— Ще го открием — каза й Натаниъл.
— Разбира се, че ще го открием. — Коко нежно я побутна напред. — Ще организираме търсене. Да знаеш само как ще се развълнува, когато разбере.
Час по късно всички се бяха пръснали из къщата и претърсваха всяко ъгълче и кътче, връщаха се и продължаваха да търсят. Меган запазваше спокойствие с невероятно усилие и оглеждаше всеки сантиметър, като започна от едната кула и продължи надолу.
Трябва да е някъде тук, каза си тя. Всеки момент ще го открие. Иначе просто не може да бъде.
В гърлото й се надигаше истерия и Меган си наложи да я преглътне.
Той само си играе. Тръгнал е да изследва някое място. Та нали обичаше къщата толкова много. Беше нарисувал десетки картини, които да изпрати в Оклахома, за да могат всички да видят, че живее в замък.
Сега, като отвори следващата врата, и ще го открие.
Тя не спираше да си повтаря тези думи, докато се луташе от стая в стая.
Натъкна се на Сузана в един от извитите коридори. Стана й студено, обзе я леден студ, въпреки че слънцето грееше.
— Не отговаря — каза с изтънял глас Меган. — Викам го непрекъснато, ала той не отговаря.
— Къщата е огромна. — Сузана пое ръцете й и ги стисна здраво. — Едно време, когато бяхме деца, си играехме на криеница и не успяхме да намерим Лайла цели три часа. Беше изпълзяла под един шкаф на третия етаж и беше заспала отдолу.
— Сузана… — Меган стисна устни. Трябваше да приеме истината, при това час по-скоро. — Двете му любими ризи липсват, а също и двата чифта гуменки. Всичките бейзболни шапки. Парите, които спестяваше в буркана, също са изчезнали. Той не е в къщата. Избягал е.
— Трябва да поседнеш.
— Не, аз… Аз… Трябва нещо да направя. Да се обадя в полицията. Господи… — Тя се пречупи и притисна ръце към лицето си. — Всичко може да му се случи. Та той е още малък. Дори нямам представа откога го няма. Наистина не знам. — Очите й, разширени от страх, не се откъсваха от Сузана. — Пита ли Алекс и Джени? Може да е споменал нещо пред тях. Може…
— Разбира се, че ги попитах. Меган — отвърна внимателно Сузана. — Кевин не им е споменавал нито дума за тръгване.
— Но къде може да е отишъл? Защо? Дали не се е върнал в Оклахома? — попита тя в последния момент. — Може би се опитва да се върне в Оклахома. Може би е нещастен и само се преструва, че тук му харесва.
— Той беше истински щастлив. Ала ще проверим. Хайде, ела.
— Проверих навсякъде тук — каза Холандеца на Натаниъл. — И килерите, и складовете, дори фризера за месо. Трент и Слоун претърсват частта, дето я ремонтират, а Макс и Холт преравят храсталака. — В очите му се четеше тревога, но ръцете му бяха напълно спокойни, докато вареше кафето. — Според мен хлапето само си играе и вече е чул виковете и суетнята и ще излезе, за да провери защо е целият този шум.
— Претърсихме два пъти цялата къща. — Натаниъл се загледа мрачно през прозореца. — Аманда и Лайла претърсиха хотелската част. И там не е.
— Нещо тук не ми се връзва. Кевин беше страшно щастлив тук. Идва при мен всеки божи ден, пречка ми се из краката и досажда да му разказвам истории от морето.
— Нещо го е накарало да избяга. — Усети бодване в основата на врата. Потри разсеяно мястото и се загледа към скалите. — Защо бяга едно дете? Защото е уплашено, наранено или нещастно.
— Това момче не беше нито уплашено, нито наранено, нито нещастно — отвърна категорично Холандеца.
— И аз не бих казал. — На неговата възраст Натаниъл бе изпитал и трите и със сигурност щеше да забележи симптомите. Имало бе моменти, когато и той бе бягал. Само че тогава нямаше къде да отиде.
Бодването във врата продължаваше да го тормози. Той отново зарея поглед към скалите.
— Имам предчувствие — каза сам на себе си.
— Какво?
— Просто предчувствие. — Сега бодването се усети в стомаха. — Отивам да проверя.
Сякаш нещо го теглеше към скалите. Натаниъл не отблъсна подтика, въпреки че неравният скалист терен разпращаше болки навсякъде из тялото му, а от стръмното изкачване се задъха. Притиснал с една ръка болезнено чувствителните си ребра, той продължаваше напред и погледът му не се отделяше от скалите и високо избуялата трева.
Беше убеден, че тъкмо такова място би привлякло едно дете. Както и един мъж.
Слънцето бе високо, нажежено до бяло, морето изглеждаше сапфирено синьо и се превръщаше в бяла пяна край скалите. Красиво и смъртоносно. Представи си едно малко момче, което се препъва нагоре по пътеката, подхлъзва се и пада. Обзе го толкова силен пристъп на гадене, че едва успя да го потисне.
Нищо не се бе случило на Кевин, каза си уверено Нейт. Нямаше да позволи нищо да се случи на Кевин.
Обърна се и продължи да се изкачва, без да спира да вика името на момчето.
Някаква птица привлече погледа му. Чисто бяла чайка, грациозна като балерина, се спусна съвсем ниско над треви и скали, направи кръг, издаде музикален писък, почти човешки, женски, от който го побиха тръпки. Той остана, загледан след нея. За частица от секундата Натаниъл бе готов да се закълне, че очите на чайката са зелени, зелени също като изумруди.
Тя направи широк кръг и кацна на една издатина малко по-ниско, сякаш го изчакваше.
Натаниъл пое надолу, без да обръща внимание на протестите на израненото си тяло. Бумтенето на прибоя отекваше в главата му. Стори му се, че долавя мирис на жена — сладък, мек, успокояващ, ала това бе само мирисът на морето.
Птицата подскочи и отлетя, пое към небето, за да се присъедини към спътника си — друга чайка, ослепително бяла. За момент те увиснаха в кръг във въздуха, подвиквайки си сякаш от радост. Чак след това размахаха криле навътре към океана.
Задъхан, Натаниъл се приближи до ръба и видя плитка ниша в скалата, където се бе приютило сгушеното момче.
Първият му инстинкт бе да поеме детето на ръце и да го прегърне. Но веднага се овладя. Не бе съвсем сигурен дали той не бе причината Кевин да избяга.
Вместо това седна на самия ръб и заговори тихо.
— Гледката тук е великолепна.
Кевин продължаваше да притиска лице към коленете си.
— Връщам се в Оклахома. — Това бе опит да се противопостави, ала той прозвуча изтощен и немощен. — Ще се кача на автобуса.
— Може и така. Поне ще видиш много приятни части от страната. Но защо на мен ми се струваше, че тук ти харесва?
Отговорът бе свиване на рамене.
— Става.
— Някой да не те е тормозил?
— Не.
— С Алекс ли се скарахте?
— Не, нищо такова. Просто се връщам в Оклахома. Снощи беше прекалено късно за автобуса, затова се качих тук да изчакам. Май съм заспал. — Раменете му се превиха, а лицето му си оставаше извърнато настрани. — Няма да ме накараш да се върна.
— По-голям съм от теб, затова мога да те накарам. — Каза го нежно и докосна с ръка косата на Кевин. Момчето се дръпна. — Но предпочитам да не те насилвам да вършиш каквото и да било, преди да разбера защо е всичко това. — Той изчака известно време, впил поглед в морето, заслушан във вятъра, докато
