поведението й, докато тя сложи ръце на хълбоците си. Лицето й потъмня от гняв.
— Едно просто „не“ би свършило работа.
— Мъже като вас не разбират от просто „не“! — Кейти се обърна към стъклената стена, а сетне отново към него. — Ако знаех кой сте, щях да пробия дупки в радиатора ви.
Трент бавно пусна ключовете в джоба си.
Настроението му се смени. Не, той не избухна. Не се палеше лесно. Напротив, по жилите му плъзна лед. Ледът се разнесе из тялото му, вледени очите, скова устата.
— Бихте ли ми обяснили?
Кейти пристъпи към него и застана съвсем близо, с очи, впити в неговите.
— Аз съм Катрин Колин Калхун. И искам да държите ръцете си далеч от моя дом.
Ето какво било! Трент замълча, сякаш преценяваше чутото и подреждаше мислите си. Значи тъй, Катрин Калхун, една от четирите сестри, които притежаваха Замъка. И явно една от онези, които бяха абсолютно против продажбата. Ако имаше намерение да прави някакви маневри, май трябваше да започне още тук и веднага.
— За мен е удоволствие, госпожице Калхун.
— За мен не е! — тя се наведе и скъса копието на фактурата. — Най-добре си напъхайте задника в скапаното си БМВ и се връщайте в Бостън.
— Удивително! Какъв изтънчен език! — като я наблюдаваше, той сгъна хартията и я пъхна в джоба си. — Вие обаче не сте единствената заинтересована страна.
— Няма да позволя да превърнете дома ми в един от вашите лъскави хотели за скучаещи безделници и повехнали италиански графини.
Трент едва потисна напиращата усмивка.
— Нима сте отсядали в някой от хотелите „Сейнт Джеймс“?
— Не съм, много ми е притрябвало. Обаче знам на какво приличат. Мраморни фоайета, стъклени асансьори, петнадесетметрови полилеи и фонтани, пръскащи вода навсякъде.
— Имате нещо против фонтаните?
— Не искам фонтан във всекидневната ми. Защо не потърсите други сираци и вдовици, на които да отнемете имуществото, и не ни оставите на мира?
— За нещастие в програмата ми за тази седмица няма сираци и вдовици — той вдигна ръка. — Госпожице Калхун, дойдох по покана. Каквито и да са личните ви чувства и мотиви, Замъкът има още трима наследника. Нямам намерение да си отида, докато не говоря с тях.
— Можете да си говорите, докато ви свърши въздуха… Ала за каква покана говорите? Кой ви е канил?
— Госпожа Кордилия Калхун Макпайк.
Цветът на лицето й се промени, но Кейти не се предаде.
— Не ви вярвам.
Трент сложи куфарчето си върху купчината листове на бюрото и набра комбинацията. От една папка извади писмо, написано върху хартия с цвят на слонова кост. Сърцето на Кейти подскочи, защото позна хартията за писма на леля си. Тя взе листа и зачете.
Уважаеми господин Сейнт Джеймс, наследничките на Замъка Калхун получиха вашето предложение. Тъй като положението е сложно, смятаме, че ще бъде от взаимен интерес да обсъдим нещата лично, а не чрез писма. Като техен представител, бих желала да ви поканя за няколко дни. Вярвам, че това би било от взаимна изгода. Сигурна съм, ще се съгласите, че един по-непосредствен поглед върху имота, който ви интересува, ще ви бъде само от полза.
Моля, свържете се с мен, когато ви е удобно, ако приемете предложението ми.
Искрено Ваша
Кейти го прочете втори път със стиснати зъби. Щеше да го смачка на топка, ако Трентън не бе успял да го вземе и прибере обратно в папката си.
— Вие май не сте запозната с това предложение?
— Запозната ли? По дяволите! Тази натрапница, тази дърта… О, лельо Коко, ще те удуша!
— Доколкото разбирам, госпожа Макпайк и леля Коко са едно и също лице.
— Понякога е трудно да се каже — Кейти се обърна. — Ала при всяко положение и двете са покойнички.
— Мисля да си затворя очите пред семейното насилие, ако не възразявате.
Кейти пъхна ръце в джобовете си и го погледна убийствено.
— Ако възнамерявате да останете в Замъка, ще се наложи да се забъркате дълбоко в него.
— В такъв случай ще рискувам — кимна Трентън.
Втора глава
Леля Коко подреждаше парникови рози в двете дрезденски вази, които все още не бяха продадени.
Тя си тананикаше някакъв рок, докато работеше, като от време навреме потропваше с крак или с ръка нещо от рода на „бум-бум-бум“ или „та — да-да“.
Като всички жени от рода Калхун, леля Коко беше висока, стройна и имаше, както сама бе решила, царствена фигура, макар и леко понатежала през годините.
Беше се облякла и нагласила много внимателно за случая. Късата й пухкава коса бе боядисана червена и много й приличаше. Суетата не беше грях, нито недостатък, според Коко, а свято женско задължение. Лицето й, което се бе запазило доста младо благодарение на пластичната операция, която си направи преди шест години, бе внимателно гримирано. Най-хубавите й перли красяха ушите и шията й. Коко реши след един бърз поглед в огледалото, че черният костюм бе едновременно драматичен и елегантен. Високите обувки без пети, които обу, потропваха тържествено по стария дървен паркет и я караха да се полюшва, според нея много елегантно, на всяка крачка.
Коко разнасяше импозантната си и, разбира се, царствена фигура, от стая в стая, като проверяваше по няколко пъти всеки детайл.
Момичетата сигурно щяха да се стреснат мъничко от това, че бе поканила човека, без да ги предупреди. Но тя винаги можеше да се оправдае със склерозата. Както и правеше, без каквито и да е угризения, когато й бе изгодно.
Коко бе по-малката сестра на Джадсън Калхун, който се бе оженил за Дилайла Брейди и бе създал четири дъщери. Джадсън и Дилайла, която Коко искрено обичаше, загинаха преди петнадесет години. Частният им самолет се разби над Атлантика.
Оттогава Коко бе и баща, и майка, и приятел за малките сирачета. Тя самата бе вдовица повече от двадесет години. Нямаше деца.
Удивителна жена с лукав ум и сърце, направено от сметанов крем. Коко искаше, не, тя бе убедена, че е предопределена от съдбата да постигне и получи най-доброто за своите скъпи момиченца. Независимо дали те го искаха или не. А в Трентън Сейнт Джеймс Коко бе видяла чудесна възможност.
Изобщо не я интересуваше дали ще купи тяхната рушаща се крепост за хотел. Само един господ знаеше колко дълго щяха да издържат на данъците, необходимите за ремонт средства и сметките за отопление. Според нея Трентън Сейнт Джеймс Трети или щеше да остане или щеше да незабавно да си тръгне. Ала тя имаше друг план.
Независимо дали щеше да купи къщата или не, той трябваше да си замине с едно от момичетата. Все още не знаеше кое. Знаеше само, че това ще стане. Още от мига, когато получи първото му писмо.
Това момче трябваше да отведе една от скъпите й племенници в света на любовта и лукса.
И нека я вземат всички дяволи, ако не го постигне!
С въздишка Коко нагласи свещта в изящния свещник. Беше в състояние да им даде любов, но лукс…
