— Дигиталисът е напръстник. — Мади знаеше това. Беше потърсила и прочела в книгите.
— Какво? — разсеяно попита Дейвид и я погледна. На бюрото му имаше цяла планина от хартия. На италиански. Той обаче се справяше по-добре с езика, когато говореше, отколкото като четеше.
— Близо до лозята расте ли напръстник? — попита Мади. — Например както тук между редовете расте синап? Заради азота, който произвежда това растение. Не ми се вярва. Лозарите би трябвало да знаят, че напръстникът, е отровен. Но може да са допуснали грешка. Може ли да се замърси гроздето, ако там расте напръстник? Чрез почвата да речем?
— Не знам. Мади, това не е твоя работа. Не се тревожи.
— Но защо? Ние всички се безпокоим.
— Това е моя работа.
— Бих могла да помогна.
— Скъпа, ако искаш да помогнеш, остави ме на мира. Върви да си пишеш домашните.
Мади се нацупи, което беше абсолютно ясен знак, че е дълбоко засегната. Но Дейвид беше прекалено зает, за да й обърне внимание.
— Направила съм си домашните.
— Тогава помогни на Тео да напише неговите. Или прави нещо друго, каквото искаш.
— Но ако дигиталисът..
— Мади! — извика ядосано Дейвид. Той беше в безизходица, а тя само му пречеше. — Това не е нито детска приказка, нито шантав проект, а истински и съвсем реален проблем. И аз трябва да се справя с него. Върви и си намери някаква работа!
— Добре. — Мади затвори вратата на кабинета му и се отдаде на възмущението си. Защо никога не й позволяваше да помогне, когато беше важно!
Да си пише домашните, да си говори с Тео, да си изчисти стаята. Караше я да върши всички тези досадни неща, а тя искаше да направи нещо, което имаше смисъл.
Беше готова да се обзаложи, че не би казал на Пилар Джиамбели да си гледа работата. Пък и тя горката не разбираше нищо от наука. Музиката и изкуството са много приятни занимания. Ето какво казваше Пилар. Глупави момичешки занимания. Не нещо важно!
Мади отиде при Тео. Видя го изтегнат на леглото, музиката свиреше, китарата му лежеше на корема, а на ухото му бе залепена телефонната слушалка. От израза на лицето му Мади веднага разбра, че говори с момиче. Мъжете бяха толкова прозрачни.
— Татко каза да си напишеш домашните.
— Я стига! — Той скръсти крака. — Нищо, нищо. Просто онази идиотка, сестра ми, току-що влезе при мен.
Телефонът го удари здравата по челюстта, защото Мади скочи отгоре му като пантера. Няколко секунди Тео не можа да се справи с шока от болката, виковете и юмруците, с които сестра му го налагаше.
— Оу! Почакай! По дяволите! Мади! Ще ти се обадя по-късно. — Тео успя да затвори телефона съвсем навреме, за да се предпази от удара на коляното й. — Какво искаш, по дяволите? Какво ти стана?
След дълга и мъчителна борба той успя да я повали. Тя беше доста силна за момиче и се биеше по мъжки, но все пак той беше по-силен и я хвана.
— Престани, малка, луда котко! Какъв ти е проблемът?
— Аз не съм нищо! — извика тя и отново се опита да го ритне с коляното си.
— Не, ти си просто луда. — Той облиза устните си и разпозна вкуса на кръв. — Тече ми кръв! Когато кажа на татко…
— Не можеш да му кажеш нищо. Той не слуша вече никого освен нея.
— Коя?
— Знаеш коя. Махай се от мен, дебело прасе такова! И ти си същият като него. Само гукаш глупости по телефона на някаква мацка и не чуваш нищо друго и никой друг.
— Аз водех разговор — отвърна Тео важно и с достойнство. — И ако още веднъж ме удариш, да знаеш, че и аз ще ти отвърна. Дори татко да ме накаже за това. Сега казвай какъв ти е проблемът.
— Аз нямам проблеми. Мъжете в тази къща се правят на кретени заради жените във вилата — ето това е проблемът. Ужасно противно! Направо ще се побъркам!
Тео избърса кръвта от устата си. Той наистина понякога си мечтаеше и си фантазираше разни неща за Софи. Но неговата малка сестричка нямаше откъде да знае това.
Поклати глава, при което дългата му коса се разпиля по раменете.
— Просто ревнуваш.
— Глупости! Ще ревнувам! И защо?
— Ревнуваш, защото си кльощава и нямаш цици.
— Затова пък имам ум.
— Вярно е. Не знам защо си толкова сърдита, че татко се среща с Пилар. Той и преди се е срещал с разни жени. — Брат й сви рамене и си взе чипс от отворения пакет.
— Толкова си глупав, че ще се разплача! — В гласа на Мади звучеше истинско възмущение. — Той не се среща с нея просто така, глупчо! Влюбен е в нея.
— Хайде бе! Ти пък какво разбираш, от тези работи? — Но почувства леко стягане в стомаха, докато преглъщаше чипса. — Това са мъжки работи.
— Всичко ще се промени. Така става. — Мади чувстваше как напрежението в гърдите й нарасна, затова се изправи. — Нищо няма да бъде вече същото.
— Че то отдавна всичко се промени. Откакто мама ни напусна.
— Така стана по-добре. — Сълзите напираха да избликнат, но тя не им позволи и излезе бързо от стаята.
— Дааа — проточи Тео. — Но не си остана същото.
Софи се надяваше, че въздухът, студен и чист, ще успее да разнесе облаците от главата й. Трябваше да мисли, при това да мисли точно. Беше действала възможно най-бързо, но новините бяха нанесли своята непоправима вреда. Хората най-често запомнят първото си впечатление.
Сега работата й бе да промени това впечатление. Да го измести в друга посока, да го притъпи. Да покаже на обществото, че ако семейство Джиамбели са заплашени, то фирмата „Джиамбели“ с нищо не заплашва обществото. Това изискваше Не само думи. Трябваха осезаеми и реални действия и дела.
Ако баба й и дядо й не бяха решили да тръгнат за Италия, тя щеше да ги накара да заминат. Да излязат на показ, да бъдат видяни от всички, да застанат в центъра на събитията. Да не се крият зад отговора „без коментар“, а напротив, да коментират и да обясняват често и непрекъснато. Трябваше да се използва името на фирмата, отново и отново, постоянно, помисли си Софи. Трябваше да направи така, че компанията да си поеме дъх.
Но в случая с Маргарет Боуърс трябваше да се пипа много внимателно. Със съчувствие, разбира се, но не чак толкова, че да заприлича на поемане на вина или отговорност. И за да го направи, трябваше да престане да мисли за Маргарет като за личност. Ако се налагаше да бъде студена, щеше да бъде студена, резервирана, хладна. След това щеше да се справи с угризенията си.
Сега стоеше в края лозята. Ето, те бяха защитени, помисли си Софи, от болести, от вредители, от капризите на времето. Всички се бореха срещу онова, което можеше да им навреди или да им нанесе поражения. Нямаше разлика. Тя също водеше война и не биваше да съжалява за каквото и да е действие, с което щеше да я спечели.
Забеляза някакво движение в тъмнината.
— Кой е там? — Първата й мисъл бе, че може да е нарушител, саботьор. Може би беше убиецът? Без колебание тя се завъртя рязко и в ръцете й се оказа момиче.
— Пусни ме! Позволено ми е да идвам тук!
— Извинявай. — Софи разтвори ръце и отстъпи назад. — Уплаши ме.
Но не изглежда никак уплашена, помисли си Мади. Докато тя самата беше останала без дъх от страх.
— Не правя нещо лошо, нито нередно.
— Не съм казала, че правиш. Казах, че ме уплаши. Сигурно, защото напоследък всички сме доста
