— Къде е гувернантката? — попита Жулиен.
Аби не се обърна към него.
— Не искам да влизаш тук, когато си пиян.
— О, вече даваш заповеди?
Езикът му се плетеше и едва пазеше равновесие. Но мислеше ясно. Според него алкохолът винаги проясняваше мозъка.
А той беше напълно наясно с желанията си, когато ставаше дума за съпругата на брат му. Ако Люсиен притежаваше някаква вещ, а какво бе жената, ако не вещ, то Жулиен я искаше за себе си.
Тя беше дребна, почти крехка, но имаше хубави, силни крака. Формата им се очертаваше ясно под тънките дрехи, осветени от огъня. И тези крака щяха да се обвият около него така леко, както около брат му.
Гърдите й бяха стегнати и налети, особено сега, когато кърмеше. Веднъж Жулиен ги бе пипнал, но Абигейл го зашлеви, сякаш имаше право да определя кой да я докосва.
Той затвори вратата зад себе си. Курвата, на която бе платил тази нощ, само бе раздразнила апетита му. Сега беше време да го задоволи.
— Къде е другата курва от блатото? — попита той.
Аби сви ръце в юмруци, завъртя се и застана пред люлката. Жулиен приличаше много на брат си, но у него имаше някаква грубост, която липсваше у Люсиен. Нещо зло и тъмно.
Тя се зачуди дали дядо й не беше прав, когато казваше, че при близнаците някои от качествата се разпределят още в утробата. Единият взима доброто, а другият — лошото.
Не знаеше дали Жулиен е дошъл на този свят вече увреден, но си даваше сметка, че е опасен, когато е пиян. Беше време да научи, че и тя може да бъде опасна.
— Клодин е моя приятелка и не позволявам да говориш за нея по този начин. Изчезвай оттук. Нямаш право да влизаш и да ме обиждаш. Този път ще кажа на Люсиен за това.
Аби видя как погледът му се плъзва надолу по тялото й и забеляза похотта в очите му. Тя бързо скри отчасти оголената си от кърменето гърда.
— Отвратителен си! Прасе! Как можеш да влизаш в стаята на бебето с мръсни помисли за жената на брат си?
— Курвата на брат ми.
Стори му се, че долавя мириса на яростта и страха й. Замайващ парфюм.
— Щеше да си разтвориш краката и за мен, ако бях роден петнадесет минути по-рано. Но нямаше да откраднеш името ми, както открадна неговото.
Аби вдигна гордо глава.
— Дори не те виждам. Никой не те вижда. Ти си нищо до него. Сянка. При това сянка, която вони на уиски и бардак.
Искаше й се да побегне. Жулиен винаги я плашеше по някакъв странен първобитен начин. Но не можеше да рискува да го остави сам с бебето.
— Когато разкажа на Люсиен за това, той ще те изгони.
— Той няма власт тук и всички го знаем — презрително отвърна Жулиен и се приближи към нея. — Майка ми държи властта в тази къща. А аз съм нейният любимец. Нищо не може да промени това.
— Люсиен ще те изгони!
Очите й се навлажниха, тъй като знаеше, че Жулиен е прав. В Мане Хол наистина царуваше Жозефин.
— Люсиен ми направи услуга, като се ожени за теб.
Гласът му прозвуча лениво, почти приятелски. Жулиен знаеше, че жертвата му няма къде да избяга.
— Мама вече го изхвърли от завещанието си. О, той ще получи къщата — тя не може да промени това, но няма да получи парите й. А парите поддържат дома.
— Вземи и парите, и къщата — махна небрежно с ръка Аби. — Вземи всичко. И върви по дяволите.
— Той е слаб. Моят брат светец е слаб. Светците винаги са такива въпреки цялата си благочестивост.
— Той е истински мъж. Много повече мъж, отколкото си ти.
Аби се надяваше да го ядоса достатъчно, за да я удари и да излезе от стаята. Но вместо това той се засмя и се приближи още повече.
Когато видя намерението в очите му, тя отвори уста, за да изпищи. Той протегна ръка и хвана кичур от тъмната коса, която се спускаше до кръста й. Силното оскубване превърна писъка й в стон. Свободната му ръка обви гърлото й и го стисна.
— Винаги съм взимал онова, което принадлежи на Люсиен. Дори курвите му.
Аби го заудря и захапа ръката му. А когато най-после успя да си поеме дъх, изпищя. Жулиен разкъса робата й и опипа гърдите й. Бебето в люлката заплака.
Обезумяла заради разстроеното си дете, Аби издра Жулиен и се освободи. Завъртя се, спъна се в подгъва на нощницата си и едва запази равновесие. Ръката й стисна машата пред камината. Тя я размаха силно и удари рамото на Жулиен.
Той изви от болка и залитна към камината, а тя се втурна към люлката.
Трябваше да вземе бебето си. Да го вземе и да избяга.
Жулиен я хвана за ръкава и тя изпищя, когато платът се разкъса. Аби протегна ръце да грабне дъщеря си от люлката, но той я дръпна назад. Удари я по бузата с опакото на ръката си и я събори върху масичката. Свещта падна на пода.
— Кучка! Курва!
Беше побеснял. Аби забеляза зловещия блясък в очите му и пиянската червенина по бузите. В този момент страхът й се замени с ужас.
— Той ще те убие заради това. Моят Люсиен ще те убие — извика тя, като се опита да стане, но Жулиен я удари отново, този път с юмрук.
Болката пропълзя от лицето по цялото й тяло. Замаяна, тя се опита да допълзи до люлката. Устата й бе пълна с гореща, сладникава кръв.
В следващия миг Аби усети тежестта му върху себе си. Също и силната миризма на алкохол. Тя започна да се бори ожесточено и да вика за помощ. Писъците на бебето се сляха с нейните.
— Недей! Недей! Проклет да си!
Но Жулиен съдра нощницата й и тя разбра, че молбите и борбата нямаше да й помогнат. Щеше да я унижи и омърси заради това, че принадлежеше на брат му.
— Нали точно това искаш? — подигравателно се ухили той и проникна в нея.
Вълнението от собствената му сила го опияни като вино. Лицето на Аби бе побеляло от ужас и бе изранено от грубите му удари. Безпомощността й възбуди докрай яростната му завист.
— Това е, което всички вие искате, нали? Всички кажунски курви.
Жулиен я изнасили, като проникваше все по-дълбоко в нея. Възбудата от могъществото му го разтърси и той задиша тежко през зъби.
Аби плачеше и пищеше, докато той вкарваше грубо ревността и омразата си в нея.
Когато часовникът удари дванадесет, той я стисна за гърлото.
— Млъкни, дяволите да те вземат! — изкрещя Жулиен и блъсна главата й в пода.
Писъците продължаваха да пробождат мозъка му.
Аби също чу как удари полунощ. Ужасеният вой на бебето се сля с оглушителното биене на часовника. Тя заудря безсилно ръцете, които спираха въздуха й, и се опита да защити тялото си от гнусното нападение.
Зрението й се замъгли. Петите й заудряха конвулсивно по пода.
Последното, което чу, бе плачът на Мари Роз. Последното, което си помисли, бе „Люсиен!“
Вратата на детската стая се отвори. Жозефин Мане застана на прага и бързо прецени ситуацията. Бързо и студено.
