резултат на прекрасното й, пълно с обич сърце. Нещо, което ти едва ли можеш да разбереш. И дотолкова, доколкото съм намесена и аз, ще ти кажа, че не мога да прекарам и пет минути с теб, камо ли целия си живот. Ти може да унищожиш дома ми, но не и мен. — Тя си пое дъх и се почувства по-добре. — А ако дойдеш, пълзейки на колене, с диаманти колкото юмрука ми, ще ти се изсмея в лицето. Това е положението. Сигурна съм, че ще намериш пътя обратно.
Кейти се обърна и тръгна към коридора. Той се намръщи, когато тя тръшна вратата.
— Ами, добре — промърмори Трент, като притисна ръце към очите си. — Сега поне уточнихме всичко.
Пета глава
Непоносим. Това бе думата, която най-добре му прилягаше, реши Кейти и до края на деня честичко си я повтаряше.
Когато се прибра у дома, къщата бе тиха и спокойна. Откъм салона се чуваха звуците на пиано. Затова се върна от стълбите и се запъти натам.
Беше Сузана разбира се, седнала пред стария клавесин. Тя бе единствена от четирите момичета, която бе вземала уроци и показала някакъв талант. Аманда беше прекалено нетърпелива, Лайла — мързелива, а тя самата… Погледна ръцете си. Пръстите й бяха по-черни от клавишите на пианото.
Но обичаше да слуша. Нищо друго не я очароваше и успокояваше така, както музиката.
Сузана, потънала дълбоко в себе си, въздъхна, когато заглъхна и последният акорд.
— Беше много хубаво — рече Кейти и целуна сестра си по косата.
— Загубила съм тренинг.
— По нищо не личи.
Сузана се усмихна, посегна да потупа сестра си по ръката и видя бинта.
— Какво си направила?
— Няколко драскотини.
— Почисти ли ги добре? Кога ти е правена инжекция против тетанус?
— Спокойно, мами. Всичко е наред. Ръката ми лъщи от чистота като тромпета на училищния оркестър, а тетанус ми правиха преди шест месеца — Кейти седна на един стол и се огледа. — Къде са другите?
— Децата, надявам се, вече спят. Я свий пръстите си.
Кейти въздъхна, ала се подчини. Сузана кимна успокоено и продължи.
— Лайла има среща. Манди преглежда някакви сметки. Леля Коко се оттегли преди няколко часа, за да си вземе вана и да си направи маска с краставици. На лицето.
— А той?
— Предполагам, че е в леглото. Минава полунощ.
— Така ли? — Кейти се усмихна. — Ти мен ли чакаше?
— Не — Сузана се разсмя. — Всъщност да. Поправи ли камиона на господин Фини?
— Фаровете му отново отказали. Имам чувството, че го прави нарочно, за да ходя и да му зареждам акумулатора — Кейти се облегна уморена назад. — Имаше раци и вино от глухарчета.
— Ако не беше толкова стар, че да ти бъде дядо, щях да си помисля, че те ухажва.
— Така си е. И аз много го харесвам. Пропуснах ли нещо?
— Леля Коко иска да направим сеанс.
— О, не!
Сузана прокара пръсти по клавиши, импровизирайки.
— Утре вечер. Веднага след вечеря. Настоява, че прабаба ни Бианка има да ни каже нещо важно. На Трент също.
— Че той какво общо има с тази работа?
Сузана я погледна право в очите.
— Ако решим да му продадем къщата, в известен смисъл ще наследи и нея, баба ни Бианка. Или поне нейния дух.
— А ние каним ли се да продадем къщата, Суз?
— Може би трябва да го направим.
Кейти започна да си играе с ресните на настолната лампа.
— Моят бизнес върви много добре. Бих могла да взема заем.
— Не!
— Но…
— Не позволявам — повтори Сузана. — Няма да рискуваш бъдещето си заради миналото.
— То си е моето бъдеще!
— И нашето общо минало — тя стана. Когато в очите на Сузана се появяха подобни пламъчета, дори Кейти знаеше, че няма смисъл да спори. — Знам колко много означава къщата за теб. И за всички нас. Възможността да се завърна тук след Бакстър, когато работите съвсем се объркаха, ми помогна да остана нормална. Всеки път, когато видя Алекс и Джени да се пързалят по парапета, си спомням как и аз съм го правила. Виждам мама на пианото и чувам татко да ни разказва приказки пред камината.
— Тогава как може дори да си помислиш за продажба!
— Мога. Защото се научих да гледам действителността, дори тогава, когато е неприятна — Сузана погали Кейти по бузата. Деляха ги само пет години. А понякога й се струваше, че са петдесет. — Знаеш ли, има моменти, когато с теб и около теб стават неща, които не можеш да промениш. Когато се случи подобно нещо, трябва да спасиш това, което е най-важно, и да продължиш напред.
— Ала къщата е важно нещо!
— И колко време мислиш, че ще успеем да я задържим?
— Можем да продадем литографиите, лиможкия порцелан, някои други дреболии.
— Така само ще отложим края — Знаеше прекрасно това състояние, беше го изпитала на гърба си. — Ако е дошло време да си отидеш, най-добре го направи с достойнство.
— Значи вече си взела решение?
— Не съм — Сузана въздъхна и седна. — Всеки път, като помисля, и го променям. Преди вечеря се разходихме с децата до скалите. — Тя се загледа през тъмния прозорец със замечтани очи. — Когато застанах там, когато гледах залива, почувствах нещо ужасно непоносимо. Нещо, което сякаш разби сърцето ми. Не знам кое е правилно, Кейти. Не знам кое е най-доброто. Но се боя, че знам какво трябва да се направи.
— Да, ала много боли!
— И мен ме боли.
Кейти седна до сестра си и сложи глава на рамото й.
— Може би ще стане някое чудо!
Трент ги наблюдаваше от тъмния коридор. Не би искал да чуе разговора им. Не би искал да го е грижа за тях. Но ги чу и по неизвестни причини му стана мъчно. Съвсем тихо той се върна в стаята си.
— Деца — подзе леля Коко с глас, за който бе сигурна, че е върхът на любезността. — Защо не вземете да прочетете някоя хубава книга?
— Аз искам да играя на война! — Алекс разсече въздуха с въображаемата си сабя. — Ще се бия до последния човек.
О, Боже, това дете е само на шест години, помисли си Коко. Какво ли ще стане, когато стане на десет!
— Ето цветни моливи — продължи с надежда тя, като гледаше дъждовния следобед. — Можете да нарисувате някои хубави картинки. Ще ги окачим на хладилника и ще направим изложба.
— Бебешки занимавки — пресече я Джени.
— Па-па-па! — Джени простреля Алекс с лазерната си пушка. — Уцелих те и вече си унищожен.
— Изобщо не съм ако искаш да знаеш, защото бях задействал защитното си поле.
— Да, да!
