— Трябва да накараш това момче да се ожени за теб, скъпа.
— О, ще го направя. Ако нямаш нищо против, ще изтичам дотам за час-два, Аби.
— Нямам нищо против, но внимавай да не хванеш друго, освен раци. Нищичко — добави тя, като се приготви да смени мократа пелена на Мари Роз.
— Не се тревожи. Ще се върна преди два — успокои я Клодин и тръгна към вратата. — Аби? Мислила ли си някога като дете, че един ден ще станеш господарка на тази къща?
— Не съм господарката тук — отговори Абигейл, като погъделичка крачетата на бебето. — Мадам Жозефин ще живее поне до сто и десет години само за да се увери, че аз никога няма да стана господарка.
— Да, тя си е такава. Но ти ще бъдеш господарка един ден. Извади късмет, Аби, и наистина се радвам за това.
Останала сама с бебето, Абигейл загука нежно. Почисти и напудри нежната кожа, после ловко сложи чистата пелена. След като Мари Роз бе преоблечена и суха, Аби се настани в стола люлка и поднесе голата си гърда към малката гладна устица. Първите жадни глътки и лекото подръпване в утробата й я накараха да въздъхне. Да, беше извадила късмет. Люсиен Мане, наследникът на Мане Хол, рицарят в блестяща броня от приказките, я бе погледнал и се бе влюбил в нея.
Аби сведе глава, за да гледа как бебето й се храни. Очичките на Мари Роз бяха широко отворени, приковани в лицето на майка й.
О, дано очите й да останеха сини като тези на Люсиен. Косата на бебето беше черна като косата на Аби. Черна и къдрава. Но кожата й беше бяла като мляко — пак на баща й, не бе наследила по-тъмната златиста кожа на кажунската й майка.
Аби мислеше, че дъщеря й ще получи най-доброто от двамата си родители. Щеше да има всичко най- хубаво.
Не само парите, величествената къща и светското положение, макар че сега, след като и самата тя бе опитала от тези неща, Аби ги искаше силно за децата си. Ставаше дума и за отношението, за увереността, че мястото ти е тук. Дъщеря й и следващите й деца щяха да четат и пишат, да говорят правилен английски и френски с ясни и фини гласове.
И никой никога нямаше да ги гледа снизходително.
— Ти ще бъдеш дама — прошепна Аби, като погали нежно бузата на бебето. — Образована дама с доброто сърце на баща си и здравия разум на майка си. Татко ще си бъде у дома утре. Това е последният ден на века, а ти ще изживееш целия си живот в новия.
Гласът й беше тих и мек, с напевен ритъм.
— Толкова е вълнуващо, Рози. Утре вечер ще има страхотен бал. Аз имам нова рокля. Синя е като очите ти. И като очите на баща ти. Казвала ли съм ти, че първо се влюбих в очите му? Толкова са красиви и нежни. Когато си дойде в Мане Хол от университета, приличаше на принц, който се завръща в замъка си. Сърцето ми заби лудо, когато го видях.
Аби се облегна назад и се залюля леко на стола.
Замисли се за новогодишното празненство на следващата вечер и как щеше да танцува с Люсиен, а роклята й да се върти около нея, докато се носят във вихрен валс.
Щеше да го накара да се гордее с нея.
А после си спомни първия път, когато бяха танцували.
През пролетта въздухът бе напоен с аромата на цветята, а къщата бе осветена като палат. Аби се бе промъкнала в градината, изоставила задълженията си, тъй като изпитваше огромно желание да види бала и блестящата бяла зала с парапети като черна дантела, очертани на фона на обсипаното със звезди небе. От френските прозорци, от които гостите излизаха навън да подишат чист въздух, долиташе музика.
Аби си представи как се носи из балната зала под звуците на музиката и се завъртя в сенките на градината. Внезапно видя как Люсиен я наблюдаваше отстрани.
Това беше нейната вълшебна приказка. Принцът взе ръката на Пепеляшка и я покани на танц, преди да удари полунощ. Аби нямаше кристални пантофки, нито карета от тиква, но нощта наистина се превърна в приказка.
Все още чуваше как музиката долиташе от прозорците към градината.
Тя запя рефрена тихо и премести бебето на другата си гърда.
Танцуваха на тази чудесна, тъжна песен в осветената от луната градина, а къщата се издигаше зад тях като царствена сянка в бяло и златисто. Аби в простата си памучна рокля, а Люсиен в елегантните си вечерни дрехи. И както ставаха нещата в приказките, те двамата се влюбиха в онази прекрасна вечер.
О, тя знаеше, че всичко бе започнало преди тази нощ. За нея това бе първият път, когато го видя, възседнал червеникавата кобила, която бе яздил от Ню Орлиънс до плантацията. Слънцето проникваше през листата на дъбовете по алеята и го обвиваше като ангелски крила. Близнакът му, Жулиен, яздеше до него, но Аби видя само Люсиен.
Тогава бе живяла в къщата само няколко седмици. Назначиха я за камериерка и тя правеше всичко възможно, за да достави удоволствие на мадам и мосю Мане и да запази мястото си и парите, които печелеше.
Люсиен й говореше мило и любезно, когато се разминаваха из къщата, но тя усещаше, че я наблюдава внимателно. Не по начина, по който я гледаше Жулиен — с пламтящи очи и крива усмивка, а по-скоро с копнеж.
В следващите седмици се срещаха доста често. Люсиен я търсеше. Беше й го признал през първата им брачна нощ.
Но всичко започна в онази бална вечер. След като песента свърши, Люсиен й се поклони като на истинска дама и й целуна ръка.
После, тъкмо когато Аби си мислеше, че всичко е свършило, той я хвана подръка. Тръгнаха да се разхождат из градината и се разбъбриха за времето, цветята, клюките от къщата.
Като добри приятели, сякаш най-естественото нещо на света бе Люсиен Мане да се разхожда из градината с Абигейл Рус.
Редовно след това се срещаха нощем в градината. В къщата, където останалите можеха да ги видят, те си останаха господар и прислужница. Но през цялата пленителна пролет бродеха по градинските пътеки като млади любовници и си споделяха надеждите, мечтите и копнежите си.
На седемнадесетия й рожден ден той й донесе подарък, опакован в сребриста хартия и вързан с яркосиня панделка. Емайлираният часовник бе красиво кръгче, което висеше от златните крилца на брошка. Докато закопчаваше брошката на избелялата й памучна рокля, Люсиен й каза, че времето винаги лети ужасно бързо, когато са заедно.
А после падна на колене и я помоли да стане негова съпруга.
През сълзи Аби се опита да му обясни, че това е невъзможно. За нея бе недостижим, макар че можеше да притежава всяка жена, която поиска.
Спомни си как Люсиен се засмя и я запита как така е недостижим, след като ръката й е в неговата в този момент. А щом би могъл да има всяка жена, то той искаше нея.
— И сега ние не само си принадлежим един на друг, но имаме и теб — прошепна Аби и притисна унесеното бебе към рамото си. — И какво ме интересува, че семейството му ме мрази? Аз го правя щастлив.
Тя потърка лице в мекото вратле на дъщеря си.
— Уча се да говоря както говорят те, да се обличам като тях. Но никога няма да мисля като тях. Единствено Люсиен е изключение. И се държа като тях, поне когато ме виждат.
Абигейл погали доволно гърба на бебето и продължи да се люлее. Внезапно чу тежки стъпки по стълбите и скочи бързо. Ръцете й обвиха детето и тя се завъртя към люлката.
Чу как Жулиен влиза в стаята й, без да го погледне, разбра, че е пиян. Всъщност той винаги беше пиян или се канеше да се напие.
Аби не проговори. Остави дъщеря си в люлката, а когато Мари Роз захленчи недоволно, започна да я гали нежно.
