ядосана, че ме забърка в тази каша. Ако не я оправя до края на деня…
— Ще я оправиш до края на деня.
— Ох. — Софи въздъхна и излезе от асансьора. Обърна се и го изгледа. — Защо си толкова добър с мен?
— Защото го заслужаваш. Освен това клиент като Туинър е голям залък. Е, и аз не прекарвам цялото си време на полето — отвърна Тайлър, когато тя вдигна изненадано вежди. — Ако ми беше казала, че се опитваш да проследиш сделките на баща си, щях да ти подам ръка. Няма нужда да ходиш при Кътър.
Софи стисна устни.
— Не. Но мисля, че той знае нещо повече. И скоро, доста скоро ще посочи целта.
— Тогава трябва да действаме по-бързо. Нали сме от един екип, забрави ли?
— Само защото харесваш Кътър по-малко, отколкото мен, нали?
— А какви са твоите подбуди?
Това я накара да се разсмее, докато пъхаше ключа в ключалката.
— Също толкова добри като твоите. Ще взема само някои неща, в това число и няколко стари папки, които ще помоля майка ми да прегледа. Мисля, че може да има някакви бележки за Туинър, които да хвърлят светлина върху съмненията ми. Ще те върна вкъщи преди вечеря. — Тя спря и се обърна към него. — Освен ако не искаш — добави с лека усмивка, — да променим дневния си ред и да опитаме един друг вид обща работа в екипа.
— Зарежи това.
— Хареса ти да ме целуваш.
— Когато бях малък, харесвах зелени ябълки. И открих, че от тях ми става лошо и ме боли корема.
— Аз съм зряла.
Тайлър посегна и натисна дръжката на вратата.
— Ти го казваш.
Софи сви рамене и се обърна.
— Започвам да те харесвам, Макмилън. Какво, по дяволите, ще правим сега? — Тя бутна вратата, направи една крачка и се вкамени. — Татко?!
Успя да зърне картината пред очите си само за секунда, преди Тай да я отмести. Но тя се запечата завинаги в съзнанието й. Баща й седеше на нейния стол, главата му с красивите си посребрени слепоочия бе килната встрани и цялата му риза отпред беше тъмнокафява и корава. А очите му, неговите умни и красиви очи, бяха широко отворени и немигащи.
— Татко! Той е… аз трябва да… Господи, баща ми!
Софи беше бледа като платно и започваше да трепери, така че Тай я изведе и подпря на стената извън апартамента.
— Слушай ме, Софи! Чуй ме! Използвай мобилния си телефон. Набери девет-едно-едно. Веднага!
— „Бърза помощ“ — тя се опита да се измъкне от мъглата, която се стелеше в мозъка й, и започна да се бори с Тайлър. — Той се нуждае от лекар. Трябва да отида при него!
— Стига. — Тайлър я хвана здраво за раменете и я разтърси. — Не можеш да му помогнеш. — Веднага отхвърли мисълта да се върне и да провери състоянието на Тони. Не можеше да остави Софи сама. А и вече беше видял достатъчно, за да е наясно, че нищо не може да бъде направено. Тони беше мъртъв, при това отдавна.
Той сложи Софи да седне на пода, отвори куфарчето й и извади мобилния телефон.
— Трябва да извикаме полиция.
Софи наведе глава и я подпря на коленете си, докато Тайлър даваше необходимата информация и адреса на дежурния в полицията. Тя не можеше да мисли. Все още. Но трябваше да се стегне и да се вземе в ръце.
— Добре съм вече. — Гласът й беше тих, почти спокоен, макар че ръцете й трепереха. — Знам, че е мъртъв. Трябва да вляза при него.
— Не. — Тайлър седна на пода до нея и я прегърна през раменете. — Не си добре. Съжалявам, Софи. Нищо не можеш да направиш.
— Винаги има. — Тя вдигна глава. Очите й бяха сухи. Сухи и пламтяха. — Някой е убил баща ми и сигурно има нещо, което мога да направя. Знам какъв беше. — Гласът и се прекърши и сълзите, които я задушаваха, бликнаха и захапаха по лицето й. — Но все пак ми беше баща.
— Знам това. — Той я притисна в прегръдката си и приласка главата й на рамото си.
Не я изостави нито за секунда. Софи реши, че винаги ще помни това, независимо какво става или не става по между им. Когато нещата бяха най-зле, Тайлър беше неотлъчно до нея.
Тя седеше на дивана в апартамента срещу нейния. Беше присъствала на няколко весели купона тук, спомни си Софи. Двамата хомосексуалисти, които живееха в апартамента, организираха много приятни и забавни сбирки. И сега единият от тях, Франки, художникът график, който често си работеше у дома, отвори апартамента си, за да приеме нея и полицията. И Господ да го благослови, дискретно се затвори в спалнята, за да ги остави на спокойствие и да не досажда с присъствието си.
Нямаше съмнение, че историята щеше да се разчуе и да обиколи сградата като светкавица. Но поне засега той постъпи като мъжко момче. Нищо че беше хомосексуалист. Софи нямаше да забрави и това.
— Не знам какво е правил в моя апартамент — повтори отново тя. Опитваше се да разгледа лицето на мъжа, който я разпитваше. Както да запомни и името му. Инспектор Ламон ли беше? Не, Клермонт? Чертите му все се размазваха пред очите й.
— Имаше ли баща ви или някой друг ключ от жилището ви? — Името му наистина беше Клермонт. Алекзандър Клермонт.
— Не. Аз… да. Софи вдигна ръка и притисна челото си, сякаш да се освободи от мислите. — Баща ми. Дадох му ключ скоро след като се преместих тук. Той имаше да довършва някои неща по обзавеждането на своята къща, а пък аз бях в провинцията. Предложих му да използва моя апартамент, докато ме няма. Не си спомням да ми е връщал ключа. Но и на мен съвсем ми беше излязло от ума.
— Често ли използваше баща ви жилището?
— Не. Никога, докато не му го предложих. Отсядаше в хотел. —
Просто някои дреболии, които не бяха по местата си.
Глупости! Не може да бъде! Сигурно са били хората от службата по почистване. Баща й нямаше причини да използва апартамента й. Той си имаше свой собствен, където живееше с Рене.
Там мамеше майка ти, прошепна един глас в мозъка й, Мамеше я с Рене.
Госпожице Джиамбели?
— Извинете ме. Какво казахте?
— Искаш ли малко вода? Или нещо друго? — прекъсна разговора Тайлър, с което й даде възможност да се върне обратно в действителността.
— Не, благодаря. Извинете, инспекторе. Загубих нишката.
— Няма нищо. Питах ви кога за последен път видяхте баща си.
— В събота през нощта. На тържеството по случай Коледа във Вила Джиамбели. Това е ежегодно традиционно парти. Баща ми също присъстваше.
— Кога си тръгна?
— Не мога да кажа. Имаше много хора. Той не дойде да се сбогува.
— Сам ли беше?
— Не, с жена си. Рене.
— Баща ви е женен?
— Да, ожени се един ден преди тържеството. Тя се казва Рене Фокс. Не сте ли се свързали с нея?
— Не знаехме, че съществува. Къде можем да я намерим? На адреса на баща ви ли?
— Да. Аз… да — повтори тя и преглътна онова, което бе на езика й.
— Имате ли оръжие, госпожице Джиамбели?
— Не.
— Държите ли пистолет в апартамента?
