Преизпълнена с доволство, Меган затвори вратата на офиса си. Потриваше доволно ръце, изпълнена с очакване, и повдигна куфарчето. Ще види той. Натаниъл Фюри, какво значи ефективна работа.
Три часа по-късно я прекъсна тропота на малки крачета. Очевидно, каза си тя, преди още вратата й да се отвори със замах, някой бе насочил Кевин към офиса.
— Здрасти, мамо! — Втурна се към нея за целувка и счетоводният баланс излетя от ума й. — Страхотно си прекарахме. Играхме със Сади и Фред и воювахме на новия форт. Трябваше да отидем до цветарника на Сузана и да полеем милиони растения.
Меган погледна подгизналите гуменки на Кевин.
— И вие сте се полели, както виждам.
Той се засмя.
— Имахме водна битка и аз победих.
— Това е вече моят герой.
— На обед ядохме пица, а Керълайн — тя работи за Сузана — каза, че съм като разпран. Утре Сузана ще оформя градина, затова не можем да отидем с нея, но, ако искаш, ще излезем с корабчето, за да видим китовете. Искаш, нали? Казах им аз на Алекс и Джени, че няма да имаш нищо против.
Тя погледна тъмните му възторжени очи. Никога не го бе виждала по-щастлив. В този момент, дори да бе поискал да отидат до Найроби, за да се запишат на сафари за лъвове, Меган нямаше да може да му откаже.
— Разбира се. — Засмя се, когато малките ръчички се стегнаха здраво около врата й. — Кога отплаваме?
Точно в десет на следващия ден Меган бе качила тримата си подопечни на палубата. Въпреки че денят бе много топъл и спокоен за юни, тя послуша съвета на Сузана и взе топли якета и шапки за разходката в Атлантическия океан. Носеше и бинокъл, и фотоапарат и резервно филмче.
Въпреки че бе изпила две хапчета против морска болест, стомахът й се преобърна, щом стъпи на борда.
Яхтата изглеждаше здрава. Трябваше да се примири. Бялата боя блестеше на слънцето, перилата искряха. Щом се качиха, веднага забеляза, че на първата палуба има голяма кабина, цялата в стъкло. Това сигурно бе за по-страхливите, предположи Меган. Вътре имаше множество столове и пейки, автомат за сладкиши и безалкохолни.
Погледна към кабината за последен път и потегли след децата с истинско съжаление. Колко удобно и уютно щеше да им бъде в тази кабина.
— Трябва да се качим на мостика. — Алекс важно се упъти право напред и помаха на един от моряците. — „Мореплавател“ е наш. Наш и на Нейт.
— Татко каза, че е на банката. — Джени се катереше по железните стъпала, гордо вирнала червената панделка в косата си. — Само че това е шега. Холандеца пък разправя, че бил жалък срам един истински моряк да влачи напред-назад белите тумбаци на туристите. Нейт обаче само се смее.
Меган повдигна едната си вежда. Все още предстоеше да се запознае с небезизвестния Холандец, а Джени, като един добър папагал непрекъснато повтаряше думите му. А въпросните думи бяха по-колоритни, отколкото бе необходимо.
— Ние сме вече тук! — Алекс се хвърли на мостика, задъхан от вълнение. — И Кевин е с мен.
— Добре дошли на яхтата. — Натаниъл вдиша глава от картата, която проучваше. Очите му веднага се спряха на Меган.
— Мислех, че Холт ще бъде тук.
— Той е с „Кралицата“. — Той взе пурата и я стисна между зъбите си, а след това се ухили. — Не се притеснявай, Мег, няма да те подмятам много.
Не че това я притесняваше. Напротив, притесняваше я. В черния си пуловер и джинси, с черната си гръцка риболовна шапка и този блясък в очите Нейт изглеждаше напълно компетентен. Също като пират, каза си тя, който се е качил на взет на абордаж търговски кораб.
— Започнах да обработвам счетоводните ви книги. — Така, сега вече се чувстваше на своя територия.
— Така и предположих.
— Цари неописуем хаос.
— Да, сигурно. Кевин, ела насам да погледнеш. Искам да ти покажа къде отиваме.
Кевин се поколеба и продължи да стиска ръката на майка си още за момент. Ала шарените карти бяха толкова примамливи, че не се сдържа. Той хукна, готов да залее Натаниъл с десетки въпроси.
— Колко китове ще видим? Какво ще стане, ако се ударят в лодката? Те ще изригват ли вода през онези дупки, дето са им на гърба? Веднага ли тръгваме?
Меган понечи да го прекъсне и внимателно да обясни да не тормози господин Фюри, но Натаниъл вече отговаряше на въпросите, докато настаняваше Джени на коляното си и насочваше пръста на Алекс по линиите на картата.
Пират или не, помисли си тя, определено имаше подход към децата.
— Готови сме да вдигаме котва, капитане.
Натаниъл кимна на моряка.
— Четвърт назад. — Все още с Джени на ръце, той се приближи към руля. — Изведи ни оттук, капитане — каза й Нейт и насочи изпълнените с нетърпение детски ръчички в правилната посока.
Меган бе завладяна от любопитство. Приведе се, за да разгледа инструментите. Дълбочинни сонди, сонар, радиостанция. И тези, както и другите прибори, й бяха напълно чужди, все едно че се намираше в пилотската кабина на космически кораб. Тя бе жена от равнините.
Докато лодката се отделяше бавно от доковете, стомахът й отново се обърна, за да й напомни какво предстои.
Меган потисна гаденето, раздразнена от себе си. Всичко това бе на психическа основа, опита се да се убеди тя. Глупава слабост, която можеше да се преодолее със силата на волята.
Освен всичко друго, бе взела цели две хапчета против морска болест, така че съвсем логично бе да не й прилошава.
Децата се развикаха, когато корабчето направи широк завой в залива. Стомахът й отново се разбунтува.
Алекс се прояви като изключително щедър приятел и позволи на Кевин да надуе сирената. Меган се загледа през прозореца към спокойните гладки води на залива Френчмън.
Каква красота, каза си тя. И дори не се клатушкаха.
— Можеш да видиш Кулите от щирборда — каза Натаниъл.
— Там са — заяви Джени. — Щирборда е от дясната страна, а бакборда е ляво.
— Кърмата е отзад, а носът — отпред — продължи Алекс, за да не остане по-назад. — Всички знаем за лодките.
Меган зарея поглед към скалите, за да потисне новия каприз на стомаха си.
— Ето ги, Кевин. — Тя стисна месинговия парапет под прозореца, за да не падне. — Имаш чувството, че са пораснали от скалите.
Наистина приличаха на замък, каза си Мег, докато ги наблюдаваше със сина си, застанал до нея. Кулите се издигаха към синьото лятно небе, а по сивите скали проблясваха малки парченца слюда. Дори скелето за ремонтните работи и дребните, прилични на мравки фигури, не можеха да развалят приказната гледка. Приказка, каза си Меган, ала тя си имаше и тъмна страна.
А това, реши тя, я правеше още по-интригуваща. Нищо чудно, че Слоун с неговата любов към сградите я обожаваше.
— Такава гледка можеш да видиш на някой самотен ирландски бряг — каза Натаниъл зад нея. — Или на някоя мъглива шотландска скала.
— Да. От морето изглежда още по-впечатляващо. — Очите й се насочиха към Кулата на Бианка. Мег потръпна.
— Искаш ли да си сложиш якето? — попита той. — Ще стане студено, щом излезем в открито море.
— Не, не ми е студено. Просто се замислих. След като чуеш всички истории за Бианка, не можеш да не
