най-сетне усети, че Кевин се отпусна малко. — Майка ти е доста притеснена заради теб. И останалите също. Може би е най-добре да отидеш да си вземете довиждане, преди да заминеш.
— Тя няма да ме пусне.
— Тя много те обича.
— Изобщо не е трябвало да ме има. — В думите му прозвуча горчивина, а и това бяха прекалено горчиви думи за едно малко момче.
— Това, дето го каза, е глупаво. Човек има право да е ядосан, ала не и да става глупав.
Кевин вирна глава. Лицето му бе набраздено от сълзи и мръсотия и Натаниъл усети как сърцето му се свива.
— Ако не ме е имала, сега всичко щеше да е различно. А тя винаги се преструва, че няма значение. Само че аз си знам.
— Какво знаеш?
— Вече не съм бебе. Знам какво е направил той. Направил е така, че тя да забременее, а после си е отишъл. Отишъл си е, защото изобщо не го е интересувало. И като си отишъл, се оженил за Сузана, а после и нея зарязал. А също и Алекс и Джени. Затова съм им брат.
Това бяха бурни води, помисли си Натаниъл и тук се налагаше да се маневрира внимателно. Очите на момчето, наранени и гневни, се впиха в неговите.
— Това е нещо, което трябва майка ти да ти обясни.
— Тя ми каза, че понякога хората не могат да се оженят и да се заедно, дори и да имат деца. Само че той не ме иска. Никога не ме е искал и затова го мразя.
— По този въпрос няма да споря с теб — отвърна предпазливо Натаниъл. — Само че майка ти те обича и това е много по-важно. Ако си отидеш, ще я нараниш много силно.
Устичката на Кевин затрепери.
— Ако мен ме няма, тя ще може да остане с теб. Ако не бях аз, ти щеше да си с нея сега.
— Боя се, че нещо не разбирам, Кевин.
— Той… Той те е набил. — Гласът на Кевин пресекна, докато се опитваше да изрече думите. — Чух го снощи. Чух ви двамата с мама, когато тя каза, че тя била виновна, но истината е, че вината е моя. Защото той е мой баща, направил ти е всичко това и сега ти ме мразиш, затова трябва да си отида.
— Малко глупаче. — Обзет от силни чувства, Натаниъл издърпа момчето на колене и го разтърси. — Измислил си я тази дивотия заради тези няколко синини? Приличам ли ти на човек, който не може да се погрижи за себе си? Онези двама нещастници изпълзяха на четири крака.
— Наистина ли? — Кевин подсмъркна и изтри очи. — И въпреки това…
— Въпреки това стига вече глупости! Заслужаваш така да те раздрусам, че зъбите ти да затракат, задето така ни изплаши всички.
— Той ми е баща — каза Кевин и вирна брадичка. — Това означава, че…
— Това не означава нищо. Моят баща беше пияница, който ме смилаше от бой за удоволствие. Това значи ли, че и аз съм като него?
— Не. — Сълзите на детето потекоха свободно. — Само че аз си помислих, че ти повече няма да ме харесваш и няма да останеш и няма да искаш да си ми баща, както Холт е татко на Алекс и Джени.
Натаниъл нежно привлече малкия в прегръдката си.
— Мислил си грешно. — Той докосна с устни косата на Кевин, усетил прилив на обич. — Заслужаваш да увиснеш на гротмачтата, моряче.
— Какво е това?
— Ще ти покажа по-късно. — Прегърна го още по-здраво. — А замислял ли си се, че искам да си мой син? Че искам двамата с майка ти да сте мои?
— Честно? — Гласът на Кевин прозвуча приглушено до ризата на Нейт.
— А според теб щях ли да те уча как да поемеш руля, ако исках да си отидеш?
— Не знам. Май не.
— Търсих те, Кевин, дълго. Не само днес.
С въздишка детето вдигна ръка и я отпусна на рамото на Натаниъл.
— Толкова ме беше страх. Ала после дойде птицата.
— Птица ли? — Натаниъл си спомни и се огледа. Скалите бяха пусти.
— Затова престана да ме е страх. Тя остана цялата нощ. Колкото пъти се будих, тя все беше тук. После отлетя с друга, но пък дойде ти. Мама много ли ми е ядосана?
— Сигурно.
Кевин отново въздъхна — измъчена въздишка, която накара Натаниъл да се усмихне.
— Май съм загазил.
— Хайде, да ти вземем нещата и да хванем бика за рогата.
Кевин вдигна рапицата и доверчиво пъхна ръка в дланта на Натаниъл.
— Боли ли? — попита той и огледа лицето на Натаниъл.
— И още как.
— Може ли по късно да ти видя всичките синини?
— Разбира се. Имам си няколко особено любими.
Натаниъл усещаше всяко едно от наранените места, докато се качваха по скалната пътека, и после, когато поеха по скалистия хълм към дома. Струваше си всяка болка и прерязване, само и само да види изражението по лицето на Меган.
— Кевин! — Тя затича по тревата с развята коса, бузите й мокри от сълзи.
— Хайде — прошепна Натаниъл на момчето. — Първо ще иска да те прегърне.
Кевин кимна, пусна раницата и затича към майка си.
— О, Кевин… — Не можеше да го прегърне достатъчно силно, въпреки че бе коленичила в тревата и го люлееше и плачеше от облекчение.
— Къде го намери? — попита тихо Трент.
— Горе на скалите, беше се скрил в една вдлъбнатина.
— Мили Боже — потръпна Кейкей. — Там горе ли е прекарал нощта?
— Май да. Имах някакво предчувствие. И той се оказа там.
— Предчувствие ли? — Трент се спогледа с жена си. — Напомни ми да ти кажа как открих Фред, когато беше още кутре.
Макс потупа Натаниъл по гърба.
— Ще отида да звънна в полицията, за да им кажа, че сме го намерили.
— Сигурно е гладен. — Коко преглътна сълзите си и се сгуши в Холандеца. — Ще му приготвя нещо да си хапне.
— Доведи ги, когато тя престане да подсмърча… — Холандеца прикри издайнически потреперващия си глас с леко прокашляне. — Жени. Винаги вдигат много шум.
— Хайде, да влезем вътре. — Сузана дръпна Алекс и Джени за ръцете.
— Ама аз искам да го разпитам за призраците — оплака се Алекс.
— После. — Холт разреши проблема, като вдигна Алекс на раменете си.
Меган си пое накъсано дъх и стисна в длани лицето на Кевин.
— Добре ли си? Нали не си наранен?
— Не-е-е. — Той се чувстваше притеснен, задето се бе разплакал пред брат си и сестра си. Все пак бе почти на девет. — Добре съм.
— Да не си посмял пак да направиш подобно нещо. — Бързата промяна у майка му от сълзи към гняв накара веждите на Натаниъл да се извият. — Накара ни всички да се поболеем от притеснение, млади човече. Търсим те от часове, дори леля Колийн. Дори на полицията се обадихме.
— Извинявай. — Възхищението, че и полицията се бе занимавала със случая, притъпи чувството за вина.
— Едно „извинявай“ няма да бъде достатъчно, Кевин Майкъл О’Райли.
Кевин заби поглед в земята. Очакваха го големи неприятности всеки път, когато тя използваше всичките му имена.
— Никога повече няма да правя така. Обещавам.
