държеше двете смачкани от пътешествието хлапета за вратовете.
— Надявам се, че пътуването ви не е било досадно и скучно — продължи Тереза, насочвайки вниманието си към децата.
— Не съвсем. Всъщност ние се забавлявахме. Синьора Джиамбели, позволете ми да ви представя децата си. Синът ми Теодор и дъщеря ми Маделин.
— Добре дошли в Калифорния. — Тя подаде ръка на Тео и въпреки че се почувства глупаво, той я стисна и сви другата в джоба си.
— Благодаря.
Мади също пое ръката й.
— Много е хубаво, че сме тук.
— Надявам се, че ще бъде — рече Тереза и в гласа й сякаш прозвуча усмивка. — Достатъчно засега. Моля седнете. Настанете се удобно. Пилар, ела при нас.
— Разбира се.
— Трябва да сте горди с баща си — започна Тереза, като седна. — И с всичко, което той върши.
— Ами… да. — Тео също седна, като си напомни да не се изгърбва. Всъщност не знаеше точно какво прави баща му. Според него ходеше всеки ден на работа в офиса и сетне се връщаше вкъщи. Проверяваше домашните им, готвеше вечеря.
Поне през последната година беше така. Понякога звънеше и съобщаваше, че ще закъснее, и той или Мади да приемат разговорите за него.
— Тео се интересува повече от музика, отколкото от вино, или от бизнеса с вино — обясни Дейвид.
— Виж ти. А свириш ли?
Това си беше типично в стила на баща му, помисли си Тео. Как можеше да отговори на толкова много въпроси! Възрастните са такива досадници.
— На китара. И на пиано.
— Ще трябва да ми посвириш някой път. Аз харесвам музиката. Ти каква предпочиташ?
— На този свят съществува само рок. Аз харесвам техно и алтернативна музика.
— Той пише музика — добави Дейвид и зърна изненаданото премигване на сина си. — Доста интересни неща.
— Бих искала да чуя нещо, когато се установите. А ти, Мади?. — обърна се Тереза към момичето. — И ти ли свириш?
— Аз вземах уроци по пиано. — Мади сви рамене. — Но не си падам много по това. Искам да стана учен. — Подигравателното подхилване на брат й я ядоса.
— Мади се интересува от всичко — рече бързо Дейвид, преди кръвта на дъщеря му да кипне, — Тукашният колеж, както ми казаха, може би ще бъде подходящ и за двамата. И за нейните, и за неговите специфични интереси.
— Изкуство и наука. — Тереза се облегна назад. — Значи приличат на баща си, защото виното съчетава и двете. Предполагам, че ще са ви необходими няколко дни, за да се настаните и подредите. Ново положение, ново място, нови хора. И, разбира се, ново училище и нова програма за цялото семейство.
— Татко, нарича това приключение — рече Мади и получи утвърдително кимване от страна на Тереза.
— Тогава да се опитаме да го превърнем в такова.
— Аз съм на ваше разположение, госпожо — произнесе Дейвид и видя, че Пилар стана, за да сервира кафето и сладкишите. — Много съм ви благодарен, че ни предоставяте гостоприемния си дом. Сигурен съм, че да живеем тук, за нас ще бъде истинско удоволствие.
Тъй като гледаше Пилар, забеляза как трепнаха клепачите й. Охо, помисли си той, тя е изненадана от тази новина. Но защо?
— Заповядайте, моля — промълви Пилар.
След като кафето бе сервирано, те продължиха лекия си разговор. Дейвид следваше темите на Тереза, но и двамата изобщо не засягаха бизнеса. Имаше достатъчно време за това.
Точно след двадесет минути Тереза стана.
— Съжалявам, че съпругът ми няма възможност да ви види днес, нито да посрещне очарователните ви деца. Ще ви бъде ли удобно да ни посетите утре отново?
— На ваше разположение съм, госпожо. — Дейвид също стана.
— Тогава в единадесет часа. Пилар, ще покажеш на семейство Кътър къщата за гости и ще се погрижиш да получат всичко необходимо, нали?
— Разбира се. Само да донеса палтата.
Толкова много промени, и то за едно денонощие. Изглежда беше време да започне да обръща повече внимание на онова, което ставаше около нея. Пилар не се страхуваше от промените тогава, когато беше подготвена за тях. Все пак възвърна самообладанието си и отново се превърна в гостоприемна домакиня, когато се върна при новодошлите.
— Къщата е съвсем наблизо. Много приятна разходка, особено когато времето е хубаво.
— Зимният дъжд е скъпоценен за лозята. — Дейвид взе якето й и й помогна да го облече.
— От дете чувам само това, когато се оплаквам от влагата. — Пилар излезе навън. — Има директна телефонна линия от едната до другата къща, така че може да се обадите, ако искате нещо или имате въпроси. Нашата икономка се казва Мария и е истинска вълшебница, няма нещо, което да не може да направи. Благодаря ви — добави тя, когато Дейвид отвори вратата на микробуса пред нея.
— Ще имате прекрасен изглед — продължи Пилар, като се обърна към децата, които се наместиха на задната седалка. — От която и да е спалня. Има и басейн.. Разбира се, няма да може да го използвате в това време, но можете да идвате на закрития басейн в голямата къща, ако желаете.
— Закрит басейн! — Очите на Тео светнаха. — Сууупер!
— Това не значи, че можеш да се хвърлиш в него с дрехите, когато ти хрумне — предупреди го баща му. — Не бива да им позволявате да се мотаят из къщата, госпожо Джиамбели. Ще си имате главоболия с тях. Поне една седмица след това ще трябва да се лекувате.
— На теб това не ти помага особено — озъби му се Тео.
— Ние винаги се радваме, когато наоколо има млади хора. И освен това, наричайте ме Пилар.
— Аз съм Дейвид.
Зад гърбовете им Мади се обърна към брат си и направи изразителна гримаса.
— Дейвид, наляво. Оттук можете да видите къщата. Мястото е красиво, а дъждът й придава доста приказно очарование, нали?
— Това ли е? — заинтригуван, Тео се наведе напред. — Доста е голяма.
— Има четири спални, пет бани. Красива всекидневна, но най-приятна е кухнята, поне аз така мисля. Някой от вас умее ли да готви?
— Татко претендира, че може — отвърна Мади. — А ние сме по яденето.
— Много умно. А вие? — обърна се Дейвид към Пилар. — Умеете ли да готвите?
— Да, при това добре, но рядко го правя. Е, поне съпругата ви ще се наслаждава на кухнята, когато пристигне.
Настъпи неочаквана пълна тишина, която накара Пилар да потръпне.
— Разведен съм — наруши неловкото мълчание Дейвид и зави пред къщата. — Ние сме само тримата. Хайде да влезем. Ще свалим багажа по-късно.
— Извинете ме — промърмори Пилар, докато децата се измъкваха от микробуса. — Не предполагах.
— Няма нищо. Естествено е да си помислите, че имам и жена. Мъж, две деца… нормално е да очаквате пълен комплект. Не се притеснявайте. — Той потупа приятелски ръката й и посегна да отвори вратата. — Знаете ли, ще се сбият за спалните. Надявам се, че не обръщате внимание на крясъци и детски кавги.
— Аз съм италианка — отвърна Пилар и излезе под дъжда.
