огън. — Знам, че не биваше да ти казвам това, дори нямах намерение. Мислех да ти кажа сбогом и да си отида.
— А сега?
— Сега искам да те любя, повече отколкото искам да дишам.
— Да ме любиш ли? Та ти не ме обичаш!
— Не знам нищо за любовта. Но те искам. Може би това е достатъчно.
Той посегна и докосна лицето й.
Тя го наблюдаваше. Та той изобщо не осъзнаваше, че доразбива остатъците на и без това разбитото й сърце!
— Може би, за ден, за седмица или месец. Ала ти си прав, Трент. Аз искам много повече. Очаквам повече. И го заслужавам — без да откъсва очи от неговите, Кейти сложи глава на гърдите му. — Веднъж вече ти се предложих. Сама. Никога повече няма да се повтори.
Тя притисна устни към неговите. Ръцете й го обгърнаха силно, сякаш се страхуваше да не падне. Устните й се разтвориха и го поканиха.
Обзеха го чувства, страшно много и объркани. Искаше само да я има, да се наслаждава на устните и на тялото й. Но искаше и още. Не само да я целува. Искаше, всичко, което Кейти можеше да му даде. Чувстваше, че потъва, че ще се удави, ала не можеше да се бори.
— Катрин… — той не можеше да си поеме дъх. Притисна я още по силно. — Не мога да направя нищо повече.
Тя го задържа за миг, сетне бавно се отдръпна.
— Можеш. И това е, което най-много боли — обърна се и тръгна.
— Катрин!
Тя спря до вратата. Вдигна глава и бавно се обърна. Трент тръгна към нея и тогава видя сълзите в очите й. Нищо друго не би го спряло.
— Сбогом, Трент. Дано Бог да те пази.
Чак когато чу затварящата се врата, той осъзна, че бе останал сам.
„Не мога да продължавам така. Не мога повече да признавам, че съм невярна на съпруга си само на страниците на този дневник. Животът ми, толкова спокоен и подреден през всичките тези двадесет и четири години, се превърна в една голяма лъжа това лято. Някой трябва да изкупи вината.
Есента идва и ние правим планове да се върнем в Ню Йорк. Благодаря на Бога, че скоро ще оставя Острова зад себе си. Колко близо бях през последните дни до нарушаване на съпружеската си клетва.
Сега се измъчвам.
Следващата седмица ще заминем. Може би никога повече няма да видя Кристиян. Така трябва. Но в сърцето си знам, че ще му отдам душата и тялото си за една нощ, за един час. Ще ги поставя в ръцете му. Тази мисъл непрекъснато ме преследва. При него най-накрая ще намеря любов, страст, смях. С него няма да ми е трудно, няма да бъде задължение, няма да има студ, мълчание и безразличие.
Моля се за прошка. Дано Бог ми прости прелюбодеянието, което извършвам в сърцето си.
Съзнанието ми настоява да стоя далеч от скалите. Опитах се.
Насилих се да бъда по-търпелива, по-добра, по-нежна и разбираща към Фъргюс. Правя всичко, което иска от мен. По негова молба поканих няколко дами на чай. Ходихме на театър и на безкрайните, тягостни и досадни вечери. Наслушах се до насита на приказки за бизнес, мода и за предстоящата война. Усмихвах се, непрекъснато се усмихвах, така че Фъргюс да си мисли, че съм много доволна. Защото това му доставя удоволствие.
Винаги слагам изумрудената огърлица.
Сега тя е моето наказание. Напомня ми за греха, който не съм извършила, ала който е в сърцето ми.
Седя в моята кула и пиша. Виждам скалите долу, където Кристиян рисува. Там, където ходех, когато се измъквах от къщи като гузна прислужница. Срамувам се.
Гледам надолу и сякаш го виждам. Той наблюдава морето и ме чака.
Няма да отида. Ще седя тук и ще се измъчвам.
А когато почувствам, че имам достатъчно сили, ще отида и ще му кажа сбогом. Ще му пожелая всичко хубаво.
И докато премине дългата зима, която ме очаква, ще си мисля дали следващото лято той отново ще бъде тук.“
Десета глава
— Ето документите, господин Сейнт Джеймс. Заповядайте.
Без да обръща внимание на секретарката си, Трент продължаваше да стои и да гледа втренчено през прозореца. И така всеки ден, откакто се върна преди три седмици. Стоеше и гледаше през тъмните стъкла града в краката си. Небостъргачи от стъкло и стомана се извисяваха до старинни сгради в удивителна архитектурна хармония. Беше часът на най-натоварения трафик. Улиците се задъхваха от хора и автомобили. Край реката тичаха спортисти с шарени екипи. Зад тях плуваха платноходки с издути от пролетния бриз платна.
— Господин Сейнт Джеймс?
— Да? — той се обърна към секретарката си.
— Донесох документите, които поискахте.
— Благодаря, Анджела — по навик погледна часовника си. — Минава пет. Защо не си вървите? Сигурно в къщи ви очакват.
Анджела се поколеба. От шест години работеше за Трентън. Но за пръв път я наричаше по име и проявяваше някакъв интерес към семейството й. А вчера й направи комплимент за роклята. Промяната бе очевидна и всички я забелязаха. Като негова секретарка тя се чувстваше почти задължена да открие причината.
— Може ли да говоря с вас за минутка?
— Разбира се. Седнете, ако искате.
— Не, благодаря. Надявам се, че няма да го приемете като нездраво любопитство, ала бих искала да ви питам добре ли сте?
На устните му се мярна усмивка.
— А нима изглеждам зле?
— Не, напротив. Може би само малко уморен. Но откакто се върнахте от Бар Харбър, изглеждате доста разсеян и някак си различен.
— Да, може би съм малко разсеян. И различен, а за да отговоря на въпроса ви, ще кажа, че не се и чувствам много добре.
— Господин Сейнт Джеймс, ако мога да ви помогна с нещо…
Като я наблюдаваше, той приседна на края на бюрото си. Беше доволен от нея, защото бе бърза, изпълнителна и интелигентна. Когато му я препоръчаха, го смути фактът, че има две малки деца. Страхуваше се, че няма да е в състояние да изпълнява задълженията си, ала се оказа, че греши. Тя беше отлична секретарка.
— Анджела, от колко време сте омъжена?
— Омъжена ли? — тя се обърка от неочаквания въпрос. — От десет години.
— Щастлива ли сте?
— Да, Джо и аз сме щастливи.
Джо, значи така се казваше мъжът й. Никога не бе знаел. Не го бе интересувало.
— Защо?
— Какво защо?
— Защо сте щастливи?
