Уважаеми детектив Кесълринг,
Вие разследвахте смъртта на сина на Брайън Макавой. Уверена съм, че си спомняте случая. Аз също го помня. Ако все още се интересувате, трябва да дойдете в Лондон и да поговорите с мен. Знам всичко за него. Идеята беше моя, но те я оплескаха. Ако ми платите за информацията, можем да сключим сделката.
— Какво мислиш? — попита Майкъл.
— Мисля, че може да е знаела нещо. — Лу оправи очилата си и прочете отново писмото. — В нощта на убийството тя беше на шест хиляди мили разстояние и не успяхме да я свържем със случая. Но… — Винаги се беше съмнявал.
— Първата пощенска марка е само няколко дни, преди да бъде намерено тялото й. Според адвокатите писмото се е въртяло насам-натам заради непълния адрес и най-накрая е попаднало при останалите й книжа. Повече от осем месеца — възмути се Майкъл.
— Не съм сигурен, че би имало разлика, ако бяха осем дни. Пак щеше да е мъртва.
— Ако е казала истината и знае кой е убил детето, някой трябва да е отишъл при нея. Някой, който не е знаел, че е изпратила писмото. Искам да видя доклада и да говоря с офицера, водещ разследването.
Лу обърна писмото в ръката си. Нямаше никакъв смисъл да напомня на Майкъл, че писмото е адресирано до разследващия случая офицер.
— Възможно е. През изминалите двадесет години това е първата следа, на която попадаме. — Спомни си полицейската снимка на малкото момче и погледна сина си. — Ще отидеш в Лондон, нали?
Ема разточваше тестото за сладките и се опитваше да вложи цялото си сърце в тях. Винаги е обичала Коледа. След толкова години отново щеше да я прекара със семейството си. Кухнята миришеше на канела, от радиото долитаха коледни песни, а Бев размерваше съставките за пудинга. Навън падаше лек сняг.
Но сърцето й не бе тук, отдалечено бе на шест хиляди мили — при Майкъл,
Когато натисна тенекиената формичка в тестото, Бев я прегърна.
— Толкова се радвам, че си тук, Ема. Това означава всичко за мен и за баща ти.
— И за мен. — Изрязваше сладките във формата на снежинка и ги слагаше в тавичката. — Ти ме оставяше да ги правя когато бях малка. Ако Джоно беше тук, щеше да си вземе няколко, преди дори да са опечени.
— Защо мислиш, че изпратих навън Бри? — Гледаше как Ема ръси оцветена захар отгоре им. — Майкъл ти липсва, нали?
— Не предполагах, че ще ми липсва. Поне не чак толкова много. — Тя сложи тавичката в печката. — Глупаво е. Само две седмици. — След като нагласи часовника за печенето, тя се върна обратно, събра тестото и го разточи отново. Приятно й бе да чувства, че прави нещо с ръцете си, че е отговорна за нещо. — Може би е по-добре, че заминах. Не искам да се ангажирам твърде бързо.
— Кетрин казва, че бързо се възстановяваш.
— Мисля, че е така. Благодарна съм й, че остана с мен в Лос Анджелис през последните два месеца. Макар че не винаги съм го показвала — добави тя усмихнато. — Когато споделиш болката си, помага.
— Все още ли имаш кошмари.
— Не толкова често. И започвам отново работа. Най-накрая завърших книгата. — Тя спря с формичката в ръка. — Преди една година на Коледа беше кошмарна. Тази година е почти превъзходна. — тя се огледа, защото вратата се отвори внезапно. Формичката за сладки падна на пода. — Майкъл?
— Икономката ми каза да вървя направо в кухнята.
Тя извика радостно, хвърли се в прегръдките му и започна да го целува.
— Не мога да повярвам, че си тук. — Отдръпна се леко, засмя се и започна да го изтупва. — Направих те целия в брашно.
Бев избърса ръцете си и излезе.
— Ти каза, че не можеш да дойдеш — започна Ема.
— Промених си графика. — Притисна я отново към себе си. Желанието се разля по тялото му. — Весела Коледа!
— Колко време ще останеш?
— Два дни. — Погледна към печката. — Какъв е този шум?
— О, сладките ми. — Тя се втурна, за да изключи часовника. — Докато ги правех, си мислех за теб и съжалявах, че си толкова далеч. — Обърна се и го погледна. — Ще се върна с теб, ако искаш.
— Знаеш, че искам. — Погали с ръка плитката й. — Но също така знам, че трябва да бъдеш и със семейството си, ще те чакам да се завърнеш вкъщи.
— Обичам те. — Не разбра как изрече думите.
— Кажи го още веднъж.
Очите му я гледаха толкова напрегнато, че тя го погали успокоително по бузата.
— Обичам те, Майкъл. Съжалявам, че ми трябваше толкова време, за да ти го кажа.
В отговор той само я притисна до себе си. Това бе най-щастливият миг в живота му.
— Осъзнах колко те обичам, когато те видях на изложбата в Ню Йорк. Това ме плашеше. Изглежда, съм се страхувала от години. И сега, когато изведнъж се появи на вратата, всичко си отиде на мястото.
— Няма да можеш вече да се отървеш от мен.
— Добре. Какво ще кажеш за една сладка? — засмя се тя.
Неприятно му бе да лъже Ема, но му се струваше, че е по-добре за известно време да не й казва какво го бе довело в Лондон. Британските му колеги се оказаха любезни. Откри също, че британската бюрокрация е същата като американската.
Изгуби два часа само за да му кажат, че може да види досиетата на следващия ден.
Ема се вълнуваше от възможността да му покаже Лондон и го влачи от Тауър до Пикадили и от смяната на караула до Уестминстърското абатство. Въпреки че лесно го убедиха да остане в дома на Макавой, той запази стаята си в хотела. След изтощителната обиколка те прекараха няколко часа в леглото.
Досиетата не му бяха от голяма полза. Разследването установяваше смърт при нещастен случай. Съдебната експертиза бе открила само отпечатъци на Джейн, на последната й прислужница и на комарджията, който бе открил тялото й. Алибитата им бяха непоклатими. Съседите не казаха нищо хубаво за починалата, но не бяха видели нищо или никого през нощта, когато бе умряла.
Майкъл разгледа полицейската снимка. Като забеляза мръсотията, в която бе живяла и умряла Джейн, възмутено си помисли, че някои го наричаха „мърляч“. Прегледа отново снимките през лупа.
Инспектор Карлсън, който е бил натоварен с разследването, го гледаше търпеливо.
— Беше като кочина — заяви той. — Да си кажа честно, никога не съм виждал нещо подобно. Или да съм усещал такава миризма. Старото момиче беше вече умряло от два дни.
— Само нейните отпечатъци ли бяха на спринцовката?
— Да. Сама е свършила работата. — Карлсън свали очилата си с рогови рамки, за да почисти стъклата. — Спорихме за самоубийство, но то просто не се връзваше. Както се казва в доклада, вероятно толкова се е зарадвала на хероина, че е взела по-голяма доза и бързо е поела към последното си „друсане“.
— Откъде е намерила наркотика? Онзи приятел, Хич?
Инспекторът сви устни.
— Съвсем дребна риба. Не притежава връзките, за да намери нещо толкова чисто.
— Ако не е той, тогава кой?
— Не можахме да открием. Възприехме, че сама си го е купила. Беше известна на времето си и е имала доста познанства.
— Вие сте видял писмото, което е изпратила до нас.
