Нейт пое въздух през зъбите си и изви ръката му злобно назад.
— Ще я прекърша като съчка. След това ще счупя и другата, за да мога да обърна внимание и на краката ти. Кой те изпрати?
— Никой — повтори мъжът и прописка с изтънял глас, когато Натаниъл усили натиска. — Не му знам името. Не го знам! — Изписка отново, този път почти разплакан. — Някакво конте от Бостън. Плати ни по петстотин, за да ти дадем да се разбереш.
Натаниъл все още извиваше ръката, притиснал коляно към гръбнака на мъжа.
— Опиши го.
— Висок, тъмна коса, поръчков костюм. — Набитият избълва поток ругатни, защото всяко мръдване усилваше болката. — Боже мой, ще ми счупиш ръката.
— Продължавай да говориш и няма да ти счупя нищо повече.
— Хубавец — също като киноартист. Каза да дойдем и да те открием. Щял да плати двойно, ако те натикам е в болница.
— По всичко личи, че няма да има бонус. — Натаниъл му пусна ръката и го вдигна за гърлото. — Слушай ме сега много внимателно какво искам да направиш. Връщаш се в Бостън и казваш на твоя хубостник, че го знам кой е и къде да го намеря. — Докато го влачеше към вратата, Натаниъл не се сдържа и го тресна за последно в касата.
— Кажи му да не си прави излишен труд да се озърта, защото ако реша да го спипам, дори няма да разбере кога и откъде съм се появил. Ясно ли ти е?
— Да, да, ясно.
— А сега прибирай другата отрепка и да те няма. — Партньорът се опитваше да се изправи на длани и колене.
— Изчезвайте!
Нямаше нужда от ново подканяне. Натаниъл притисна ръка към ребрата си, докато ги проследяваше с поглед как куцукат и залитат на излизане.
Едва тогава си позволи да изпъшка и да остави на болката да го завладее. Влезе през разбитата врата вътре в къщата.
— Още не съм започнал да се бия — заяви Бърди.
— Ти пък да не би да си мислиш, че много ми помогна — измърмори Натаниъл. Трябваше му лед, каза си той, цяла опаковка аспирин и една хубава чаша уиски.
Пристъпи крачка напред, спря и изруга, защото погледът му се замъгли и краката му омекнаха. Доги изпълзя от ъгъла, където се бе свил, и заскимтя жално в краката на Нейт.
— Дай ми една минутка — каза той, без да има предвид когото и да било, а стаята застана пол странен ъгъл пред погледа му. — По дяволите — прошепна Нейт и изгуби съзнание.
Доги го близна, опита се да го побутне с нос, след това приседна на задните си крака, прибра опашка и зачака. Само че миризмата на кръв го подтикна към действие. След няколко минути се изправи и излезе някъде.
Натаниъл тъкмо идваше на себе си, когато чу, че някой приближава. Опита се да стане, но сега всички удари, които не бе забелязал по време на боя, си казаха своето. Знаеше, че ако се върнат, щяха да го смачкат, без да им мигне окото.
— Човек зад борда — обяви Бърди и Натаниъл му изсъска раздразнено.
Холт спря на прага и изруга цветисто.
— Какво, по дяволите, се е случило тук? — В следващия момент клекна до Натаниъл и му помогна да се изправи.
— Някакви двама. — Прекалено слаб и немощен, за да се засрами, Натаниъл се облегна на Холт. Стана му ясно, че се нуждае от нещо повече от аспирин.
— Да не би да си се върнал и да си ги заварил, когато са обирали къщата?
— Не. Отбиха се, за да ме смелят на кайма.
— По всичко личи, че добре са си свършили работата. — Холт изчака Натаниъл да си поеме дъх и да запази равновесие. — А случайно споменаха ли защо?
— Да. — Той размърда болезнено челюстта си и пред очите му се появиха кръгове. — Било им е платено. С комплименти от Дюмонт.
Холт отново изруга. Приятелят му бе пребит, изранен, потънал в кръв, а дрехите разкъсани. По всичко личеше, че бе закъснял и можеше само да позакърпи нещата.
— Добре ли ги видя?
— Да, достатъчно добре. Изритах ги да си вървят в Бостън с едно небрежно съобщение за Дюмонт.
Холт наполовина носеше Натаниъл към вратата, ала спря и отново го огледа.
— Искаш да кажеш, че си в този вид, но все пак си ги победил? — Натаниъл изръмжа. — Трябваше и сам да се сетя. — Това поразвесели Холт. — Сега обаче трябва да те закарам в болницата.
— Не. — Нямаше намерение да достави подобно удоволствие на Дюмонт. — Копелето гадно им е обещал бонус, ако ме вкарат в болница.
— Значи това отпада — отвърна Холт, веднага влязъл в положението на приятеля си. — Тогава ни трябва само лекар.
— Не е чак толкова зле. Нямам нищо счупено. — Той опипа нетърпимо болезнените ребра. — Според мен няма. Трябва ми само малко лед.
— Да бе, как ли пък не. — Въпреки всичко Холт бе мъж и добре разбираше нежеланието на Нейт да го преглежда лекар. — Значи остава следващата спирка. — Той внимателно настани Натаниъл в колата. — Внимателно, войнико.
— И да искам, не мога иначе.
С щракване на пръсти Холт посочи на Доги колата.
— Чакай само минутка да звънна на Сузана и да й кажа какво става.
— И да нахраниш птицата.
Натаниъл бе някъде на границата между болката и състояние на пълно изтръпване, когато Холт се върна.
— Ти как разбра да дойдеш?
— Кучето ти. — Холт запали колата и подкара възможно най-внимателно. — Направи се на Ласи.
— А стига, бе! — Впечатленият Нейт се опита да се пресегна назад, за да погали Доги по главата. — Страхотно куче, а?
— Това му е в кръвта.
Натаниъл се понадигна, за да опипа лицето си с ръце.
— Къде отиваме?
— Че къде може да бъде? — Холт се бе отправил към Кулите.
Коко изпищя, когато го видя, и притисна и двете си ръце към бузите, щом Натаниъл пристъпи в кухнята на семейството, едната му ръка прехвърлена през подкрепящото рамо на Холт.
— Миличкият ми той! Какво се е случило? Катастрофа ли е станала?
— Натъкнах се на нещо. — Натаниъл се отпусна тежко на един стол. — Коко, заменям всичко, което притежавам, плюс безсмъртната си душа, за един плик с лед.
— Божке… — Побутна Холт настрани и пое обезобразеното лице на Натаниъл в ръце. Освен синините и охлузванията, под едното му око имаше нащърбена рана. Другото бе кръвясало и се подуваше до неузнаваемост. Не й трябваше много време, за да се сети, че това, на което себе натъкнал, са били юмруци. — Не се притеснявай, скъпи, ще се погрижим за теб. Холт, тичай в стаята ми. Ще намериш една опаковка обезболяващи в нощното ми шкафче, които действат като истински балсам, когато някой зъб започне да ме върти.
— Господ да те благослови — успя да изрече Натаниъл. Затвори очи и се заслуша как тя се суети из кухнята. Минути по-късно изсъска и трепна, когато хладен парцал започна да попива под окото му.
— Няма нищо, спокойно — нареждаше Коко. — Знам, чете боли, ала трябва да го почистим, за да не стане някоя инфекция. Ще трябва да мацна малко йод, затова бъди смел.
