се провалих. Това ли е правилният отговор?
— Дали?
Ема изруга и се обърна към парапета.
— Не искам. Ако ми трябваше психиатър, досега щях да имам десетина.
— Знаете ли, вие толкова ме впечатлихте първия път, когато ви видях. Излетяхте като ракета от болничната стая на Стиви, след като му се навикахте, както аз умирах от желание да го направя. Той също не искаше помощ.
— Аз не съм Стиви.
— Не, не сте. — Кетрин се изправи. Не беше висока колкото Ема, но от нея се излъчваше авторитет. — Да ви посоча ли колко жени са малтретирани годишно? Мисля, че за тази страна се движи някъде около една на всеки осемнадесет секунди. Учудва ли ви? — попита тя, когато Ема се втренчи в нея. — Искате да се чувствате като член на някакъв привилегирован клуб? А как стои въпросът с онези, които остават при мъчителите си? Не защото нямат приятели или семейство, което да им помогне. Не защото са бедни и необразовани. Те се страхуват, накърнено е самоуважението им. Срамуват се, объркани са. Срещу всяка, която е потърсила помощ, има десет, които не са. Вие сте жива, Ема, но още не сте го надживели. Все още не.
— Не. Не съм. — Обърна се. Очите й бяха насълзени, но зад сълзите се виждаше ярост. — Трябва да живея с тази мисъл всеки ден. Сигурна ли сте, че като се говори за това, се помага — намират се извинения и причини? Има ли някакво значение, след като вече се е случило? Ще се поразходя. — Тя изтича надолу по стълбите и се насочи към сърфа.
Кетрин беше търпелива. Два дена не й каза нищо. Тя чакаше, а Ема се държеше резервирано.
Тъй като това беше първото й пътуване до Щатите, Стиви искаше да й покаже всичко. Часове наред разглеждаха всички забележителности. Вечер ходеха по клубове. Обичаше най-много нощите, когато оставаха вкъщи и Стиви с часове свиреше на китарата си.
Обаче непрекъснато мислеше за Ема. Стиви разбра, че иска да помогне дори когато помощта й се отхвърля.
Опита отново една сутрин, когато чу Ема да слиза долу преди разсъмване. Тя я последва и видя, че всички лампи светят. Младата жена беше в кухнята, седнала на масата и загледана в тъмния прозорец.
— Пие ми се чай — каза Кетрин. Престори се, че не е забелязала сълзите й и започна да подрежда чашите и чинийките. — Възхищавам се от майка ви. Как успява само с няколко дреболии да направи кухнята най-уютната стая в къщата. В моята винаги се чувствам така, сякаш съм попаднала в някой чужд килер.
Тя сипа чай в една каничка с формата на крава.
— Стиви ме разведе из Юнивърсъл Студио вчера следобед. Били ли сте там? Разгледах бялата акула и се питах защо филмът „Челюсти“ така ма ужаси. Но във филма всичко е илюзия. — Наля кипящата вода в каничката и остави чая да се запари. Трамвайчето тръгва от къщата на Норман Бейтс — нали се сещате — от „Психо“. Същото е както си го представяте, но без ужаса. Изглежда, че когато нещо се извади от контекста, дори нещо ужасяващо, то губи въздействието си. Изведнъж става странна малка къща или риба с навиваща се пружина.
— Животът е различен от филмите.
— Разбира се, но мисля, че има интересни съвпадения. Искате ли сметана?
— Не. Не, благодаря ви. — Мълчаливо гледаше как Кетрин налива чая. След това думите се отприщиха. — Понякога всичко, което преживях с Дру, ми изглежда като филм. Мога да го гледам безпристрастно. И след това в сутрини като тази се събуждам, мисля си, че съм в Ню Йорк, в апартамента и той спи до мен. Струва ми се, че чувам дишането му в тъмнината. Тогава си припомням всичко, което преживях през последните месеци. Изглеждам ли ви на луда?
— Не. Изглеждате като жена, която е преживяла ужасно изпитание.
— Но нали него го няма. Знам, че го няма, но продължавам да се страхувам.
— Страхувате ли се?
Ръцете й непрекъснато се движеха. Разместваше и буташе предметите по барчето.
— Той използваше всичко, което му разказах за Дарън и за моите кошмари, за да ме измъчва. — Сега тя не можеше да се спре. — Изчакваше да заспя и пускаше онази песен… песента от нощта на убийството. След това шепнеше името ми, докато се събудя. Винаги се опитвах да светна, но той предварително изключваше лампата. Така че аз седях в леглото и се молех музиката да спре. Щом започнех да викам, той ме успокояваше, че всичко било сън. Имала съм кошмари.
— Тази нощ кошмари ли имахте?
— Да.
— Бихте ли ми ги разказали?
— Почти винаги е едно и също — нощта, в която бе убит Дарън. Събуждам се. В коридора цари мрак, музиката свири и аз съм изплашена. Чувам плача му. Понякога отивам до вратата и там е Дру. Понякога е някой друг, но не зная кой.
— Искате ли да знаете?
— Когато съм будна се чувствам в безопасност, искам, но по време на кошмара — не.
— Страхувате ли се от този човек?
— Да.
— Откъде знаете, че е мъж?
— Аз… — тя се поколеба. Зазоряваше се. Прозорецът бе отворен и чуваше крясъците на чайките — като детски писъци. — Не знам, но съм сигурна, че е мъж.
— Страхувате ли се от мъжете, Ема? Заради онова, което ви е сторил Дру?
— Не се страхувам от татко или от Стиви. Никога не съм се страхувала от Джоно или П.М. Не бих могла.
— А от Майкъл?
Вдигна чашата си изпи изстиналия чай.
— Не се страхувам, че би ме наранил.
— Но се страхувате?
— Това не съм в състояние да… — Замълча и поклати глава. — Това няма нищо общо с Майкъл.
— Естествено е да се страхувате от секса, Ема, след като той ви е донесъл само болка и унижение. Но разберете, че не всички мъже са като Дру.
Ема леко се усмихна.
— Нима искате да кажете, че кошмарите ми са резултат от сексуално насилие?
— Сигурна съм, че Фройд би го обяснил така — отвърна Кетрин. — Но почти съм убедена, че човекът е бил луд.
— Мисля, че няма защо да говорим за Майкъл. Никога не ме е молил да прави секс с мен.
„Не да те люби — отбеляза Кетрин, — а да прави секс.“ Това ще го остави за по-късно.
— А вие искате ли?
Сега тя се засмя. Утрото бе настъпило и с него сигурността на деня.
— Често съм се питала дали психиатрите не са просто клюкари.
— Добре тогава, няма да говорим повече. Мога ли да дам един съвет?
— Да.
— Днес си вземете фотоапарата и се разходете. Дру ви е отнел много неща. Защо сама не си докажете, че не е отнел всичко?
Ема не беше много наясно защо послуша съвета на Кетрин. Не можеше да измисли нещо, което би желала да фотографира. Винаги бе предпочитала да прави снимки на хора, а тя толкова се бе отдръпнала от тях.
Цяла сутрин снима палми и сгради. Снимките не бяха от най-добрите, но самата дейност я разтоварваше. Към обяд вече се чудеше защо е отлагала толкова дълго да се занимава с нещо, което обича.
Не беше наясно и защо се насочи към къщата на Майкъл. Дали защото неделният следобед бе твърде хубав, за да се прекара в самота, или пък бе решила да го снима.
