Ще наеме адвокат. Най-добрият — с парите на Брайън. Справедливо е. Никой съд в страната не би оспорил, че детето принадлежи на майката. Ще си върне Ема. Или по-добре, ще получи още пари.
Брайън и противната му жена няма да я забравят, след като им измъкне толкова пари. Никой няма да я забрави: нито миризливата преса, нито тъпата публика, нито нейната малка пикла.
С тези мисли в главата си тя разгъна дозата метедрин и се подготви да се отдаде на опиянението от наркотика.
Глава 6
Ема изгаряше от нетърпение. Навън валеше отвратителен мокър сняг, но тя продължаваше да притиска нослето си към прозореца.
Скоро щяха да дойдат. Така каза Джоно. Но кога? Знаеше, че не трябва непрекъснато да пита, но на нея й омръзна да чака. Носът й измръзна и тя се отдръпна, като запристъпя от крак на крак. Нейният татко ще се върне вкъщи с Бев и новото бебе братче Дарън. Името на братчето беше Дарън. Опита се шепнешком да го произнесе и се засмя.
Нищо от досегашния й живот не е било толкова важно, колкото да си има братче. Ще бъде нейно и ще се нуждае от грижите й. Седмици наред се упражняваше върху куклите.
Знаеше, че главичката на бебето трябва да се държи много внимателно. То ще се събужда нощем и ще плаче за мляко. Потърка плоските си гърди и се попита дали Дарън би намерил мляко в тях.
Не я пуснаха да го види в болницата. Това толкова я разстрои, че за пръв път, откакто бе дошла в новия си дом, се скри в един шкаф. Още беше сърдита, но знаеше, че възрастните не обръщат внимание на сърдити деца.
Изморена от стоене, седна на перваза на прозореца, погали Чарли и зачака.
Опита се да мисли за нещо друго. За времето, което прекараха в Америка. Ема тихо си повтаряше всичко, което беше видяла. Голямата сребърна арка в Сент Луис. Езерото в Чикаго, голямо като море. И Холивуд. Опита се да си припомни всички букви на големия бял надпис.
Баща й пя на огромен стадион. Наричаха го „Боул“. За нея беше странно, но и забавно да слуша аплодисментите и виковете, разнасящи се на открито.
В Холивуд отпразнуваха рождения й ден, нейния трети рожден ден. Всички опитаха бялата торта, украсена със сребърни топчета.
Почти всеки ден пътуваха със самолет. Още се плашеше, но беше успяла да се справи с гаденето. С тях имаше винаги много хора. Спътници ги наричаше баща й. Глупаво беше, защото не вървяха по пътищата, а летяха.
Най-много й харесваха хотелите с обслужването по стаите и новите легла почти всяка вечер. Сутрин гледаше през прозореца непознати места и хора.
Когато отидат отново в хотел, Дарън ще бъде с тях. Всички ще го обичат.
Като се прозя, седна с кучето, сгушено в ръката й.
Падащият сняг я приспиваше. И тя си спомни за Коледа. Първата, на която и за нея бе имало закачен чорап6 на камината. Над украсеното дърво бяха наредени купища подаръци: играчки и кукли с красиви дрехи. Следобед всички играеха на апаши и стражари. Дори Стиви. Нарочно мамеше, за да я накара да се смее, а след това обиколиха на конче цялата къща.
Вечерта баща й наряза коледната гъска. След вечеря тя се бе свила пред огъня, заслушана в музиката.
Това беше най-хубавият ден в нейния живот. Най-най-хубавият! До днес. Шумът на приближаваща кола я накара да се изправи. Опита се да види нещо през прозореца. С пронизителен писък скочи от перваза.
— Джоно! Джоно! Те са тук. Полетя към коридора, тропайки по почистения и излъскан дървен под.
— Почакай. — Джоно се опита да я спре. — Кой е тук?
— Татко, Бев и моето бебе.
— Твоето бебе ли? — Дръпна я за носа и се обърна към Стиви. — Ще отидем ли да посрещнем най- новия Макавой?
— Давай.
— Идвам. — П.М. натъпка последното парче от кейка в устата си, преди да се надигне. — Дали са успели да излязат от болницата, без да се събере тълпа?
— Пред предпазните мерки, които взе Пит, Джеймс Бонд би изглеждал жалък. Две лимузини за примамка, двадесет бодигарда и накрая измъкване с камионетка за цветя. — Той се засмя и заслиза надолу към салона, а Ема го следваше. — Гладът ни прави просяци, Ема, не го забравяй.
Не се интересуваше нито от глада, нито от просяците, нито от нещо друго. Искаше само да види братчето си. В момента, в който вратата се отвори, тя измъкна потната си ръка от ръката на Джоно и прехвърча през салона.
— Нека да го видя — помоли се тя.
Брайън се наведе, за да й покаже бебето. За нея това беше любов от пръв поглед.
То не беше кукла. Както спеше, се виждаше нежното трептене на тъмните му ресници. Устните му бяха малки и влажни, кожата — деликатна, бледа. На главичката си имаше мъничка синя шапка, но баща й каза, че косата му е черна като на Бев. Ръката му беше свита в юмрук и тя го докосна с пръсти. Почувства топлина и слабо помръдване.
Любовта й пламна като факел.
— Какво ще кажеш? — попита я Брайън.
— Дарън. — Изрече името меко, с удоволствие — Той е най-красивото бебе на света.
— Взел е хубавото лице на Макавой — измърмори Джоно, чувствайки се глупаво сантиментален. — Добра работа, Бев.
— Благодаря. — Беше щастлива, че е свършило. Нито една от прочетените книги не беше я подготвила за острата, изтощителна болка при раждането. Беше горда, че е родила сина си по естествен начин, въпреки че последните часове бяха доста рисковани. Сега искаше само да я оставят на мира и да бъде майка.
— Докторът препоръча Бев да лежи през следващите няколко дни — започна Брайън. — Искаш ли да се качиш горе и да починеш?
— Последното нещо, което искам, е легло.
— Тогава влез и седни, чичо Джоно ще приготви чудесен чай.
— Разкошно.
— Качвам се горе да сложа бебето. — Брайън се усмихна, когато забеляза П.М., застанал срамежливо назад. — Не хапе, старче. Няма зъби.
П.М. се усмихна и напъха ръце в джобовете.
— Засега не ме карай да го докосвам.
— Погрижи се за Бев. Твърде тежко й беше.
— Това мога да свърша. — И тръгна обратно към всекидневната.
— Ще сложим бебето да спи — заяви Ема и хвана края на одеялцето. — Ще ти покажа как.
Заизкачваха стълбите с Ема начело.
Стаята на бебето беше разхубавена от набрани бели завеси и няколко разноцветни дъги, изрисувани върху небесносините стени. Кошчето беше обрамчено със снежнобяла дантела, осеяна с розови и сини панделки. В ъгъла стоеше стилна количка, която се пазеше от огромно мече, а до прозореца — античен стол-люлка.
Момиченцето застана до кошчето и баща му постави Дарън в него. Щом свалиха мъничката шапчица, то посегна да погали пухкавата черна косица.
— Ще се събуди ли скоро?
— Не знам. Струва ми се, че бебетата са доста непредсказуеми. — Брайън клекна до нея. — Трябва да сме много внимателни с него, Ема. Виждаш ли колко е безпомощен?
— Никога няма да позволя нещо да му се случи. — Сложи ръка върху рамото на баща си и се загледа в спящото бебе.
