някакъв личен интерес, то бе само защото никога не бяха го спохождали подобни чувства. Не беше му се случвало.
В момента мисълта му бе заета с работата, която се надяваше да приключи до края на седмицата. Беше наследил от баща си голяма хотелска верига. И я управляваше със здрава ръка.
Предното лято, докато бе плавал с яхтата и четвъртата си жена в „Залива на Французина“, баща му бе попаднал на нещо интересно. Инстинктите на Трентън Сейнт Джеймс Втори спрямо жените бяха известни с непостоянството си, но неговият нюх към бизнеса бе безпогрешен. Целта винаги бе на мушката и той не я пропускаше дори когато почиваше.
Огромната каменна къща с изглед към „Залива на Французина“ му бе направила неотразимо впечатление и почти веднага бе започнал преговори за закупуването й.
Апетитите му бяха изострени от съпротивата на собствениците да продават нещо, което бе толкова неподходящо за частен дом, колкото бял слон. Както обаче трябваше да се очаква, старият Трентън успя да обърне нещата в своя полза и работата вече вървеше към успешен край.
Ала изведнъж цялата сделка се изсипа върху Трент, защото баща му започна за пореден път сложно бракоразводно дело. Съпруга номер четири се задържа почти осемнадесет месеца.
Цели два повече от съпруга номер три. Трент дори се съмняваше, че зад ъгъла вече се навърта съпруга номер пет. Старецът бе върл привърженик на женитбата, така, както обичаше парите.
Трент се надяваше да приключи с покупката на Замъка преди мастилото от поредния развод на баща му да е изсъхнало. Веднага след като вземеше БМВ-то си от гаража, щеше да отиде и разгледа мястото, което баща му толкова много хвалеше.
Той тръгна из града. Много от магазините бяха затворени поради все още неоткрития сезон. Но въпреки това успя да прецени възможностите, които предлагаше селището.
Знаеше, че по време на сезона улиците на Бар Харбър са претъпкани от туристи с кредитни карти и пътнически чекове, готови да ги изпразнят. А туристите, както е известно, се нуждаят от хотели. В куфарчето му лежеше направеното от експертите му маркетингово проучване. При едно солидно планиране Замъкът щеше да възвърне капиталовложенията за не повече от петнадесет месеца.
Това, което трябваше да направи, бе да убеди четири сантиментални жени и тяхната стара леля да вземат парите и да бягат.
Трент погледна часовника си и зави към авторемонтната работилница. Беше решил, че два часа стигат, за да се справи монтьорът с онова, от което страдаше БМВ-то. Два часа според него бяха напълно достатъчни.
Разбира, се можеше да вземе самолета на фирмата от Бостън. Би било по-разумно и по-практично, а той бе практичен мъж. Ала този път му се искаше да покара. Необходимо му бе. Нуждаеше се от тези няколко часа спокойствие и самота.
Бизнесът му процъфтяваше, но личният му живот вървеше към пълен провал. Кой би помислил, че Марла така неочаквано ще постави ултиматум? Женитба или раздяла. Все още бе объркан и разстроен.
Тя беше предупредена още от самото начало на връзката им, че при него бракът никога не е бил на дневен ред. Той нямаше намерение да повтаря безумните грешки на баща си.
Не че не бе привързан към нея. Марла бе хубава и умна, интелигентна и известна в областта, в която работеше — моден дизайн. При нея всичко си бе на мястото, дори всяко косъмче на прическата й, а Трент приемаше и уважаваше този вид педантичност у жените. Така, както приемаше нейното практично отношение към връзката им. Тя уж твърдеше, че не иска брак, нито деца, и не се кълнеше във вечна любов. За Трент бе почти предателство, че така неочаквано промени отношението си и започна да иска нещата, за които казваше, че не я интересуват. Жени!
Той не бе в състояние да й ги даде. Разделиха се преди две седмици като непознати. Само две седмици, а Марла вече бе сгодена за един прочут професионален играч на голф.
Болеше го. И въпреки това болката му доказваше още веднъж, че е бил прав. Жените бяха непостоянни, променливи същества, а бракът бе един вид безкръвно самоубийство. Марла явно не го обичаше. И слава Богу! Просто бе искала „сигурност и стабилност“, както му бе казала. Трент се надяваше много скоро тя да открие, че бракът е последното място, където може да ги намери. Тъй като знаеше, че е безполезно да прави подробен анализ на грешките, просто я остави да излезе от мислите му. Време беше да си почине от жените, реши той. За известно време.
Спря пред пепелявосива сграда с много паркирани коли. Надписът над вратата на сервиза гласеше „Кейти — Авторемонти“. Под него се мъдреше допълнение, че сервизът работи двадесет и четири часа, че тук се прави пълен ремонт на всякакви чужди и местни автомобили и безплатна техническа профилактика. Стори му се малко прекалено.
През вратата се чуваше рок. Капакът на неговото БМВ бе вдигнат, а под колата се виждаха два крака, обути в износени, мръсни ботуши. Монтьорът от време на време потропваше с тях в такт с музиката. Трент се начумери и огледа. Миришеше на грес и на нещо сладко. Смешна комбинация.
Беше разхвърляно. Навсякъде се търкаляха инструменти и авточасти. Имаше смачкана броня от автомобил и кафе машина, от която течеше нещо като черна тиня. На стената висеше надпис: „Чекове не се приемат. На вересия — дотук.“
На няколко други листи пишеше какви услуги предлага работилницата и на какви цени. Трент реши, че са поносими, макар да не беше специалист. Имаше два монетни автомата до стената, единият за безалкохолни напитки, другият за сандвичи.
— Извинете — обади се той. Ботушите продължиха да потропват. — Извинете — повтори по- високо.
Музиката се ускори, заедно с нея и танцът на ботушите. Трент побутна единия с крака си.
— Какво, какво? — извика някой под колата. Гласът бе приглушен, ала личеше, че е раздразнен.
— Искам да ви попитам за колата си.
— Чакайте си реда! — след което се чу дрънкане на инструменти и сподавено проклятие.
Веждите на Трент се вдигнаха и събраха заедно по онзи начин, който караше подчинените му да треперят.
— Аз съм пръв на опашката.
— И все пак сте след този идиот с неговото фамозно возило. Пази Боже от нахакани баровци, които си купуват такива страхотни коли, а хич не правят разлика между карбуратор и джанта. Имай малко търпение, приятелче, или потърси Ханк. Сигурно е наблизо.
Трент бе застинал още на думата „идиот“.
— Къде е собственикът?
— В момента е зает. Ханк! — изрева монтьорът. — По дяволите! Ханк! Къде се е дянал?
— Не мога да ви кажа — Трент отиде до радиото и намали музиката. — Ще бъде ли прекалено невъзпитано, ако ви помоля да излезете отдолу и да ми кажете какво е състоянието на моята кола?
— Аха… — от легналото си положение под БМВ-то Кейти се озърна и видя чифт италиански обувки. Веднага не ги хареса. — Ръцете ми са заети в момента. Ако искаш, ела тук и ми помогни, щом толкова бързаш. Или пък си закарай колата до сервиза на Макдърмит в Северозападен Харбър.
— Трудно ще ми бъде, докато сте под нея — вметна Трент, макар че идеята доста му хареса.
— Какво? Това вашата кола ли е? — Кейти подсмръкна и затегна болта. Този тип имаше бостънски акцент, който много пасваше на модните му италиански обувки. — Кога за последен път сте ходили на профилактика? Да смените маслото, да проверите туй-онуй?
— Аз не съм…
— Сигурно не сте — в гласа имаше толкова задоволство, че челюстта на Трент се стегна. — Знаете ли, вие не си купувате просто кола и край. Трябва да проявявате и отговорност. На много хора годишната заплата е по-малка от цената на тази красавица. С повече грижи и поддръжка това бебче ще може да го карат дори внуците ви. Колата не е обикновена стока. Хората са или прекалено мързеливи или прекалено глупави, за да се грижат за автомобилите си. Още преди шест месеца е трябвало да отидете на сервиз.
Трент стисна дръжките на куфарчето си.
— Младежо, плащам ви да оправите колата ми, а не да ми четете лекция за отговорностите ми — по навик, който му бе като дишането, той погледна часовника си. — Така че, искам да знам кога ще стане готова колата ми, защото имам насрочени няколко срещи. И освен това бързам.
