платиш, зависи само от теб.
Младежът все така се полюшваше в стола, ала издайническата струйка пълзеше по гърба му. Затворническа килия. Този път щяха да го затворят — не за няколко часа, а за месеци, може би години.
— Доколкото знам, затворите са претъпкани… защото струват доста пари на данъкоплатците. Предполагам, прокурорът с радост ще приеме да се споразумеем.
— Говорихме за подобна възможност. — У него има не само озлобление, каза си Рейчъл. Не е и само гняв. В очите му вече се прокрадваше страх. Мъжът насреща й беше млад и уплашен, а тя не знаеше доколко ще успее да му помогне. — От магазина е открадната стока на стойност петнайсет хиляди, което далеч надвишава намереното у теб. Не си бил сам в магазина, ЛеБек. Това ти е известно, известно е на мен, а и на ченгетата. Също и на областния прокурор. Назови някои имена, насочи ни къде да търсим стоката и тогава ще успея да ти издействам споразумение.
Предните крака на стола се удариха в пода.
— Тая няма да стане. Не съм казвал, че с мен е имало и други. Никой не може да го докаже, както и не може да докаже, че съм взел нещо повече от онова, което носех, когато ченгето ме прибра.
Рейчъл се наклони напред. Хитър жест, ала ето че срещна втренчения поглед на Ник.
— Аз съм твой адвокат, ЛеБек, и единственото, което няма да допусна, е да ме лъжеш. Ако това е твоят избор, ще те оставя на произвола на съдбата, точно както са направили приятелчетата ти снощи. — Тонът й бе равен, хладен, ала той долови зараждащия се гняв. С усилие възпря тялото си да не се сгърчи върху стола. — Ако не искаш споразумение, това е твой избор — продължи след миг. — Ще излежиш три до пет години наместо шест месеца в затвора и две години под надзор, което бих постигнала. Каквото и да решиш, аз ще си свърша работата. Само не ме обиждай с тъпата лъжа, че сам си надробил тая каша. Ти се отвращаваш от парите, ЛеБек. — Стана й приятно, като долови гнева, отново избил на повърхността. Страхът му преди малко заплашваше да я размекне. — Заучени игрички и лепкави пръсти. Така е във всяка банда. Решението ще бъде твое, докато сам не размислиш. С мен обаче ще играеш честно, иначе ще ми видиш гърба.
— Не можеш да се откажеш. Това ти е работата.
— От която като нищо мога да се откажа. А ти ще почнеш всичко отначало с някой друг на мое място. — Рейчъл взе да прибира книжата обратно в куфарчето си. — Което за теб би било голяма загуба. Защото аз съм добра в работата си. Много добра дори.
— Щом толкова те бива, защо работиш като обществен защитник?
— Нека кажем, че имам дълг да изплащам. — И тя щракна закопчалките на куфарчето. — И тъй, какво решаваш?
Нерешителността се задържа на лицето му само миг, в който изглеждаше тъй млад и уязвим. Сетне поклати глава.
— Няма да издам приятелите си. Няма и споразумение.
Подразнена, Рейчъл изсумтя.
— Бил си облечен в яке с емблемата на кобра, когато са те спипали.
При задържането бяха му го взели заедно с портфейла, кожения колан и дребните пари.
— Е, и?
— Ще почнат да търсят приятелчетата ти, същите, дето се спотайват и те оставят съвсем сам да се пържиш. Областният прокурор може да го представи като мащабен грабеж, двайсет хиляди долара не са шега работа.
— Без имена — повтори той. — Без споразумение.
— Лоялността ти е достойна за възхищение, но е неуместна. Ще направя каквото е по силите ми, за да намаля размера на иска и да бъде определена гаранцията. Едва ли ще е по-малко от петдесет хиляди. Можеш ли да набавиш десет процента?
Никакъв шанс, Бога ми, рече си Ник, но не се издаде.
— Мога да посъбера каквото ми дължат тук-там.
— Добре тогава. Ще ти се обадя. — Рейчъл се изправи и му подаде визитната си картичка. — Ако имаш нужда от мен преди първото разглеждане в съда или пък промениш решението си за споразумението, обади ми се.
Тя почука на вратата и когато отвън отвориха, се втурна напред. Нечия ръка се уви около талията й. Тя инстинктивно се стегна, сетне изпусна дъха си през стиснати зъби, като съзря ухиленото лице на брат си.
— Откога не сме се виждали, Рейчъл!
— О, не повече от ден и половина, струва ми се.
— Драка. — Усмивката на мъжа се разтегна още повече, когато я поведе по коридора към служебните помещения. — Това е добър знак. — Надникна през рамото й и за миг спря поглед на ЛеБек. — На теб ли го натресоха? Лош късмет, малката.
Рейчъл го сръга в ребрата.
— Престани да злорадстваш и ми предложи чаша свястно кафе. — Подпря бедро на бюрото му и затропа с пръсти по куфарчето. Наблизо някакъв нисък дебелак притискаше превръзка към слепоочието си и през болезнено пъшкане диктуваше показанията си. Някой говореше на испански на висок глас. Жена с рана на бузата плачеше и люлееше на ръце шишкаво бебе.
Тук по миризмата можеше всичко да се усети — и отчаянието, и гневът, и досадата. Рейчъл бе убедена, че ако човек притежава достатъчно чувствителни сетива, под тия разнородни пластове би могъл да надуши справедливостта. Почти същото бе и в нейната служба, на няколко пресечки оттук.
В един миг Рейчъл си представи сестра си, Наташа, как закусва сред голямото си семейство в онази приветлива кухня в голямата хубава къща в Западна Вирджиния. Или как сутрин отваря своя пъстър магазин за играчки. Образът я накара да се засмее, както се случваше и когато си представеше брат си Михаил да моделира някаква фигурка от парче дърво в онова обляно в слънце студио или да изпива набързо чаша кафе с прекрасната си съпруга тъкмо преди тя да се отправи към кантората си в центъра на града.
В същото време тя седеше тук и очакваше да й донесат чаша кафе, което обещаваше да е познатата помия, и оглеждаше обстановката в този участък, изпълнен с гледките и миризмите на нещастието.
Алекси й поднесе кафето, после се настани на бюрото до нея.
— Благодаря ти. — Рейчъл отпи, направи гримаса и проследи няколко проститутки да се изнизват от килиите. Висок мъж със зачервени очи и гъсто набола брада се размина с тях и последва униформения полицай по посока към килиите. Рейчъл тихичко въздъхна.
— Какво не е наред с нас двамата, Алекси?
Брат й отново се ухили и я прегърна.
— Какво ли? Питаш какво ни кара да си печелим хляба, затънали в мръсотията на живота, срещу нищожно заплащане и почти никаква признателност? Нищо. Абсолютно нищо.
Рейчъл се позасмя и отново опита да зареди тялото си с глътка машинно масло, което тук минаваше за кафе.
— Ти поне получи повишение. Детектив Станисласки.
— Какво да се прави, много съм добър. А ти по цял ден си трошиш краката да върнеш престъпниците отново на улицата, без да те е грижа, че живота си съм рискувал, додето ги обезвредя.
— Повечето от онези, които защитавам — стрелна го Рейчъл над ръба на чашата, — просто търсят начин да оцелеят.
— Естествено… и то като крадат, мамят и нападат беззащитни хорица.
— Днес в съда — разгорещи се Рейчъл — защитавах един старец, обвинен в кражбата на няколко самобръсначки еднодневки. Закоравял престъпник, дума да няма. Отдавна е трябвало да го затворят и да хвърлят ключа в морето.
— Значи няма нищо лошо в това да откраднеш, стига да не посегнеш на нещо твърде скъпо.
— Човекът имаше нужда от помощ, а не от присъда.
— Също като онзи кретен, дето го отърва миналия месец, а той беше измъчил до смърт двамата старци, беше обърнал наопаки целия магазин и за капак задигнал нищожната сума от шестстотин долара.
Добре знаеше за кого говори, тя самата с радост би му извила врата. Законът обаче бе твърде
