5.
Италианка значи, мислеше си Дейвид доста по-късно. При това великолепна. Високомерна и мила, величествена и грациозна едновременно. И това не беше никаква преструвка, нито трик. Тя просто беше дъщеря на майка си.
Той умееше да вниква в хората. Това беше безценно качество в търговията и при изкачването по хлъзгавата стълбица в големите корпорации. Онова, което разбра за Пилар Джиамбели, беше, че е свикнала да дава нареждания, но също така и да ги изпълнява.
Знаеше, че е омъжена. Знаеше и за кого, но след като не забеляза халка на пръста й, предположи, че бракът й с небезизвестният Тони Авано е приключил или поне има сериозни проблеми. Трябваше да открие какво точно се е случило, преди да си позволи да гледа на тази жена по по-особен начин.
Знаеше, че има дъщеря. Всеки в техния бизнес беше чувал за Софи Джиамбели. Огнената лешникотрошачка според мълвата, която имаше стил и амбиции в изобилие. Беше я срещал няколко пъти и сега се чудеше как ще приеме назначаването му като координационен директор. Може би щеше да се наложи да прави известна политика по отношение на нея, помисли се Дейвид и посегна към цигарите в джоба си. Което го подсети, че там няма никакви цигари, защото ги беше отказал преди три седмици и пет дни.
Я мисли за нещо друго, нареди си сам и се заслуша в музиката, която доста силничко се носеше откъм стаята на сина му. Слава Богу, че стаята бе чак в другия край на коридора.
Естествено, както и очакваше, при разпределението на спалните имаше истинска битка. Накрая все пак успяха да се споразумеят за стаите. Дейвид го отдаде на нежеланието им да се представят зле пред непознат човек. Във всеки случай разправията беше далеч под онова, което бе очаквал, и нямаше невъздържани изблици, докато обикаляха къщата и разглеждаха стаите.
А те бяха съвършени, помисли си Дейвид, докато плъзгаше поглед по блестящия паркет, плочките, копринените тапети на стените и скъпата мебел.
Перфектни, елегантни, стилни. Абсолютният ред, който цареше навсякъде, лекичко го потисна. Но знаеше, че децата скоро щяха да вземат нещата в свои ръце. Познаваше ги добре, не бяха от най- подредените. Колкото и да лъскаш една кутийка, съдържанието й скоро излиза наяве. Така че много скоро те щяха да се почувстват у дома си.
Дейвид се отегчи от разопаковането на багажа, затова отиде до един прозорец и се загледа в полето. Пилар беше права. Гледката бе изумително красива. И сега този пейзаж беше част от неговото настояще. Той имаше намерение да остави и своя почерк тук. Мади излезе в коридора. Беше се опитала да се държи разумно, докато спореше с Тео, кой коя стая да вземе. Всъщност беше развълнувана и объркана. За пръв път в живота си нямаше да споделя банята със своя брат идиот. Щеше да си има собствена баня, която според нея беше прекрасна със своите тъмносини и тъмночервени плочки. Докато се къпеше, тя си представяше големи прекрасни цветя, плуващи в някакво приказно езеро.
Освен това леглото й беше огромно, можеше да побере поне четирима. Тя заключи вратата, за да може да се търкаля и скача в него на воля.
Сетне се сети, че когато погледне през прозорците, няма да вижда Ню Йорк, нито ще може да позвъни на приятелите си. Нямаше да може да ходи на кино, когато си поиска. Нито да прави онова, с което беше свикнала.
Носталгията по дома я завладя, гореща и непоносима, и беше толкова силна, че я заболя коремът. Единственият човек, с когото можеше да говори, бе Тео. Според нея това беше най-лошата възможност, но нямаше избор.
Затова отвори вратата на стаята му и музиката на „Кемикъл брадърс“ я оглуши. Брат й лежеше на своето легло с китара на гърдите и се опитваше да докара звуците, които се разнасяха от уредбата му. В стаята вече цареше пълен хаос и сигурно щеше да си остане така, докато отидеше в колежа.
Тео беше голямо прасе, каза си за пореден път Мади.
— Би трябвало да разопаковаш багажа си.
— Ти би трябвало да си гледаш работата.
Тя приклекна до леглото му.
— Тук няма нищо за правене.
— Сега ли го разбра?
— Може би на татко ще му омръзне и ще се върнем вкъщи.
— Няма начин. Не видя ли как се умилкваше около старата дама? — Тъй като той също бе връхлетян от носталгия, остави китарата встрани и реши да си говорят за онова, което ги измъчваше. — Е, какво ще правим?
— Гласът на татко звучеше като на кино. Нали знаеш как изглежда, когато си облече костюм за официална среща! — Мади се превъртя по гръб. — Е, сега говореше така, както изглежда с костюма. Отсега нататък нищо няма да бъде както преди. Освен това мисля, че е хвърлил око на мадамата.
— На коя?
— На Пилар, на коя! Що за име е пък туй?
— Предполагам италианско или нещо от тоя род. Какво искаш да кажеш с това, че й е хвърлил око?
— Е, знаеш много добре. Ще я сваля.
— Глупости!
— Господи, вие мъжете нищо не забелязвате. — Чувствайки се далеч по-умна и превъзхождаща брат си, тя седна и прибра косата си назад. — Той я преценяваше и направо щеше да я изяде с поглед.
— И какво от това? — Тео се опъна върху, леглото. — Татко и преди е оглеждал жените. И дори съм готов да се обзаложа, че е правил секс с тях.
— Сериозно? — Сарказмът в гласа й беше повече от очевиден. Тя стана и отиде до прозореца. Дъжд и лозя, лозя и дъжд. — Може би, ако прави секс с дъщерята на шефа си, ще го хванат, ще го уволнят и ние ще се върнем у дома.
— Къде е това у дома? Той напусна работа, нямаме къде да живеем там. Време е да пораснеш, Мади!
Тя сви нещастно рамене.
— Но това е убийствено!
— Хайде, сподели с братчето си, може да ти олекне.
И Тай мислеше същото за живота, когато Софи го заведе на срещата с нейните хора от отдела. Нарече сбирката мозъчна атака. Затрупа го с имена, докато фучеше енергично из стаята. Жестикулираше, издаваше заповеди и нареждания, грабваше съобщения и факсове пътьом.
Той не запомни нито едно име, разбира се, а лицата бяха като голямо размазано петно пред очите му, докато се стремеше да не изостава от нея. Тя летеше като стрела, като ракета. Като краен защитник с топка в ръката. Бърза и повратлива.
Сега в стаята бяха останали само трима души, които Тай оприличи на героите от сериала „Западното крило“ с техните тенденциозни костюми, тенденциозни прически, малки очила с телени рамки и електронни бележници с размерите на длан. Двете бяха жени, единият — мъж. Всички бяха млади и красиви. Той не можеше за нищо на света да си спомни кой кой е, тъй като и тримата имаха хермафродитни имена.
Тай държеше в ръката си чаша с някакво модерно кафе, което не му се искаше да пие. Всички говореха едновременно.
От това адски го заболя главата. Направо умираше от болка.
— Не, Крис! Това, което търся, е неуловимост, изтънченост, но същевременно мощно внушение. Един силен, въздействащ образ с дълбоко емоционално послание. Да остави следа, да грабне въображението. Млада двойка, съвсем обикновена, в края на своите двадесет години. Почиват си на верандата. Може и на люлка. Да има загатната чувственост, сексуално привличане, но в същото време да бъде дискретно.
След като мъжът с русата рошава коса взе молива и започна да скицира нещо, Тай си спомни, че името му е Трейс.
— Залез слънце — продължи да рисува картината Софи, като стана от бюрото си и закрачи из стаята. — Краят на работния ден, изобщо на деня. Те са работещо семейство, все още нямат деца, насочили са
