Джиамбели, както и в имението на Макмилън. Имаш деца, знам как ще понесат шумотевицата.
— Ще говоря с децата. Те няма да продадат историята на таблоидите, вярвай ми.
— Извинявай. Съвсем не исках да кажа това. Но все пак те са си деца. Може да бъдат изнудени и да изгубят самоконтрол.
— Ще говоря с тях — повтори Дейвид. — Знам, че ти е много тежко. Не мога дори да си представя какво ти е. Както и на майка ти. — Той стана прав. — Ще направя всичко, което мога. Ти само ми кажи.
— Благодаря ти. — Софи се поколеба, преценявайки го, както правеше винаги. Дребните обещания и политиката на фирмата трябваше да бъдат разграничавани. — Моите баба и дядо ти вярват, в противен случай нямаше да бъдеш тук. Аз също ти вярвам. Възнамерявам да те помоля да останеш в къщата, за да поемаш телефонните обаждания. Ще ти отстъпя мястото си, защото се нуждая от помощник, на когото имам доверие.
Тя тръгна към вратата, после спря по средата на стаята. Изглежда бледа, помисли си Дейвид. Сякаш някакъв вътрешен механизъм в нея е блокирал и повече не работи. Всичко, което правеше, го правеше по инерция.
— Защо не си починеш малко?
— Не мога. Докато все още се движа, успявам да се справя. Зная какво си мислеха хората за него. Зная какво ще говорят по коктейли и вечери, шепнешком или съвсем открито по жълтите страници на вестниците. —
Софи беше преполовила стълбите, когато Мария отвори външната врата на полицаите. Инспектор Клермонт погледна над главата й и я видя.
— Госпожице Джиамбели?
— Добър ден, инспекторе. Всичко е наред, Мария. Аз ще се погрижа. Имате ли повече информация, която можете да ми съобщите? — попита тя, продължавайки да слиза по последните няколко стъпала.
— Все още не. Бихме искали да говорим с вас отново, както и с майка ви.
— Майка ми си почива. Дейвид, това е детектив…
— Клермонт — довърши полицаят. — И моята партньорка, детектив Магуайър.
— Дейвид Кътър. Той е шеф на производството на фирма „Джиамбели-Макмилън“ и координационен директор. Ще ви заведа в приемната и ще остана с вас за малко.
— Майка ви вкъщи ли е, госпожице Джиамбели?
— Казах ви, че си почива. В момента не е в състояние да говори с вас.
— Софи! — Пилар се появи в горния край на стълбите, като с едната си ръка се държеше за перилата, Хелън стоеше зад нея. — Всичко е наред. Искам да направя каквото мога.
— Госпожа Авано — започна Хелън, решила да използва съпружеското име на Пилар, — би искала да отговори на вашите въпроси. Сигурна съм, че ще имате предвид емоционалното й състояние в момента. Аз съм съдия Мур — добави хладно. — И съм стар семеен приятел.
Клермонт я познаваше много добре. На няколко пъти беше попадал под кръстосания разпит на съпруга й. Адвокатите, както винаги, вече са на линия, намуси се той.
— Вие официално ли представлявате госпожа Авано, съдия Мур?
— Тук съм, за да предложа на моята приятелка подкрепа и съвет, ако е необходимо.
— Защо не седнем? — покани ги Пилар. — Софи, би ли помолила Мария да направи кафе?
— Разбира се, мамо.
Много цивилизовано и сдържано, помисли си Клермонт. Вече можеше да види откъде дъщерята бе получила класата си. Но и жените от изисканото общество понякога убиват, също като другите. Особено, когато са пренебрегнати заради по-младички и напористи манекенки.
Все пак тази жена отговаряше на въпросите прямо.
Не го била виждала, нито говорила с него от нощта на коледното тържество. Не е ходила в апартамента на дъщеря си повече от месец. Няма ключ. Няма оръжие, макар че се замисли, преди съдия Мур да уточни въпроса, дали в къщата има оръжие.
— Вие сте била разстроена, когато съпругът ви е приключил с бракоразводното дело, за да се ожени за Рене Фокс.
— Да — съгласи се Пилар, въпреки че Хелън отвори уста да възрази. — Глупаво е да го крия, Хелън. Естествено, че бях разстроена. Макар и бракът ни отдавна да не съществуваше, той беше баща на дъщеря ми.
— Скарахте ли се?
— Не. — Устните й се извиха и Клермонт си помисли, че прилича на прекрасна и тъжна мадона. — Трудно беше да се спори с Тони. Той винаги се измъкваше много умело, успяваше да заобиколи аргументите; Аз му дадох онова, което искаше. Нямаше какво повече да се направи, не мислите ли?
— Аз се занимавах с развода на госпожа Авано — намеси се Хелън. — Бях… Познавах и двете страни. Делото беше изключително лесно и елементарно, защото нещата между тях отдавна бяха приключили.
— Но все пак сте била разстроена — отбеляза Магуайър. — Достатъчно разстроена, че да звъните в жилището на бившия си съпруг миналата седмица посред нощ и да отправяте заплахи и обиди.
— Не съм правила подобно нещо. — За пръв път й стана ясно, че ще има битка. Сабите сякаш блеснаха пред очите й. — Никога не съм звънила в апартамента на Тони, нито съм говорила с Рене. Тя си въобразява, че съм аз.
— Госпожо Авано, ние много лесно можем да проверил телефонните разговори.
— Направете го тогава. — Гърбът й се изпъна, а гласът й охладня. — Колкото и да бях разочарована от избора на Тони, той си беше негов. Нямам навика да звъня на когото и да било посред нощ, за да го заплашвам или обиждам.
— Настоящата госпожа Авано твърди обратното.
— Значи или греши, или лъже. Тя ми се обади, наистина след полунощ, и ме обвини в същото. Държа се грубо и цинично. Може да го проверите по телефонните обаждания, инспекторе. Но няма да откриете мое обаждане.
— Защо ще лъже?
— Нямам представа. — Пилар разтърка слепоочията си и въздъхна. — Вероятно не лъже. Сигурна съм, че някой наистина се е обадил и е наговорил тези неща, а тя е решила, че съм аз. Беше много ядосана, направо бясна, Тя не ме харесва по принцип.
— Знаете ли кога новата госпожа Авано е напуснала тържеството онази нощ?
— Не. Честно казано, избягвах ги и двамата. И него, и Рене, доколкото беше възможно. Беше ми неприятно в тъжно.
— Знаете ли защо той е отишъл в апартамента на вашата дъщеря в… — Фирмата за таксита беше проверена и бяха открили часа. Клермонт погледна бележника си, за да се подсети. — В три часа след полунощ.
— Не.
— Къде бяхте по това време?
— В леглото си. Повечето от гостите си бяха отишли. Отидох си в стаята около два часа. Сама — добави тя, защото предугади въпроса. — Казах лека нощ на Софи и веднага си легнах, защото бях изморена. Беше един много дълъг и изморителен ден.
— Може ли за момент да ни оставите сами? — попита Хелън и направи жест с ръка, с който показваше на детективите да излязат от стаята.
— Можела е да стигне от тук до Сан Франциско за около час — подхвърли Магуайър в коридора. — Тя няма алиби за времето, за което говорим. А има достатъчно убедителна причина.
— И защо да се среща с бившия си съпруг в апартамента на дъщерята?
— Нещо като среща на цялото семейство.
— Може би — отговори Клермонт и влезе пак в приемната, защото съдия Мур ги повика.
— Детективи, госпожа Авано желае да ви даде информация. Антъни Авано беше неин съпруг много
