пари. Но няма да бъдеш господарката на замъка. На моето саtеllо — добави ледено Тереза. — Вземай, каквото ти се дава или ще загубиш и него.
— Джина, Ваstа! Достатъчно! — нареди Дон и получи удар по ръката.
— Ти вече си стара — продължи през зъби Джина. — Един ден ще умреш, но аз ще съм жива. Ще видим тогава! — изръмжа тя и излезе бясна от стаята.
— Ziа Теrеzа, scusi6 — започна Донато, но бе прекъснат от категоричния й жест.
— Жена ти не ти помага особено, Донато, а ти не се справяш с работата си така, както очаквах. Тази година ще трябва да поправиш доста неща. Ще останеш на същата длъжност във фирма „Джиамбели“ до следващата пролет, до зарязването. Тогава ще преценим. Ако съм доволна от теб и работата ти; ще бъдеш възнаграден — както със заплатата, така и с допълнителни възнаграждения. Ако не съм доволна, ще останеш във фирмата само на хартия. Никой от моята кръв няма да бъде отстранен, но няма да позволя да живее на гърба ми. Ясна ли съм?
Донато почувства вратовръзката си прекалено стегната, а храната, която току-що беше погълнал, започна да се бунтува в стомаха му.
— Работих за „Джиамбели“ осемнадесет години.
— Работил си дванадесет. През последните шест само си присъствал и дори присъствието ти не бе достатъчно ползотворно. Нима мислиш, че не знам какво правиш и как прекарваш времето си? Допускаш ли, че не съм осведомена по каква работа пътуваш до Париж, Рим, Ню Йорк и Калифорния на разноските на „Джиамбели“?
Тя изчака думите й да стигнат до съзнанието му и видя как лицето му пребледня и се покри с капчици. Разочарованието от него я бодна болезнено.
— Жена ти е глупава, Донато, но аз не съм. Внимавай.
— Той е добро момче — намеси се тихо Франческа.
— Може и да е бил добро момче. Може би все още може да бъде добър съпруг. Ще видим. Маргарет — Тереза продължи, без да обръща повече внимание на Донато и сестра си. — Извинявай за нашите семейни разправии. Ние сме темпераментен народ, с гореща кръв.
— Разбира се, синьора.
— Ти ще наблюдаваш и координираш, разбира се, ако приемеш, продажбите на „Джиамбели-Макмилън“ в Калифорния и Венеция. Това ще изисква много пътувания и голяма отговорност от твоя страна, които ще бъдат възнаградени с подходящо увеличение на заплатата ти. Ще трябва да бъдеш във Венеция след пет дни, за да се установиш там и да се запознаеш с работата. До утре трябва да решиш дали приемаш това предложение и тогава ще обсъдим всичко в детайли!
— Не ми е необходимо време, за да решавам, синьора. Благодаря. — Маргарет успя да запази гласа си спокоен, но сърцето и биеше като лудо. — Ще бъда щастлива да говорим за подробностите, когато пожелаете. Благодаря за предоставената възможност и за доверието ви. — Тя се обърна към Илай и кимна. — Благодаря и на двама ви.
— Добре казано. Значи ще говорим утре. Поли, с теб вече обсъдихме плановете ни и високо оценявам твоя принос и дискретност. Ще помагаш при координиране на работата в лозята и във винарната. Ти познаваш най-добре мъжете тук и в „Макмилън“. Назначавам те за старши майстор.
— Към Поли изпитвам голямо уважение. — Гласът на Тай беше спокоен, въпреки че в гърдите му се боричкаха гняв и безпокойство. — Към неговите умения и инстинкти също. Високо уважавам и се възхищавам от работата на всички тук, във винарната, както и от хората, които я вършат. Респектиран съм и от онова, което знам за „Джиамбели Венеция“. Но ние, в „Макмилън“, си имаме старши майстори и достатъчно работници. Не мисля, че нашата работа и нашите хора са по-лоши от вашите, синьора. Вие сте горда от онова, което сте постигнали, от наследството, което сте получили и което възнамерявате на умножите. Аз също.
— Добре. Сега слушай. И мисли. — Тя даде знак на Илай, той кимна и започна.
— Тай, Тереза и аз не взехме това решение снощи, нито го взехме лесно. Обсъждахме го много дълго време.
— Не си длъжен да ми даваш обяснение — прекъсна го Тай.
— Млъкни! — повиши тон Илай, преди очите на внука му да се замъглят от яростта и обидата, които го изпълваха. — Наистина не сме длъжни. Ние работихме заедно с Хелън, за да изчистим и уредим формалностите от правна гледна точка. Обмисляхме и умувахме как да направим така, че ползата да бъде за всички. Не само през този сезон, а за още много сезони. Стотици години занапред. — Той се наведе. — Нима мислиш, че искам за „Макмилън“ по-малко, отколкото искаш ти? Нима мислиш, че искам за теб нещо, което не заслужаваш?
— Вече не знам какво искаш.
— Тогава ще ти обясня. Сега, веднага. Като направим това сливане, ние ще се превърнем не само в една от най-големите винарски изби в света, но ще станем и най-добрата. Ти ще продължиш да надзираваш „Макмилън“.
— Да надзиравам ли?
— Да, Поли ще бъде старши майстор, а ти оператор, винар. С неколцина помощници.
— Ти познаваш лозята, Тай — намеси се Тереза. Разбираше объркването и гнева му. И това й харесваше. Този горещ, клокочещ гняв означаваше, че той има отношение, че обича работата си и лозята. Това значеше, че от него можеше да се очаква много. — Познаваш гроздето, бъчвите, цялата технология на правене на вино. Но всичко за теб свършва до бутилката. Време е да тръгнеш напред, да излезеш от избата. Освен гроздето има още много неща, които продават виното. Илай и аз искаме да видим нашите внуци, работещи заедно.
— Моля? За какво става дума? — прекъсна я изненадано Софи.
— За теб, госпожице! Кога за последен път си работила на полето? — попита я баба й. — Кога за последен път си опитала вино, което не е бутилирано в красива бутилка и не е изстудено в хладилника? Пренебрегваш корените си, Софи.
— Не пренебрегвам нищо — избухна на свой ред младата жена. — Аз не съм винар. Занимавам се с връзките с обществеността! И с рекламата!
— Значи трябва да станеш винар — отсече Тереза. — А пък ти — обърна се тя и посочи с пръст Тай. — Ти ще се научиш как да продаваш, как да рекламираш и как да изпращаш кораби, пълни с вино. Ще се учите взаимно един от друг.
— Но, nonnа, наистина…
— Тишина! Имате една година. Пилар, Софи няма да има достатъчно време, за да изпълнява всекидневните си задължения. Затова ти ще запълниш тази празнина.
— Мамо! — Пилар започна да се смее. — Та аз не знам нищо за търговията и продажбите, нито за рекламата.
— Имаш мозък. Време е да го използваш отново. За да успеем, трябва да впрегнем цялото семейство. — Тереза се обърна към Тони. — А също и другите. Ти ще останеш в отдел „Продажби“ и засега ще запазиш поста и привилегиите си. Но ще се отчиташ, както Донатело и всички шефове на отдели, на координационния директор. Можеш да приемеш отношенията ни отсега нататък само за делови отношения. И повече да не си посмял да дойдеш в дома ми или на масата ми без да си поканен.
Това вече си беше истински провал, мина през ума на Тони. Положението му във фирмата беше едно нещо. Заплатата и парите друго. Но Тереза имаше властта да го съблече чисто гол и да го изхвърли на улицата. Затова се реши и използва единственото си оръжие.
— Аз съм бащата на Софи.
— Много добре знам кой си.
— Извинете, синьора — намеси се учтиво Рене, но в гласа й се прокрадваше стоманена твърдост. — Може ли и аз да кажа нещо?
— Щом си под този покрив, си моя гостенка, макар да не съм те канила. Какво искаш да кажеш?
— Разбирам, че моето присъствие не е особено приятно на всички тук. — Тонът й не се промени, а очите й не се откъсваха от тези на Тереза. — Очевидно е, че моята връзка с Тони не среща вашето одобрение. Но той е и ще бъде ценен кадър на вашата фирма.
