Ако брат й и Дилайла бяха живи, нещата щяха да бъдат различни. Джадсън сигурно щеше да се справи с финансовите трудности. С неговият ум и поддръжката на Дилайла всичко би било друго.
Ала те бяха мъртви и парите ставаха все по-голям и по-голям проблем. Как мразеше да продава парче по парче наследството на момичетата, само и само да запази пробития покрив над главите им. Покрива, който толкова много обичаха.
Трентън Сейнт Джеймс трябваше да промени всичко това, като се влюби лудо в едно от скъпите й дечица.
Може би това щеше да бъде Сузана, помисли си Коко, като оправи възглавниците на дивана. Бедното малко създание! Сърцето й бе разбито от оня грубиян, за който се омъжи. Устните на Коко недоволно се свиха. Като си помисли само човек! Да излъже всички! Дори нея! Беше объркал живота на бебчето й, беше я измъчвал, докато най-накрая се разведе и се ожени за онази едрогърда бамбина.
Коко въздъхна горчиво и хвърли поглед към напуканата мазилка на тавана. Трябваше обаче да бъде сигурна, че ще се грижи като истински баща за двете деца на Сузана. Ако ли пък не… То тогава можеше да бъде Лайла. Нейната любимка. Лайла имаше нужда от някой, който да приема жизнеността и ексцентричността й. Някой, който да я гледа, да се грижи за нея и да я успокоява. Но с мярка. Съвсем мъничко. Коко не би допуснала и най-слабия опит да бъдат променени мистичните наклонности на скъпото й бебче.
Може би щеше да бъде Аманда. Старата дама нагласи завесата така, че да не се вижда мишата дупка. Практичната, трезва Аманда. Каква двойка щяха да бъдат само! Преуспяващ бизнесмен и трезвомислеща съпруга! Ала той трябваше да се задоволи с ролята на по-слабата страна. Да приеме, че Аманда се нуждае от любов толкова, колкото и от уважение. Макар че самата тя не си го признаваше.
С доволна въздишка Коко премина от салона във всекидневната, от нея в библиотеката, после в кабинета. Накрая идеше ред на Катрин, или както от бебе всички й викаха Кейти. Клатейки глава, поправи картината така, че да скрие следите от теклата по овехтелите копринени тапети вода.
Това дете бе наследило ината и упоритостта на Калхунови в изобилие. Представете си само, такова хубаво момиче, а прахосваше живота си като поправяше мотори и бензинови помпи! Едно изцапано мръсно маймунче! Бог да ти е на помощ!
Беше съмнително мъж като Трентън Сейнт Джеймс да се заинтересува от жена, която прекарва цялото си време под развалени автомобили. Освен това Кейти бе най-малката от всички, само на двадесет и три, успокояващо си помисли Коко. Имаше достатъчно време да й потърси прекрасен съпруг.
И така, сцената бе готова. Скоро господин Трентън Сейнт Джеймс щеше да стъпи на нея. И щеше да започне Действие първо!
Външната врата се хлопна. Коко се намръщи, защото знаеше, че течението ще разклати картините по стените и глинените вази по масите. Тя се запъти към хола през лабиринт от стаи, оправяйки пътьом вещите.
— Лельо Коко!
Ръцете й машинално се притиснаха към гърдите, когато разпозна гласа на Кейти и гнева, който преливаше в него. Какво ли беше се случило, че така да се ядоса момичето, зачуди се тя и лепна най- приветливата усмивка на лицето си.
— Тук съм, скъпа. Не те очаквах толкова рано. Каква приятна… — застина, като видя племенницата си, застанала във войнствена поза, със скъсаните си джинси, мръсна тениска, следи от масло по лицето и скръстени на гърдите ръце. И мъжът зад нея. Същият, когото Коко току-що си бе представяла като бъдещ зет. — Изненада — довърши тя и отново възвърна усмивката си. — Ах, господин Сейнт Джеймс, колко хубаво! — Пристъпи и протегна ръка. — Аз съм госпожа Макпайк.
— Здравейте.
— Приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че сте пътували добре.
— О, може да се каже.
— Дори повече от добре! — леля Коко потупа ръката му, преди да я пусне, оценявайки спокойния му глас и поглед. — Моля, влезте. Винаги съм твърдяла, че денят се познава от сутринта. Та, значи, както тръгне отначало, така и ще върви. Бих искала да се чувствате тук като у дома си. Затова съм приготвила чай.
— Лельо Коко — с нисък глас изръмжа Кейти.
— Да, скъпа, ти не искаш ли чай?
— Искам обяснение. И то веднага.
Сърцето на Коко заби като чук, но тя погледна племенницата си с леко учудена усмивка.
— Обяснение ли? За какво?
— За това, какво прави той тук, по дяволите!
— Катрин, скъпа! — възмути се Коко. — Езикът ти! Един от дребните ти недостатъци. Влезте, господин Сейнт Джеймс. — Може ли да ви наричам Трентън? Сигурно сте малко изморен от пътуването. Казахте, че сте шофирали, нали? Защо направо не отидем в салона? — Тя го облекчаваше с приказките си. — Чудесно време за пътуване, нали?
— Стига! — Кейти бързо й препречи пътя. — Стига! Няма да го заведеш в салона и няма да пиете чай. Искам да знам защо си го поканила!
— Кейти — въздъхна дълбоко Коко. — Работата винаги е по-приятна и по-успешна, когато се върши в приятна атмосфера. Съгласен ли сте, Трентън?
— Напълно — отвърна той и с изненада откри, че трябваше да потисне напиращата усмивка.
— Оттук.
— Нито стъпка повече! — вдигна заплашително ръце Кейти. — Не съм съгласна да продавам.
— Разбира се, че не — спокойно отвърна Коко. — Затова и Трентън е тук. Просто ще обсъдим всички възможности. Ти обаче трябва да се качиш горе и да се измиеш преди чая. Имаш машинно масло, или както там се казва, по лицето.
С опакото на ръката си Катрин се опита да го изтрие.
— Защо не знаех, че ще дойде?
Коко премига и се опита леко да разфокусира очите си, уж че е объркана.
— Не знаеше ли? Как така не знаеше? Аз никога не каня гости, без да ви предупредя.
С ядосана физиономия Кейти настояваше на своето.
— Не си ми казала!
— О, Кейти… Аз… — Коко прехапа устни. Знаеше, защото го бе опитвала пред огледалото, че това придава на лицето й обърканост и смущение.
— Не съм ли? Сигурна ли си? Мога да се закълна, че ви казах в мига, в който получих съгласието на господин Сейнт Джеймс.
— Не си!
— О, Боже! — вдигна ръце Коко. — Какъв пропуск! Трябва да се извиня. Каква ужасна бъркотия! Грешката е моя. Ето на, започнах да забравям! Кейти, моля те да ме извиниш. В края на краищата, това е твоят дом. Твой и на сестрите ти. Никога не съм се съмнявала в добротата и гостоприемството ви към мен…
Преди да успее да довърши изречението, номерът й вече действаше. Кейти почувства вина. Бедната леля! Сякаш я гонеше!
— Това е и твой дом, лельо. Знаеш го много добре. Не става дума, че трябва да искаш разрешение от нас, за да поканиш някого. Аз просто мислех, че би трябвало да…
— Не, не, направо е непростимо от моя страна! — Коко премига още веднъж безпомощно. — Наистина не знам какво да кажа. Тази склероза! Чувствам се ужасно. Опитвам се само да помогна, а виж какво излиза…
— Не се тревожи. Няма за какво — Кейти взе ръката на леля си. — Наистина няма. Просто в първия миг се стреснах и реагирах не както трябва. Знаеш ли какво, аз ще направя чая, а ти можеш да седнеш с… него.
— Много мило от твоя страна, скъпа.
Кейти промърмори нещо неразбрано и тръгна към кухнята.
