онова, което винаги бе правила най-добре. Да въдвори мир между воюващите страни.
— Предполагам, че би трябвало аз да го сторя — рече Софи с въздишка, докато наблюдаваше как майка й успокоява нещастното малко момиченце. — Но не съм виждала толкова антипатични хлапета в живота си.
— Предполагам, че са такива поради глезене и пренебрежение от страна на родителите им.
— Едновременно? — Тя се замисли, докато наблюдаваше Дон, който не обръщаше никакво внимание на хленчещия си син, и Джина, която глупаво гукаше, за да го успокои. — Добро определение — реши накрая. И понеже те не бяха неин проблем, слава Богу, тя насочи вниманието си към Тайлър.
Той беше такъв… хм, страхотен мъж, помисли си Софи. Изглеждаше като планините, които пазеха долината. И със сигурност беше по-приятен от четиригодишното врещящо досадниче зад гърба й. Сега, ако можеше да поддържа един смислен разговор с него, щеше да бъде приятно ангажирана, докато сервират обяда.
— Да имаш някакви предположения за темата на малката ни сбирка днес? — попита го тя.
— Не.
— Би ли ми казал, ако знаеше?
Тай сви рамене и погледна Пилар, която шепнеше на малката Тереза, докато я отвеждаше към страничния прозорец. Изглежда така естествена, помисли си Тай. Като мадона. Да, най-точната дума беше тази. И вероятно точно заради това разгневеното и сърдито детско личице придоби мил и забавен вид.
— Защо според теб хората имат деца, когато не им обръщат нужното внимание?
Софи понечи да отговори, но думите заседнаха в гърлото й, защото в същия момент баща и влезе в приемната заедно с Рене.
— Добър въпрос — промърмори тя и взе чашата от ръката му, допивайки виното. — Дяволски добър въпрос.
До прозореца Пилар сякаш настръхна и цялото удоволствие, което бе получила от това да успокои нещастното дете, се изпари и изчезна.
Мигом се почувства стара, дебела, непривлекателна и тъжна. Тук беше мъжът, който я бе пренебрегнал. И последната от дългата поредица жени, с които я беше замествал. По-млада, по-красива, по-умна, по- сексапилна.
Понеже знаеше, че майка й няма да го направи, Пилар остави детето на пода и отиде да ги посрещне.
Усмивката й бе топла, естествена и много по-любезна, отколкото мислите й. Освен това я правеше привлекателна. Обикновените й панталони и сако бяха по-елегантни и по-женствени от впития костюм на Рене. И маниерите й издаваха много повече класа и привличаха повече внимание и от най-бляскавите диаманти.
— Тони, много мило, че си успял да дойдеш. Здравей, Рене.
— Здравей, Пилар. — Рене се усмихна леко и бавно прокара ръката си по рамото на Тони. Диамантът на пръста й просветна на светлината и привлече погледите на всички. Тя изчака една секунда, за да е сигурна, че Пилар е забелязала пръстена и е разбрала значението му. — Изглеждаш… отпочинала.
— Благодаря. — Пилар почувства как коленете й омекват и всеки миг ще я предадат. Сякаш здравата почва се изплъзваше изпод краката й. Имаше чувството, че Рене я бе изритала с високите си червени обувки. — Моля, влезте, седнете. Какво да ви предложа за пиене?
— Не се безпокой, Пилар. — Тони махна с ръка, наведе се и положи една изпразнена от чувство и съдържание целувка върху бузата й. — Само ще кажем здрасти на Тереза.
— Върви при майка си — рече през зъби Тайлър на Софи.
— Какво?
— Казах върви и намери някакво извинение, за да отведеш майка си оттук.
Тогава и Софи видя бляскащия диамант на ръката на Рене и изпразнените от мисъл, стреснати очи на майка си. Пъхна чинийката в ръцете на Тайлър и прекоси стаята с твърда крачка.
— Мамо, ще ми помогнеш ли за минутка?
— Да… аз само да…
— Ще ти отнеме само секунда — продължи Софи, като настойчиво и безцеремонно измъкна Пилар от стаята. Продължиха да вървят, докато стигнаха библиотеката на втория етаж. Тук Софи затвори вратата зад себе си и се облегна на нея.
— Мамо, съжалявам.
— О! — Опитвайки да се усмихне, Пилар прокара треперещата си ръка по лицето. — Мисля, че все пак успях да се справя.
— Направо беше чудесна. — Софи се приближи до майка си, подпряна на облегалката на стола. — Но познавам този израз на лицето ти. — Тя взе ръцете на Пилар в своите. — Явно и Тайлър го познава. Пръстенът е просташки и демонстративен, същият като нея самата.
— Момиченцето ми! — Смехът на Пилар беше дрезгав, сякаш щеше всеки миг да премине в ридание, но тя се насили да продължи. — Той е зашеметяващ, великолепен, също като нея. Всичко е точно. — Несъзнателно продължаваше да върти златната халка върху пръста си. — Всичко е както трябва.
— По дяволите! Мразя я! Мразя ги и двамата и още сега ще отида да им го кажа.
— Не, няма да го направиш. — Пилар хвана дъщеря си за раменете. Дали болката, която съзря в очите й, се виждаше така ясно и в нейните собствени? И къде беше грешката й? Нима този безкраен затвор, в който живееше, щеше да завлече и дъщеря й в празното пространство? Да я обрече на самота и пустота? — Това няма да реши нищо, няма да промени нищо. Няма смисъл от омразата, Софи. Тя само ще ти навреди.
Не, помисли си Софи. Омразата нямаше да я засегне. Щеше само да я закали.
— Ядосай се! — извика тя. — Бъди гневна, сърдита и бясна! —
— Ти ще го направиш, детето ми. — Тя погали нежно ръката на дъщеря си. — При това много по-добре от мен.
— Да дойде тук по този начин! Да дойде и да набута в лицата ни идиотския си пръстен! Той няма право да се отнася така с нас, мамо, нито с теб, нито с мен.
— Той има право да прави каквото си иска. Но… Това беше едно наистина лошо изпълнение.
Извинения, помисли си Пилар. Отново извинения. Беше прекарала тридесет години от живота си, оправдавайки постъпките на Антъни Авано. Беше й станало навик. Очевидно твърде лош навик.
— Не позволявай да те засегнат. Той все още е твой баща, каквото и да се случи. Винаги ще бъде.
— Вече не ми е баща.
Пилар пребледня.
— О, Софи, не говори така!
— Стига! — Ядосана на себе си, Софи вдигна ръка. — Аз съм лоша, знам. Но съм бясна. Не на себе си, дори не и на него — рече тя. — Той не знае какво прави. Но тя, тя много добре съзнава как се държи. И иска да постъпи така. Идва в дома ни и се разпорежда тук, държи се нагло с теб. Не, не само с теб, по дяволите, с всички ни! С всички нас. Затова я мразя!
— Забравяш едно нещо, мила. Рене може би го обича.
— О, моля ти се!
— Не бъди цинична. Аз го обичах, защо тя да не може?
Софи се завъртя. Искаше да изрита нещо, да счупи нещо. И да събере острите парчета и да ги хвърли в идеалното, с калифорнийски загар лице на Рене.
— Тя обича парите му, положението му и проклетата му банкова сметка.
— Вероятно. Но той е от оня тип мъже, които карат жените да се влюбват в тях. При това без усилия.
Софи долови мъдростта в думите на майка си. Тя никога досега не беше обичала мъж, но можеше да разпознае гласа на жената, която е обичала. И точно тази пълна безнадеждност изпари гнева й.
— Никога не си преставала да го обичаш.
— Ако не съм, значи толкова по-добре. Обещай ми нещо. Не прави сцени.
