— Мислиш, че ще те нараня?
Долови изненадата в гласа му и опря чело на стъклото.
— О, Господи, знам, че ще го направиш.
Когато ръцете му докоснаха раменете й, усети как мускулите й се напрягат.
— Кейси — лекичко опря устни във върха на главата й. — Нямам намерение да те наранявам.
Болката вече се зараждаше и разрастваше.
— Намерение ли, Джордан? — Гласът й звучеше глухо. Усещаше сълзите в него. — Не, не мисля, че става дума за намерение, но това няма да попречи. — Пръстите му се плъзнаха, за да помилват шията й. Кейси почувства как губи контрол. — Моля те, Джордан, недей! — Понечи да се отдръпне, но той я извърна с лице към себе си.
Внимателно се вгледа в нея, свъсил вежди. Повдигна палец и изтри една сълза от миглите й.
— Защо плачеш?
— Моля те, Джордан — тръсна глава Кейси. Разбираше, че губи. — Не мога да се понасям, когато се държа като глупачка. — Собствените й чувства бяха прекалено силни. А очите му бяха твърде откровени и настоятелни. Усещаше как опората под нея се изплъзва, как я връхлитат копнеж, страст и страх. Наближаваше моментът, когато няма да й остане друг избор, освен да му отдаде чувствата си — без задръжки. — Пусни ме! — Опита се да се овладее. — Тази сутрин ти дадох достатъчно.
— Не — улови я по-здраво той. — Не е достатъчно. Не и докато не ми обясниш защо като че ли се разпадаш пред очите ми.
— Да ти обясня! — отметна главата си с внезапна ярост. — Не съм длъжна нищо да ти обяснявам. Защо да съм длъжна?
— Смятам — бавно изрече той, — че по-правилният въпрос е защо да не си?
Заболя я и гневът й се разрази, за да я предпази.
— Как можах да кажа, че си възприемчив? Как съм могла да си го помисля, след като не виждаш онова, което ще ти избоде очите? Влюбена съм в теб! — Дъхът й спря от изненада и ужас. Двамата се взираха един в друг, разтърсени от думите. — Не исках да кажа това — тръсна глава Кейси и се опита да се измъкне. — Ядосах се. Не исках да кажа това. Пусни ме, Джордан!
— Не — разтърси я, за да я накара да престане да се дърпа. Очите, които се взираха в нейните, бяха тъмни и напрегнати. — Мислиш ли, че можеш да ми кажеш такова нещо и после да си тръгнеш? Добре, не си искала да го кажеш — продължи бавно, — но истина ли е?
Вече нямаше сълзи. Ядът ги беше пресушил.
— И ако кажа не?
— Няма да ти повярвам.
— Значи въпросът е риторичен, нали? — Отново се опита да се издърпа, но той я задържа на място.
— Не се опитвай да се измъкнеш от мен сега. Няма да стане.
— Джордан! — Гласът на Кейси отново бе спокоен. — Какво искаш от мен?
— Не съм сигурен. — Разхлаби хватката си, внезапно осъзнавайки, че вероятно й причинява болка. — Влюбена ли си в мен, Кейси? — Тя понечи да отрече, но той поклати глава. — Не. Погледни, ме и ми кажи.
Кейси пое дълбоко дъх.
— Обичам те, Джордан. Но това с нищо не те обвързва. Знам, че на някои хора не им е приятно да бъдат обичани, но не го разбирам.
— И просто така?
— Просто така — потвърди тя и се усмихна. Беше се освободила от товара на мълчанието. — Не се мръщи, Джордан. Да бъдеш обичан е лесно. Трудното е да обичаш.
— Кейси! — Поколеба се. Беше го развълнувала и смутила и вече не беше сигурен какво изпитва. — Не знам какво да ти кажа.
— Тогава е най-добре нищо да не казваш. — И на двамата не ни е лесно, помисли си тя и се опита поне малко да заглади нещата. — Джордан, бих искала да ти обясня. Ще го направя по-добре, ако не ме докосваш. — След миг той я пусна и тя отстъпи назад. Отсъствието на физически контакт й помагаше да овладее нервите си. — Казах, че те обичам. Може и да е грешка, но вече стана. Искам да го приемеш така, както е. — Виждаше, че не я разбира. Свободно изразените чувства винаги бяха трудно разбираеми. Как би могла да му обясни нещо, което сърцето й бе приело въпреки възраженията на разума? — През целия си живот — продължи на глас — са ме учили, че да даваш обич и да изразяваш обичта си не е въпрос на избор, а на задължение. Моля те, просто го приеми и не ми задавай повече въпроси сега.
— Дори не знам какви въпроси да ти задам. — Искаше да я докосне отново, да я прегърне, но изразът в очите й го възпираше. Не желаеше да я наранява, не желаеше тя да се окаже права за това. — Нищо ли не искаш от мен, Кейси?
— Не — отвърна бързо, сякаш предварително очакваше въпроса му. — Казах ти, че не трябва с нищо да се чувстваш обвързан, Джордан. Наистина така мисля. Смятам, че няма да можем да работим повече заедно за днес и определено мисля, че точно сега едва ли можем да разговаряме разумно за това. Така или иначе, вече е късно. Казах на Алисън, че ще я оставя да ме победи на тенис преди вечеря. — Вече се беше насочила към вратата.
— Кейси!
Струваше й невероятно усилие да се обърне.
— Да?
След рояка от мисли сега главата му бе напълно пуста. Чувстваше се като глупак.
— Благодаря ти.
— Няма защо, Джордан.
Успя да излезе през вратата, преди болката да започне.
Беше се стъмнило, когато Кейси най-после остана за момент сама. От прозореца на стаята си виждаше как изгрява луната. Беше пълна и обагрена в оранжево, което й навяваше мисли за поля, които се жънат и косят. Какво става в света там отвъд? — питаше се тя. Твърде дълго останах в тази къща, в капана на една любов, която няма да ме отведе доникъде. Какво си причиних? Трябваше ми само месец, за да загубя нещото, което ценях повече от всичко останало в живота си — свободата.
Кейси обви ръце около раменете си и се отдалечи от прозореца. Дори и когато си замина оттук, пак няма да бъда свободна. Любовта те обвързва — знам го.
Какво ли изпитва той сега? Какво ще си кажем утре? Мога ли да продължа да се държа непринудено, да пускам остроумни забележки все едно, че нищо не се е променило? Разсмя се тихичко и поклати глава. Ще трябва. Винаги довършвай започнатото — не е ли това първото правило на Кейси? Дойдох да свърша работа и тази работа трябва да бъде свършена. Дадох му любовта си без обвързване и трябва да следвам думите си. О, Господи! — помисли си тя и обви по-здраво ръце. Колко мразя да ме боли! Каква страхливка съм.
Притисна ръка към слепоочието си и влезе в банята, за да потърси аспирина. Ще помогне за главоболието, ако не за друго. Докато посягаше за чаша, чу някакъв звук откъм стаята на Алисън. Намръщи се и застана неподвижна, за да чуе по-добре.
Звукът беше тих и приглушен, но риданието се различаваше безпогрешно. Кейси остави шишенцето с аспирин и влезе през другата врата. Алисън се беше сгушила под завивките и хлипаше във възглавницата си. Всичко останало се изпари от ума на Кейси.
— Алисън! — Седна на ръба на леглото и докосна разрошените руси косици. — Какво има?
— Сънувах кошмар — обви ръце около врата на Кейси тя и силно се притисна. — Беше ужасно! Навсякъде имаше паяци. — Сгуши се още по-плътно, след като Кейси я обгърна с ръце. — Пълзяха по цялото легло.
— Паяци значи — притисна я Кейси и я помилва. — Ужасно. Никой не трябва сам да се разправя с тях. Защо не ме извика?
Алисън чуваше равномерното дишане на Кейси под ухото си и се почувства по-добре.
— Баба казва, че е грубо да се безпокои някого, докато спи.
Кейси овладя внезапния силен прилив на гняв и ръцете й продължиха да я милват нежно.
