— Заради това искаме да възобновим разследването, детектив Кесълринг. Ако наистина имаме убийство тук, свързано с убийството във вашата страна, ще ви сътрудничим изцяло. — Сложи си очилата. — Изминали са почти двадесет години, но никой не е забравил какво се случи с Дарън Макавой.
„Не, никой не е забравил“ — помисли Майкъл, докато седеше в обкования с дървена ламперия кабинет на Брайън и наблюдаваше как чете писмото на бившата си любовница.
Огънят весело пращеше в камината. Пред нея уютно бяха разположени кресла. Награди, почетни значки и снимки бяха подредени по лавиците и стените. Няколко кутии показваха, че се е нанесъл само преди седмици. Бюрото му, отрупано с досиета и папки, подхождаше повече на администратор, отколкото на рокзвезда. До стената видя компютър и синтезатор „Ямаха“, както и огромен студиен магнетофон. В бара имаше само минерална вода и безалкохолни напитки. Майкъл изчака, докато Брайън вдигне глава.
— С баща ми поговорихме за писмото. Решихме, че трябва да знаете.
Потресен, Брайън затърси пипнешком цигари.
— Мислите, че е подправено.
— Да.
Поигра си със запалката. В най-долното чекмедже на бюрото му имаше бутилка ирландско уиски — още запечатана. Като тест за самия него. От шест седмици бе престанал да пие, но в момента би дал всичко за глътка алкохол.
— Господи, мислех, че знам на какво е способна. Това не мога да го разбера. — Пое дълбоко дима, като давещ се — въздуха. — Ако е била тя, защо е искала да го направи? Мен. Искала е да нарани мен.
— Ние все още сме на мнение, че смъртта е била нещастен случай. — „Това едва ли ще го успокои“ — помисли с Майкъл. — Логически погледнато, мотивите са били отвличането и откупът, които бихте платили.
— Аз й плащах заради Ема. — Потърка с ръце лицето си, след това ги отпусна на бюрото. — Би могла да убие Ема пред очите ми. В гнева си бе способна на това. Но да планира нещо такова. — Поклати глава. — Не мога да повярвам, че е могла да го направи.
— Имала е съучастници.
Брайън стана и започна да се разхожда из стаята. Тя беше изпълнена с несъмнени доказателства успеха му: златни и платинени плочи, наградите „Грами“, „Американ Мюзик Ауърд“. Свидетелства за значимостта на музиката, която бе създал.
Имаше и десетина снимки: „Девъстейшън“ вчера и днес, Брайън с други певци, музиканти, политици, които е подкрепял, знаменитости. Между тях се виждаше поставена в рамка снимка на Ема и на Дарън, седнали на пейка в малко заливче, засмени и огрени от слънце. Бе създал и тях двамата.
Двадесет години се стопиха за миг и той отново седеше на тревата, заслушан в смеха на децата си.
— Мислех, че всичко това е минало. — Потърка с пръсти очите си. — Не искам Бев да разбере, не още. Аз ще й кажа, когато реша, че моментът е подходящ.
— Това е ваше право. Исках да знаете, че ще възобновя следствието.
— И вие ли като баща си се посвещавате на работата си?
— Бих се радвал, ако мислите така.
Брайън кимна. Каквото и да е било замислено в онази ужасна нощ преди две десетилетия, все пак трябва да бъде изяснено. Но той имаше и друго дете.
— А Ема? Отново ли ще я разпитвате?
— Ще й спестя всичко, което мога.
— Бев мисли, че сте влюбен в нея.
— Да. Ще се оженя за нея, веднага щом е готова.
Брайън почувства непоносима жажда и извади сок.
— Не исках да се увлича по Дру поради съвсем глупави причини. Често съм се питал дали аз не я подтикнах. Ако не бях се противопоставил, дали щеше да изчака?
— Латимър е искал само вас и онова, което можете да направите за него. Аз искам само Ема. И винаги ще я искам.
Брайън въздъхна и седна отново.
— Тя е най-вярната и най-красива част от живота ми. Нещо, което съм направил, без да се замислям, се оказа невероятно добро. — Със същата усмивка като на Ема той погледна към Майкъл. — В деня, когато Ема ви доведе в отвратителната къща на П.М. в Бевърли Хилс, си помислих: „Това момче ще ми я отнеме.“ И се ядосах. Изглежда, че повечето ирландци са пияници, поети или пророци. Аз имах шанса да бъда и трите.
— Мога да я направя щастлива.
— Доверявам се на думата ви. — Вдигна отново писмото.
— Важно е да откриете кой уби сина ми, но е важно да направите и Ема щастлива.
— Татко, П.М. и Анабел са тук с бебето. О, съжалявам. — Ема спря на вратата. — Не знаех, че си дошъл тук, Майкъл.
— Когато се върнах, ти беше на пазар. — Той се изправи, взе писмото от Брайън и го пъхна в джоба си.
— Случило ли се е нещо?
— Не. — Брайън заобиколи бюрото, за да я целуне. — Подложих на разпит Майкъл. Изглежда, че има сериозни намерения към дъщеря ми.
Тя се усмихна, готова да повярва, но видя очите на баща си.
— Какво има?
— Вече ти казах. — Обгърна с ръка раменете й и се опита да я изведе, но тя се обърна към Майкъл.
— Не искам да ме лъжете.
— Аз наистина имам сериозни намерения към дъщеря му — отвърна й Майкъл.
— Може ли да видя плика, който е в джоба ти? — попита го тя.
— Да, но предпочитам да е по-късно.
— Татко, би ли ни оставил сами.
— Ема…
— Моля те.
Той се поколеба, но излезе от стаята.
— Аз ти вярвам, Майкъл. Ако ми кажеш, че единственото нещо, за което сте говорили с татко в тази стая, е била връзката ни — ще ти повярвам.
Не би могъл да я излъже.
— Не, не е всичко, за което говорихме. Ще седнеш ли?
Разбра, че ще бъде нещо неприятно и стисна ръцете си в скута, както не бе правила от ученическите си години. Вместо да говори, Майкъл измъкна плика от джоба си и й го подаде.
Побиха я студени тръпки, когато видя името на подателя. „Послание от мъртвата“ — помисли си тя. Отвори писмото и мълчаливо го прочете.
Толкова много приличаше на баща си: израза на лицето, тъгата в очите й, спокойствието, с което четеше писмото. Преди да заговори, тя го сгъна и му го върна.
— Това ли е причината да си в Лондон?
— Да.
Очите й, потъмнели от мъка, срещнаха неговите.
— Мислех, че не можеш да стоиш далеч от мен.
— Не мога.
Тя наведе глава.
— Вярваш ли на писмото?
— Не е моя работа да вярвам — каза той внимателно. — Аз просто го разследвам.
— Аз му вярвам. — Ема внезапно си спомни Джейн, изправена на прага на мръсната къща, с лице, потъмняло от злоба и огорчение. — Тя е искала само да нарани татко. Искала е да го накара да страда. Още си спомням начина, по който го погледна, когато той ме взе със себе си. Наистина бях почти бебе, но помня.
Пое рязко дъх.
