— Не. Не обичам оръжията.
— Баща ви имаше ли оръжие?
— Не знам. Поне аз не знам да е имал.
— Кога бяхте за последен път в апартамента си?
— Преди седмица. Както вече ви казах, през следващите шест месеца ще живея основно в Напа Вали. Дойдох днес в града заедно с господин Макмилън и след като посетих офиса ни, реших да си взема някои неща оттук.
— Какви бяха отношенията ви с баща ви?
Софи настръхна. Тъй като седеше до нея, Тайлър усети това.
— Той беше мой баща, детектив. Ще ви спестя неудобството да ме питате дали аз съм го убила. Е, добре. Ще ви отговоря направо. Не съм го убила аз. И не знам кой може да го е направил. Нито защо.
Гласът на Клермонт остана спокоен.
— Имаше ли баща ви врагове?
— Очевидно — отвърна със сарказъм Софи.
— Които вие познавате? — добави инспекторът, без да се засегне ни най-малко от иронията в гласа й.
— Не. Не познавам никого, който би искал да го убие.
Клермонт погледна бележника си, опитвайки се да прочете някои от бележките си.
— От колко време родителите ви са разведени?
— Живеят официално разделени от седем години.
— Разделени?
— Да. Не живеят заедно, откакто бях дете.
— Значи тази Рене Фокс е втората съпруга на баща ви?
— Правилно.
— И те са женени само от няколко дни.
— Доколкото знам.
Усещаше в стомаха си огромна леденостудена топка. Нямаше да позволи на този детектив да разбере, че е нервна.
— Мисля, че разводът е бил оформен един ден преди сватбата на баща ми с Рене. Но това беше само една формалност, инспекторе.
Въпреки че краката й трепереха, Софи се изправи.
— Извинете, но трябва да отида при семейството си. Не искам да научат за това нещастие от вечерните новини. Нито от някой чужд човек. Трябва да си ида вкъщи. Можете ли да ми кажете какво ще стане с баща ми? Какво трябва да се направи сега?
— Ще продължим разследванията. Моят партньор работи във вашия апартамент с екипа по криминалистика. Търсят следи, отпечатъци, улики. Ще обсъдим нещата със следващия наследник.
— Аз съм единственото му дете. Баща ми няма други наследници.
— Жена му е следващата наследница, госпожице Джиамбели.
Устата й се отвори и затвори. Когато ръката й се отпусна, Тайлър просто я взе и задържа в своята.
— Ах, да, разбира се. Трябва да си вървя. Тай?
— Тръгваме..
— Господин Макмилън, имам няколко въпроса и към вас.
— Дадох ви адреса си. — Тайлър го изгледа през рамо, докато водеше Софи към вратата. — Знаете къде да ме намерите.
— Добре. — Клермонт затвори бележника си. — Така и ще направя.
Имаше чувството, че заедно с партньора си много скоро ще тръгнат на не особено приятно пътешествие в провинцията.
Отиде до вратата на спалнята, сигурен, че ако я отвори без да почука, от нея ще се изсипе съседът, с ухо, залепено до ключалката. Затова почука. Винаги беше по-добре да запазиш приятелски отношения с хората, особено когато се налага да им задаваш въпроси.
Алекзандър Клермонт обичаше френски вина, италиански обувки и американски блус. Беше израснал в Сан Франциско, беше средният син в семейство от така наречената средна класа. Родителите му работеха здравата, за да дадат добро образование на своите три момчета и да им осигурят приличен живот.
По-големият му брат беше детски лекар, а по-малкият — преподавател в университета в Бъркли. Алекс Клермонт трябваше да стане адвокат.
Но той беше роден за ченге.
Законът беше един вид инструмент в ръцете на ченгето и съвсем друг в ръцете на адвоката. За адвоката законът служеше да скрие, да извърти нещата, да ги прекрои така, че да отговарят на нуждите на клиента.
Клермонт разбираше това и в известна степен го уважаваше.
Но за ченгето законът си беше закон. — А той го боготвореше.
Сега, почти два часа след откриването на трупа, инспектор Клермонт служеше на закона.
— Какво мислиш за дъщерята?
Той не отговори веднага, но партньорката му го познаваше и беше свикнала. Тя караше колата, защото влезе първа в нея.
— Богата — рече след малко той. — От класа. С твърда черупка. Не каза нищо, което не искаше да каже. Личеше, че в главата й е пълна каша, но внимаваше какво говори.
— Голяма и важна фамилия. Голям и гнусен скандал. — Морийн Магуайър спря на светофара и потропа нервно с пръсти по волана.
Тя и Клермонт бяха пълна противоположност, което според нейното мнение беше причината да намерят своя общ ритъм на работа след първоначалните сблъсъци преди три години и да работят много успешно като партньори.
Тя беше бяла. Ирландка с лунички, сламеноруса коса и нежни сини очи. На тридесет и шест години, с четири години по-възрастна от Клермонт, щастливо омъжена и с къща в покрайнините. Докато той беше черен, ерген и живееше в града.
— Никой не е видял някой да влиза. Никакъв автомобил. Проверяваме такситата, дали някой е идвал с клиент дотук. От огледа на тялото личи, че смъртта е настъпила преди тридесет и шест часа. Ключът от апартамента беше в джоба му, заедно с триста долара, дребни пари и доста презервативи. Има златен „Ролекс“, златни копчета за ръкавели с малки диаманти на тях. Апартаментът е пълен с вещи, които лесно могат да бъдат задигнати. Нищо не е пипнато. Значи не е обир.
Той кимна с глава.
— Стига бе! Да не се шегуваш!
— Само ти изброявам фактите. Две чаши вино, едната пълна, другата наполовина, едната с отпечатъци. Неговите. Застрелян е там, където е седял. Няма следи от борба. От траекторията на изстрела става ясно, че убиецът е седял на дивана. Прилича на приятна среща на вино и сирене и… изведнъж: „О, извинете — бум! бум! бум! Вие сте мъртъв.“
— Господинът се е развел и оженил за втори път в един и същи ден. Обаче романтичната увертюра завършва зле.
— Може би. — Магуайър изкриви устни. — Трудно е да се каже какво е станало. Три изстрела, от пистолет двадесет и пети калибър, и бих казала почти от упор. Не произвежда много шум, но все пак е изненадващо, че никой не е чул нищо в пренаселена сграда като тази.
Тя паркира и се загледа към съседната Сграда.
— Доста странно, нали? Новоизлюпеният съпруг два дни не се прибира вкъщи, а булката дори не е съобщила в полицията, че е изчезнал.
— Хайде да проверим защо.
Рене тъкмо се бе върнала от една тричасова процедура в козметичния салон. Нищо не я ободряваше така, както дългите масажи и грижите за лицето и тялото. Може би само пазаруването по магазините й беше по-приятно. Но тя бе успяла да си достави и това удоволствие, направи един бърз набег в „Нойманс“, където се позабавлява щедро за сметка на Тони.
