Колата му беше там, но той дълго не отговаряше и Ема помисли, че е излязъл. Кучето залая още при първото й почукване и сега лаеше и дращеше от другата страна на вратата. Чу как Майкъл го наруга и се усмихна.
Когато вратата се отвори, разбра, че го е събудила. Въпреки че минаваше дванадесет, очите му бяха подпухнали от съня. Бе навлякъл набързо джинсите си и приглади косата си.
— Ема?
— Съжалявам, Майкъл. Трябваше да позвъня предварително.
Той присви очи от ярката светлина.
— Случило ли се е нещо?
— Не. Може би е по-добре да си вървя. Бях излязла да се поразходя.
— Не. Влез вътре. — Хвана ръката й.
— Майкъл, моментът не е подходящ. Мога само… — Застана на прага. Полумракът я накара да присвие очи. — О, Боже! — Всекидневната изглеждаше така, сякаш в нея са вилнели банда хулигани. — Да не са те обрали?
— Не. — Толкова беше уморен, че видът на стаята въобще не го тревожеше. Поведе я към кухнята. Кучето продължаваше да лае и да подскача около тях.
— Трябва да си имал гости — реши тя и се почувства леко засегната, че не е била поканена.
— Не. За Бога, нека да пием кафе — изръмжа той, докато ровеше в бюфета.
— Ето. — Тя намери кутия „Максуел Хауз“ в мивката и пакет чипс. — Би ли искал да го…
— Не. — Бутна я настрана. — Мога да направя сам проклетото кафе. Конрой, ако не млъкнеш, ще ти вържа езика около врата. — Колко е часът?
Ема се покашля. Реши, че е неблагоразумно да му напомня, че на кафе машината има часовник.
— Около дванадесет и тридесет.
Стоеше намръщен, с лъжичката за кафе в ръка. Изглеждаше съвсем объркан. Започна да добавя още кафе. Вдигна апарата и го снима.
— Съжалявам — каза тя, когато той погледна към нея. — Рефлекс.
Не отговори, само се обърна и отново започна да рови в бюфета. В устата си усещаше вкус на тебешир. В главата му гърмеше цял бигбенд. Сигурен беше, че очите му са подпухнали като топки за голф. И проклетите житни ядки са се свършили.
— Майкъл… — Едва сдържаше смеха си. — Нека да ти приготвя закуска.
— Нищо не мога да намеря.
— Седни! Ще започнем с кафето. Къде са чашите?
— В кухнята.
— Добре. — Успя да открие пакет пластмасови чаши с огромни размери. Наля кафето. То беше гъсто и апетитно като кал, но той го изгълта. Сега вече можа да я види по-ясно. Търсеше нещо в хладилника му.
— Какво търсиш?
— Приготвям ти закуска. Имаш едно яйце. Как го искаш?
— Сварено. — Изпи кафето и се затътри за още кафе.
— Саламът не се знае откога е, а тук има нещо, което може да е оживяло. — Тя извади едно яйце, парче сирене и хляб. — Имаш ли дълбоко тиганче?
— Мисля, че имам. Защо?
— Няма значение. — Намери го почти веднага и с малко въображение приготви сандвич с яйце и сирене. Взе си бутилка сок и седна срещу него, докато той се хранеше. — Майкъл, мога ли да те попитам от колко време живееш така?
— Купих къщата преди четири години.
— И още си жив. Здрав човек си!
— Ще почистя.
— За тая мръсотия е необходим булдозер.
— Жестоко е да те обиждат на закуска. — Гледаше я как снима Конрой. Кучето отново бе заспало с лапи върху пакетчето чипс. — Никога не се отказва от правата си.
— По-добре ли се чувстваш? — усмихна му се тя.
— Отлично.
— Време беше да започна отново да работя. Помислих, че може да ти е приятно да се поразходиш няколко часа. — Изведнъж се смути. Той не сваляше погледа си от нея. — Знам, че си бил зает последните седмици.
— Само в борбата с престъпленията! Конрой, мързелив помияр такъв, донеси ми цигарите! — Кучето отвори едното си око и изръмжа. — Върви. — То въздъхна почти като човек, изправи се и излезе. — Ти ме отбягваш, Ема.
— Да. Съжалявам. Ти си добър приятел, а аз… — започна да се оправдава.
— Не започвай пак на приятелско благодарствена вълна. — Взе пакета цигари, които Конрой му пусна в скута, след това стана и изведе кучето навън.
— Няма да говоря повече за това.
— Добре. — Върна се обратно. Шест месеца беше чакал с надежда да дойде и да почука на вратата му. Сега, когато бе дошла, не можеше да се освободи от яда си. — Защо дойде?
— Казах ти.
— Търсила си компания, докато правиш снимки и си спомни добрия, стар Майкъл.
Тя се изправи сковано.
— Съжалявам, че те обезпокоих.
— Ту влизаш, ту излизаш — измърмори той. — Лош навик си си създала, Ема.
— Не съм дошла да се карам с теб.
— Това пък е още по-лошо. Отдавна би трябвало да се изясним.
Направи крачка към нея и тя отстъпи. Стана му неприятно.
— По дяволите, аз не съм Латимър. Омръзна ми да виждам, че всеки път, когато се приближа, мислиш за него. Ако ще се караме, ще бъдем само ти и аз. И никой друг.
— Не искам да се караме. — Преди обаче да разбере, вече го бе направила — вдигна бутилката и я хвърли. Стъкло и газиран сок експлодираха в мивката. Остана вкаменена, докато шумът на газирания сок заглъхна.
— Искаш ли друга?
— Трябва да вървя. — Посегна към фотоапарата, но той се приближи и сложи ръка върху нейната.
— Този път — не. — Гласът му беше развълнуван. Когато погледна към него, тя се сепна и зачака. — Няма да си отидеш така отново, Ема. Не и докато не съм ти казал онова, което смятам за необходимо.
— Майкъл…
— Замълчи. Влюбен съм в теб, откакто се помня. Преди толкова години, в деня, когато те закарах у вас, изпитах такова влечение към теб, че просто не виждах. Бях едва на седемнадесет, а не можех да мисля за нищо друго, освен за теб. Постоянно ходех на онзи бряг, за да те срещна.
— Не можех. — Обърна се, но не направи опит да си тръгне.
— Преживях го. — Майкъл изтърси цигара от пакета, след това заблъска по чекмеджетата. Търсеше кибрит. — Мислех, че съм го преживял и тогава ти се появи отново. Гледах си спокойно работата, косях поляната, а ти стоеше срещу мен. Едва дишах. По дяволите, вече не бях момче и това не беше само увлечение.
Тя едва проговори:
— Ти почти не ме познаваше.
Загледа я в очите.
— Много добре знаеш, Ема. Тогава, когато седяхме на брега, стана нещо. Когато те целунах за пръв път… Единствената целувка, никога няма да забравя, не мога! След това ти отново си тръгна.
— Трябваше.
— Може би е трябвало. — Изхвърли цигарата навън и остави вратата да се затръшне. — Казвах си, че съм избрал неподходящ момент. Исусе, повтарях си го с години! — Тръгна към нея. Когато я хвана за ръцете,
