— Благодаря ти много! — разсмя се Софи и затвори телефона.
Два часа по-късно вече летеше на запад и си представяше как след около четиридесет години щеше да има властта само с едно щракване на пръстите си да накара всички около нея да танцуват.
Мисълта за това я развесели. Тя остави чашата си с шампанско върху масичката в частния самолет на фирмата. В слушалките й свиреше музиката на Верди.
Не всеки човек умее да пълзи. Тайлър Макмилан живееше на няколко минути път от Вила Джиамбели, но смяташе, че лозята са много по-важни от призовките от страна на Ла Синьора.
Точно това каза и на дядо си по телефона.
— Все пак ме чуй, Тай. Можеш да отделиш няколко часа — отвърна настойчиво старият човек.
— Не и сега. — Той прекоси стаята, нетърпелив да се върне в лозето. — Съжалявам, дядо. Знаеш колко важно е зимното зарязване на насажденията. Тереза също го знае. — Той притисна слушалката на портативния телефон до ухото си. Мразеше проблемите. Винаги ги беше избягвал.
— Лозята на Макмилан се нуждаят от също толкова грижи, колкото и тези на Джиамбели.
— Тай!
— Ти ме сложи на това място и ме натовари с тази работа. Затова ме остави да я върша.
— Тай! — повтори Илай, този път в гласа му прозвучаха стоманени нотки. Знаеше, че когато спори с внук см, нещата трябва да бъдат поставени на солидна основа и да има неоспорими аргументи. — Тереза и аз сме предани на вината „Макмилан“, точно толкова, колкото и на тези е етикета „Джиамбели“. И това продължава вече повече от двадесет години. Натоварих те с тази работата, защото си отличен винар. Тереза има планове. Те включват и теб.
— Другата седмица.
— Не, утре. — Илай не заповядваше често, нито налагаше мнението си. Това не беше в неговия стил. Но беше безпощаден, когато бе необходимо. — В един часа. На обяд, с подходящо облекло.
Тайлър се намръщи и погледна старите си ботуши и изтъркания подгъв на дебелите си зимни панталони. На всичко отгоре трябваше да се преоблича!
— Посред бял ден! Когато имаме толкова работа!
— Ти да не би да си единственият от Макмиланови, който умее да зарязва лози, Тайлър? Очевидно си загубил много от работниците си през миналия сезон.
— Ще дойда. Но ми кажи едно нещо.
— Добре.
— Да не би отново да е решила да умира?
— В един часа — повтори Илай. — И бъди точен.
— Слушам! — изръмжа Тайлър, но едва след като затвори телефона.
Обожаваше дядо си. Обожаваше и Тереза, вероятно защото тя беше наистина изключително досадна драка, Когато дядо му се ожени за наследницата на Джиамбели.
Тайлър беше на единадесет години. Беше влюбен в лозята в хълмовете, в сенките на пещерите, в дълбоките гърла на избите.
И в истинския смисъл на думата се влюби и в Тереза Луиза Елана Джиамбели. В тази тънка като тръстика, направена като приклад на пушка и плашеща го в известен смисъл дребна женица, когато я видя за пръв път обута с груби ботуши и панталони, не по-различни от неговите собствени, да крачи сред подредените в стройни редици лозя.
Тереза го изгледа, вдигна черните си, извити като острието на бръснач вежди и му каза, че е прекалено изнежено гражданче. Щом щял да бъде неин внук, трябвало да се закали. Нареди му да остане през лятото във Вила Джиамбели. На никого не му мина и през ум да оспорва заповедта й. Най-малко на родителите му, щастливи да се отърват от него за известно време, за да могат спокойно да се отдадат на купоните и новите си любовници.
Ето така бе останал тук, спомни си Тайлър, докато гледаше през прозореца. Лято след лято, гроздобер след гроздобер, докато лозята се превърнаха за него в нещо повече от дом. Повече от дома му в Сан Франциско. Докато Тереза и Илай му станаха по-близки дори и от собствените му родители.
Тя го моделира. Оформи го. Направи го такъв, какъвто беше сега. Подкастри го като млада лозичка още на единадесет години и го оформи, за да се превърне в мъжа, който беше днес.
Но тя не го притежаваше. И това, ако не беше ирония на съдбата, помисли си Тайлър. Защото въпреки всичко, което бе направила за него, въпреки целия й труд по възпитанието му, точно това възпитание го беше превърнало в човека, който не се съобразяваше с нейните заповеди и изисквания.
Когато обаче заповедите идеха от страна и на двамата, когато Тереза и дядо му действаха заедно, тогава му беше доста по-трудно да не се подчини.
Разбира се, че можеше да отдели няколко часа и те го знаеха много добре. Той също. Лозята на Макмиланови се обработваха от най-опитните работници и Тай спокойно можеше да си позволи да отсъства през по-голямата част от сезона с увереността, че ги е оставил в добри ръце.
Всъщност истинската причина за нежеланието му да отиде в дома й беше, че мразеше големите, блестящи сбирки на фамилията Джиамбели. Те му напомняха на цирк с три арени, на които колоритни актьори изпълняваха едновременно своите номера. Първо, не можеш да следиш всичко, и второ, винаги съществува опасността някой от тигрите да изскочи от клетката си и да те сграбчи за гушата.
Всичките тези хора, с техните претенции, недоизказани подмятания, прикрити задни мисли, лицемерие и домогвания не му допадаха. Тайлър предпочиташе и беше много по-щастлив да върви сред лозята, да проверява бъчвите или да дискутира с някой от майсторите винари качеството на тазгодишното шардоне.
Другото бяха досадни обществени задължения. Точно така, задължения.
Той премина през къщата, в която цареше очарователна бъркотия, и влезе в кухнята, за да напълни термоса си с кафе. Всъщност къщата беше на дядо му, но сега в нея живееше Тайлър. Остави портативния телефон, който все още носеше със себе си, на барплота и започна да преподрежда задачите си за утрешния ден, така че да вмести в програмата и срещата с Ла Синьора.
Вече не беше нито изнежен, нито гражданче. Беше висок повече от метър и осемдесет и тялото му бе заякнало от всекидневната земеделска работа на открито и спортните занимания. Ръцете му бяха големи, грапави и мазолести, имаше дълги пръсти, които знаеха как да се заровят нежно и внимателно сред листата на лозите, така че да не наранят някое нежно младо филизче или чепка грозде. Косата му се извиваше на къдрици, ако забравеше да я подстриже късо, което често се случваше. Бе с тъмнокафяв цвят, в който леко просветваха леки червеникави нюанси, като отлежало бургундско вино. Скулестото му лице беше повече сурово, отколкото красиво, с леки бръчици, започващи да се оформят покрай очите, които бяха ясни, яркосини и понякога хладни като стомана.
Белегът, който пресичаше брадичката му и с който се сдоби, когато падна от една скала, когато бе на тринадесет години, не му пречеше и напомняше за себе си единствено когато се бръснеше.
А това, каза си Тайлър, трябваше непременно да стари преди официалния обяд утре.
Хората, които работеха за него, го определяха като благороден и почтен човек, макар и доста своенравен понякога. Тайлър приемаше мнението им за вярно. Те също така го смятаха за артист, творец в работата си, което пък го забавляваше.
За Тайлър Макмилан истинският творец беше гроздето.
Той излезе навън в щипещия зимен въздух. Имаше още два часа до залез слънце и го чакаше доста работа.
Донато Джиамбели имаше ужасно главоболие. Всъщност името на главоболието беше Джина, неговата съпруга. Когато пристигна поканата от Ла Синьора да присъстват на семейното събиране, той беше щастливо отдаден на секса, който правеше с последната си любовница. Една амбициозна и щедро надарена от природата млада актриса с бедра, достатъчно здрави, че да строшат орех. За разлика от жена му, всичко, което любовницата искаше, бяха редовни подаръчета и едно хубаво, здраво и потно чукане три пъти седмично. Освен това тя не държеше на никакви разговори.
Някога и Джина не искаше нищо друго. Сега обаче тя непрекъснато говореше. Плямпаше. Дрънкаше. Бърбореше. На него, на трите им деца, на майка му, на всички, докато въздухът в частния самолет на компанията започна да вибрира от безкрайния поток от думи.
