Джина говореше, малкото вързопче в ръцете й, което представляваше поредния му наследник, ревеше, малкият Чезаре удряше барабанчето си, дъщеря му Тереза-Мария се въртеше, така че Донато сериозно се замисли дали да не отвори вратата, да изхвърли цялото си семейство от самолета и да се отдаде на забравата.
Само майка му си седеше тихо и безмълвно, но единствено, защото беше пила хапче за сън, хапче против въздушна болест, хапче против алергия и Бог знае още колко други хапчета, които бе преглътнала с две чаши мерло, преди да си сложи черната маска на очите и да отлети в отвъдното.
Тя беше прекарала по-голямата част от живота си, или поне онази, която той си опомняше, под влияние на най-различни лекарства и в опиянение. В момента Донато Джиамбели размишляваше върху тази нейна велика мъдрост.
Но можеше само да седи с вибриращи слепоочия, да пустосва и да изпраща леля си Тереза по дяволите, затова че бе настояла цялата фамилия да предприеме това пътуване.
Защо Господ го бе наказал с подобно семейство?
Не че не ги обичаше. Разбира се, че ги обичаше. Но бебето беше дебело като коледна пуйка, а Джина непрекъснато го кърмеше, за да напълни ненаситната му уста.
Някога тези гърди бяха направо произведение на изкуството. Златисти, твърди и с вкус на праскова. Сега приличаха на балони и ако се опиташе да ги вкуси отново, сигурно щяха да миришат на бебешка повърня.
А тя вече си правеше устата за още едно бебе.
Жената, за която някога се беше оженил, бе съвършена, зряла, похотлива, непрекъснато готова за секс и напълно лишена от мозък. Беше направо идеалната жена. За кратките пет години на брака им тя се превърна в дебела, отпусната лелка, чиято глава беше пълна единствено и само с бебета.
Какво чудно имаше тогава, че той си търсеше удоволствията някъде другаде?
— Дони, мисля че този път zia2 Тереза ще ти направи голямо предложение и ние всички ще се пренесем в замъка. — Тя винаги бе мечтала за голямата къща на Джиамбели. Всички тези прекрасни стаи, слугите, Децата й щяха да израснат в разкош и с привилегии.
Щяха да имат хубави дрехи, да учат в най-престижните училища и някой ден цялото богатство и щастие на Джиамбели щяха да се изсипят в краката им.
Нали тя беше единствената, която бе родила наследници на Тереза? Това би трябвало да бъде възнаградено поне малко.
— Чезаре! — скара се Джина на сина си, когато той откъсна главата на куклата на сестра си. — Престани! Ето че накара сестра си да плаче. Ела тук, дай ми куклата! Мама ще я поправи.
Малкият Чезаре с блеснали очички сложи главата на куклата върху раменете си и започна да се плези и да дразни сестра си.
— На английски, Чезаре! — вдигна пръст Джина. — Отиваме в Америка. Ще говориш на английски на ziа Тереза и ще й покажеш какво умно момче си. Ела тук, ела!
Тереза-Мария плачеше за смъртта на куклата си, люлееше в ръцете си откъсната й глава и се разхождаше напред-назад из кабината на самолета, изпълнена със скръб и мисли за отмъщение.
— Чезаре! Прави, каквото ти казвам! — кресна накрая майка му.
В отговор момчето се хвърли на пода и започна да рита и тропа с ръце и крака.
Донато скочи и понеже не издържаше повече, се скри в безопасната тишина на своя кабинет в самолета.
Антъни Авано обичаше красивите неща. Беше си избрал тази двуетажна къща в залива на Сан Франциско внимателно и с любов. После беше наел най-известния и нашумял декоратор в града, за да я обзаведе. Общественото положение и стилът бяха предимства от висока класа. Да ги притежаваш, без да направиш ни най-малко усилие за това, беше друго нещо.
На Тони Авано и през ум не му минаваше, че човек може да се чувства удобно без тези основни елементи. Стаите в дома му бяха отражение на онова, което той смяташе за класически вкус. Като се започне от стените, покрити с копринени тапети, и се стигне до ориенталските килими и блестящата полировка на дъбовите мебели, Тони Авано беше избрал, по-точно декораторът му беше избрал, скъпи тъкани в неутрални тонове с няколко по-ярки допълнения за акцент, артистично разхвърляни тук-там.
Модерното изкуство, което не означаваше абсолютно нищо за него, беше, както му бяха казали, контрапункт на изчистената и спокойна елегантност.
Тони се осланяше на услугите на декоратори, архитекти, шивачи, брокери, бижутери и дилъри, които да го напътстват и водят към съвършенството, с което искаше да бъде обграден.
Известни му бяха думите на някои от неговите зложелатели, че Тони Авано е роден с вкус, който обаче се намирал единствено в устата му. Тони не би спорил с тях по този въпрос. Парите могат да купят всичко, което човек желае, и Тони знаеше това много добре. Можеше да си осигури всичкия вкус и елегантност на света. Тони познаваше и ценеше още нещо. Виното. Неговите колекции бяха сред най-добрите в Калифорния. Всяка бутилка беше избрана лично. Въпреки че не можеше да различи един сорт грозде от друг, нито имаше някакъв интерес към отглеждането на лозята, той притежаваше страхотен нюх. И този нюх го бе изкачил високо в йерархията на фирмата „Джиамбели Калифорния“. Преди тридесет години точно този нюх го ожени за Пилар Джиамбели. А след по-малко от две години брачен живот го накара да се ослуша и огледа за други жени.
Тони не криеше и честно си признаваше, че жените са неговата слабост. В края на краищата светът беше пълен с тях. Беше обичал Пилар толкова дълбоко, колкото беше способен да обича друго човешко същество. И със сигурност обичаше своето положение в организацията на фирмата „Джиамбели“ като съпруг на дъщерята на Ла Синьора и баща на нейната внучка.
Поради тези причини дълги години се беше опитвал да бъде много дискретен и да крие своята малка слабост. Дори беше опитал, и то неведнъж, да се промени.
Но точно тогава се появяваше друга, нова жена, която бе крехка и безпомощна или пък прелъстителна и неустоима. Е, какво можеше да стори човек в този случай?
Тази слабост му струваше брака, ако не в юридически, то във фактически смисъл. Той и Пилар бяха разделени от седем години. Никой от двамата не правеше никакви опити или постъпки за развод. Тя, Тони отлично знаеше това, защото все още го обичаше. Той, защото щеше да си навлече купища неприятности и да разстрои сериозно Тереза. Във всеки случай, колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че това състояние на нещата е напълно задоволително за всички страни. Пилар предпочиташе да живее в провинцията, той — в града. Поддържаха учтиви, дори приятелски отношения. И Тони продължаваше да бъде президент по продажбите във фирма „Джиамбели Калифорния“.
Вече седем години те не отстъпиха от този цивилизован тон в общуването си. Сега обаче Тони бе доста притеснен, че е дошъл краят.
Защото Рене настояваше за брак. Като нежен, копринен валяк тя се придвижваше бавно и целенасочено към целта, премахвайки или смазвайки всички пречки по пътя си. Споровете с нея оставяха Тони замаян и слаб.
Тя беше отчаяно ревнива, властна, безкомпромисна и царица на леденото мусене. А той беше луд по нея.
Рене бе на тридесет и две, с двадесет и седем години по-млада от него, и този факт гъделичкаше страхотно самочувствието му. Макар да знаеше, че тя се интересува единствено и само от парите му и от нищо друго, това не го притесняваше. Дори напротив, Тони я уважаваше за това.
Но се страхуваше, че ако й даде всичко, което иска, може да загуби онова, заради което тя го искаше.
Положението беше много заплетено. Направо дяволска работа. За да разреши проблема, Тони направи онова, което винаги беше правил, когато имаше затруднения. Не обръщаше внимание, докато това бе възможно.
Сега наблюдаваше залива от огромния прозорец на прекрасния си апартамент, отпиваше леденостуден вермут и очакваше Рене да свърши с тоалета си за вечерното им излизане. И се страхуваше, че този път няма да може повече да протака. Времето му беше изтекло.
Звънецът на вратата го накара да вдигне глава и леко да се намръщи. Не очакваха никого. Тъй като икономът му имаше свободен ден, Тони отиде да отвори лично. Гримасата на недоволство изчезна от лицето
