— Ами… Защото се обичаме, предполагам.
Трент кимна.
— И това достатъчно ли е?
— Със сигурност помага да се преодолеят някои критични моменти — тя се усмихна мило, мислейки си за Джо. — Ние също сме имали такива, но единият от двама ни винаги съумяваше да разбере другия.
— Значи вие сте една щастлива двойка. Много ли общи неща има между вас?
— Не мисля. Джо обича футбола, аз не. Той обича джаз, а аз не го разбирам — Анджела изведнъж осъзна, че за пръв път, откакто работи за Трентън, разговаря с него така свойски. — Понякога ми се струва, че съм си сложила тапи за ушите през целия уикенд. Друг път, когато много му се ядосам, си мисля какво би бил животът ми без него. И не ми харесва това, което виждам. — Тя пристъпи напред. — Господин Сейнт Джеймс, ако сте разстроен заради сватбата на Марла Монблан миналата седмица, ще си позволя да кажа. По-добре, че се отървахте от нея.
— Марла се е омъжила?
Леко изненадана, Анджела поклати глава.
— Да, миналата година, за нейния играч на голф. Пишеше го във всички вестници.
— Пропуснал съм… — защото във вестниците имаше други неща, които го интересуваха.
— Доколкото знам, вие за известно време се виждахте с нея.
Трент погледна секретарката, си. Точно така, думата „виждали“ подхождаше точно на отношенията му с Марла.
— Да.
— И не сте… разстроен?
— За какво, за Марла ли? — всъщност седмици наред изобщо не беше се сещал за нея. Откакто влезе в оня сервиз и зърна чифта износени ботуши, подаващи се под колата.
Аха, значи има друга жена, реши Анджела. И ако тази непозната имаше такова влияние върху шефа й, тя бе изцяло на нейна страна.
— Господине, ако умът ви е зает с някоя друга… С нещо друго… — поправи се веднага тя, — то може да премислите ситуацията.
Забележката го изненада дотолкова, че Трент се усмихна.
— В какъв смисъл?
— Вие сте много точен, дори педантичен човек. И винаги анализирате нещата в най-големи подробности, което е чудесно за бизнеса. Ала личните отношения не бива да бъдат подлагани на подобен анализ.
— Знаеше ли, и аз стигнах до това заключение, Анджела. Благодаря ви.
— Няма защо, господин Сейнт Джеймс. Удоволствието бе за мен — и така си беше, помисли си тя. — Мога ли да ви помогна с нещо друго?
— Не, благодаря — той отново се обърна към прозореца. — Лека нощ, Анджела.
— Лека нощ — тя се усмихваше, докато затваряше вратата зад себе си.
Трент остана на мястото си още дълго време. Наистина не бе забелязал съобщението за сватбата на Марла. Вестниците бяха пълни със съобщения за предстоящата продажба на Замъка и той четеше само тях.
„Най-новият хотел от веригата Сейнт Джеймс на Бар Харбър.“
„Слухове за заровено съкровище.“ „Скъпоценности и нещастна любов“, спомни си само някои от заглавията.
Не беше сигурен откъде бе изтекла информацията, макар и да не бе особено изненадан. Както и очакваше, адвокатите му вдигнаха шум до бога по повод клаузата на Лайла относно евентуално намерените в бъдеще скъпоценности. Слуховете за тях плъзнаха по коридорите. Беше съвсем естествено да стигнат и до пресата.
Вестниците и списанията повече от седмица гъмжаха от статии за изумрудите на Калхунови. Всичко бе представено много трагично, обвито с ореола на легендата. И най-важното, според пресата камъните бяха безценни. Така че да се увеличи тиража. Предъвкваха и преповтаряха известни и неизвестни данни, както за бизнеса на Фъргюс Калхун, така и за самоубийството на жена му.
Един репортер дори успя да се свърже с Колин Калхун на пътнически кораб в Йонийско море. Краткият отговор на старата дама бе напечатан с големи черни букви — „Дрън-Дрън“.
Трент се чудеше дали Кейти чете вестниците. Сигурно. Защото репортерите без съмнение преследваха и нея. Как ли ги приемаше? Представи си я ядосана, нещастна, насилена да отговаря на въпроси, докато някой нахален, безочлив вестникар й тика микрофон и магнетофон под носа. Насилена ли? Глупости. Сякаш я видя как изхвърля дузина репортери от гаража и се усмихна.
Господи, тя му липсваше! И тази липса направо го съсипваше.
Всяка сутрин се събуждаше с мисълта за нея. Какво ли прави? Лягаше си вечер и Кейти не излизаше от главата му. Когато заспиваше, я сънуваше. Тя беше в сънищата и мечтите му — и през нощта, и през деня.
Три седмици. Време, предостатъчно да се оправи. А с всеки изминал ден ставаше все по-лошо и по- лошо.
Окончателният договор за продажбата на Замъка лежеше на бюрото му. Трябваше да го подпише преди няколко дни. А той все отлагаше и отлагаше. Още не можеше да предприеме последната стъпка. Всеки път, когато погледнеше страниците, виждаше само три думи — Катрин Колин Калхун. Гледаше ги и си спомняше първия път, когато му каза името си. Хвърли го срещу него сякаш беше копие. Имаше машинно масло на бузата. И огън в очите.
После си спомняше други моменти. Например начина, но който го изгледа, когато видя, че пие чай с леля Коко. Изражението на лицето й, докато стояха на терасата и се любуваха на морето. И колко хубаво устните й прилягаха към неговите, когато я целуна за пръв път до беседката, под арката на все още неразцъфналата глициния.
Сигурно вече е цъфнала, помисли си Трент. Първите нежни цветчета са се разпукнали. Дали Кейти си спомня за него, когато минава оттам?
Ако си спомня, помисли си тъжно той, то едва ли е с добри чувства.
Тя беше сърдита, когато се разделиха. Беше навела зелените си очи и сякаш се надяваше последната им целувка да го остави буден през нощта. Дори не знаеше колко точно се бе сбъднало желанието й!
Като разтри уморените си очи, Трент се върна на бюрото. Както обикновено, то бе идеално подредено. Както бизнесът и животът му.
Но нещата се бяха променили. Трябваше да приеме този факт. Той самият се бе променил. Не чак толкова много, ала все пак.
Още веднъж взе договора. Беше и си оставаше опитен бизнесмен, който знае как да маневрира и да докара нещата до успешния им завършек.
Взе писалката и зачука леко с нея по листовете. Преди няколко дни му дойде на ум една идея. Остави я да узрее, да се оформи и избистри.
Беше необикновена, разбира се. Много добре го осъзнаваше. Дори може би малко ексцентрична, обаче… Ако изиграеше както трябва картите си, поусмихна се Трент, можеше и да стане. Трябваше да я направи реална, да я осъществи. Въздъхна дълбоко. Това може би щеше да бъде най-важната сделка в живота му.
Той взе телефона и като впрегна на работа всички сиви клетки на Сейнт Джеймсовия род, завъртя колелото на съдбата.
Ханк привършваше лъскането на бронята на стария „мустанг“, модел 69 година. Сетне се отдръпна и се залюбува на работата си.
— Ела да видиш, струва ми се, че е супер — извика той на Кейти.
Тя погледна към него, ала бе заета със спирачната система, която поправяше.
— Вярвам ти.
— Искаш ли да се захвана с резервоара?
Кейти прокле невъздържано, защото по лицето й покапа спирачна течност.
