за вечеря заедно с царевицата, която Лойд Крамър ти даде за апендикса си. — Закри очи от слънцето и му се усмихна.
— Направих изгодна сделка. Апендиксът му беше в ужасно състояние.
— Голям сметкаджия си. — Протегна му ръка, за да може да я изтегли, после го целуна с обичайното си въодушевление. — Мислиш ли, че трябва да полея градината? Не е валяло цяла седмица.
Той вдигна очи към небето.
— Поливането на градината е сигурен начин да докараш дъжд. Можем да го използваме. Горещината не те оставя да спиш нощем.
— Наред с някои други неща — потупа се по корема тя. — Но не, не се чувствам уморена — разсмя се, предугаждайки въпроса му. — Имам достатъчно енергия за всички ни.
— Изпи ли си млякото днес?
— Морковите ми не вървят добре — каза вместо отговор Кейси. — Ще отида да взема маркуча.
— Ще ги полея довечера, като позахлади. Върви и изпий една чаша още сега.
— Ще повърна — заплаши го тя.
— Това не действа, откакто стана на дванайсет.
Кейси присви очи и го измери с поглед. Знаеше, че е не по-малко упорит от нея.
— Ще направя картофи в млечен сос за вечеря и ванилов яйчен крем. Това е предостатъчно мляко за всички.
— Ще надебелееш.
— Вече съм дебела. — Изтича в къщата, преди да е успял да каже още нещо.
Седна на масата в кухнята и започна да бели. Пред нея започна да се оформя малка купчинка картофи. Имаше нещо успокоително в това обикновено, неизискващо умствено напрежение действие и тя обели повече, отколкото двамата с дядо й можеха да изядат на едно ядене. Значи ще ни остане, каза си Кейси и погледна купчината. За цяла седмица. Този е последният, реши тя и подхвърли картофа в ръка. Или ще се наложи да поканим съседите. Когато вратата се отвори, изобщо не вдигна очи и продължи да бели кората.
— Може да се наложи да издириш двама-трима изгладнели пациенти — изрече на глас. — Аз малко се поувлякох тук. Знаеш ли, в армията вече не белят картофите на ръка — ужасна липса на традиции. Имат от онези машини, които.
Погледна нагоре и замръзна.
Джордан видя как цветът бавно се отдръпва от лицето й. Забеляза огромната изненада в очите й, а също и страха. Страхът накара стомаха му да се свие. Тя изпусна ножчето за белене и ръцете й се стрелнаха под масата.
О, Боже, мили Боже, трескаво си помисли Кейси. Какво да сторя? Какво да кажа?
Той не проговори и очите му останаха приковани върху лицето й. Косата й беше станала по-дълга, забеляза Джордан, вече стигаше почти до раменете. Кога се е разхубавила толкова? Беше очарователна, пленителна, незабравима. Но кога е станала толкова красива? Не можеше да откъсне поглед от лицето й. Колко време беше чакал да го види отново, да види как заискрява насреща му? Но сега не искреше от радост, а излъчваше див страх. И вината е негова, но още не е прекалено късно. Не може да е прекалено късно. Всички тези месеци на отчаяно търсене не може да са били напразни.
Дали кожата й е все така мека, както я помни? Ще се отдръпне ли, ако посегне да я докосне? Боеше се да опита и продължаваше да се взира в нея.
Кейси здраво преплете ръце под масата. Трябва да направи нещо, да каже нещо. Изчака за момент, докато се увери, че гласът няма да й изневери.
— Здравей, Джордан — усмихна му се тя, а в същото време ноктите й се забиха в дланите. — Минаваш оттук?
Той направи няколко стъпки към нея, но масата остана помежду им. Ако не беше тя, нямаше да се сдържи да я докосне.
— От месеци те търся. — Прозвуча като обвинение. Нямаше намерение такъв да бъде поздравът му. Беше се зарекъл, че ще остане спокоен, но спокойствието го напусна в мига, в който вдигна очи към него.
— Наистина? — успя да запази погледа си равнодушен Кейси. — Съжалявам. Малко попътувах. Нещо във връзка с книгата ли е? Не знам нищо, за което да не сме говорили.
— Ще престанеш ли? — Крещеше й. Как може да й крещи сега? — запита се сам. Но не можеше да се спре. Всичко, което го бе крепило след заминаването й, рухна в мига, в който отново я зърна. — Шест месеца живях в ад. Как можеш да си седиш тук и да ме гледаш, все едно че съм някой съсед, наминал на гости? — Заобиколи масата, преди да е успяла да проговори и я издърпа права. — По дяволите, Кейси… — Думите му секнаха, когато я видя. — О, Господи! — прошепна едва чуто, докато очите му се плъзнаха надолу, после обратно към лицето й. — Ти си бременна!
— Да, бременна съм. — Захватът му отслабна и Кейси усети как отпуска пръстите си един по един. Продължаваше да се взира в нея, сякаш никога досега не я бе виждал.
— Ти… — Тръсна глава, сякаш току-що излиза изпод водата. — Носиш моето дете и не си ми казала.
Кейси отстъпи крачка от него.
— Моето дете, Джордан. Не съм казала, че е твое.
Издърпа я обратно към себе си толкова бързо, че тя дори не успя да изохка. Очите му вече не бяха спокойни, а яростни.
— Погледни ме — заповяда през зъби. — Погледни ме и кажи, че не е мое! — Видя как в погледа й отново изригна страх и я пусна. Как не може да се въздържи да не повтаря грешките, заради които я загуби? Джордан се извърна и опита да се овладее. Не беше подготвен за това. Как би могъл да е подготвен? Измина една дълга, дълга минута, преди да се реши да проговори отново. — За Бога, Кейси — изрече тихо. — Как си могла да го скриеш от мен? Няма значение какво изпитваш към мен, имам право да знам.
— И бебето ми има права, Джордан. — Гласът й звучеше с мъртвешкото спокойствие на отчаянието. — Твоите не ме интересуват.
Отново се извърна с лице към нея, готов да се моли, ако е необходимо. Беше преглътнал гордостта си още преди месеци.
— Недей да ми крещиш, Кейси, моля те! — Понечи да я докосне, но след като тя се отдръпна, отново отпусна ръка край тялото си. Имаше стотици неща, които бе обмислял да й каже, когато най-накрая я открие, но сега оставаше само едно. — Обичам те!
— Не! — Замахна и му залепи яростна плесница. — Недей да ми казваш това! Не смей да ми го казваш сега. — В един миг очите й бяха сухи, в следващия рукнаха. — Бях готова да дам всичко, за да го чуя от теб преди шест месеца. Всичко! А ти ми остави само една бележка и чек за извършените услуги, все едно че съм…
— Не, Кейси. Моля те, не е възможно да мислиш… — Отново посегна към нея, но тя го отблъсна.
— Не съм спала с много мъже. Изненадан ли си? — Прокара и двете ръце по страните си, за да изтрие сълзите. — Но ти си първият, който ми остави пари.
— Не, Кейси, няма нищо такова. — Думите й го разтърсиха. — Нека да ти обясня!
— Не искам обяснения. — Поклати глава и се отдалечи от него. — Искам да си вървиш. Веднъж вече те помолих да ме оставиш на мира. Сега отново те моля.
— Тогава не можах, и сега не мога. Не разбираш ли?
— Не желая да разбирам. — Няколко пъти си пое дълбоко дъх. — Няма нужда. — Гласът й отново звучеше спокойно, но не се обърна към него. — Съжалявам, че те ударих. Никога преди не съм правила подобно нещо.
— Кейси, моля те — внимателно я докосна по рамото той. — Просто седни и ме изслушай. Някога ме обичаше. Не мога да си тръгна така. — Тя не помръдна. Не отговори. Джордан усети как го обзема паника и с усилие я потисна. — Само ме изслушай и след това ще си ида, ако така искаш.
— Добре. — Дръпна се от ръката му и седна. — Ще те изслушам.
Не знаеше откъде да започне и как. Къде бяха думите му?
— Когато се събудих онази последна сутрин… — Поколеба се за миг. В главата му се блъскаше всичко,
