— Не трябваше и този път да го правиш. Би трябвало да съм спокойна с теб и да ти имам доверие, а сега… О! — Тя изхлипа отново и притисна главата му към гърдите си. — Мъничкият ми, толкова се страхувах. Обичам те много. Къде беше тръгнал?
— Не знам. Може би при баба.
— При баба ти? — Меган клекна до него и въздъхна. — Не ти ли харесва тук?
— Страшно ми харесва.
— Защо тогава избяга, Кевин? На мен ли си ми сърдит?
Той поклати глава и отново забоде поглед в земята.
— Мислех си, че вие с Нейт сте ми ядосани, защото него са го набили. Ама Нейт каза, че аз не съм виновен и че ти не си ядосана. Каза, че за него това не е проблем. Ти нали не ми се сърдиш?
Ужасените й очи стрелнаха Нейт и тя отново притисна Кевин.
— Не, разбира се, скъпи. Никой не ти се сърди. — Погледна отново сина си и стисна лицето му в длани. — Помниш ли, когато ти казах, че понякога хората не могат да са заедно? Трябваше да ти обясня, че понякога не трябва да са заедно. Така се получи с мен и… — Не можеше да го нарече баща на Кевин. — С мен и Бакстър.
— Но това е било злополука.
— О, не. — Меган отново се усмихна и го целуна по бузите. — Злополуката е нещо, което ти се иска да не е ставало. Ти беше като подарък. Ако пак си помислиш, че не те искам, ще трябва да те натъпча в някоя кутия и да те вържа с панделка, за да ти дойде ума в главата.
Той се изкиска.
— Извинявай.
— Хайде. Да отидем да те измием. — Тя се изправи, стисна ръката на сина си и погледна Натаниъл. — Благодаря ти.
Както става при децата, Кевин загърби нощното си приключение на скалите и се впусна в интересните неща около празника. За момента той бе героят и се стараеше да впечатли всички близки с разкази за тъмното и морето и за бялата птица със зелените очи.
Както повеляваше традицията, бяха довели всички кучета, и Сади и Фред подтичваха с кутретата и децата по поляната. Бебетата бяха или в креватчета навън, или гушнати от някого. Някои от гостите на хотела се присъединиха, привлечени от смеха и веселието в семейното крило.
Натаниъл се отказа да участва в импровизираната игра на софтбол, преценил, че физическото натоварване няма да му се отрази благоприятно. Вместо това се провъзгласи за рефер и спореше с всеки батсман, който вадеше от играта.
— Ти сляп ли си, или си тъп? — Кейкей запокити възмутено бухалката си. — Удар в окото не е причина да се изпусне такова подаване. Топката излетя на половин километър навън.
Натаниъл стисна пурата между зъбите си.
— Не изглежда така от мястото, на което съм аз, сладурче.
Тя плесна с ръце по бедрата си.
— Значи не си за станал където трябва. — Джени използва момента, за да направи странично превъртане и спечели овациите на всички зрители.
— Кейкей, ти имаше най-изгодното място, а това ти беше третият удар. Излизаш от играта.
— Ако вече не беше такъв синьо-лилав… — Тя потисна смеха си и изсумтя презрително. — Ти си наред, Лайла.
— Вече? — Съвсем мързеливо Лайла отметна коса от лицето си и зае мястото на сестра си.
От позицията си Меган погледна втория си батсман.
— Няма да се затича дори и да отбележи удар?
Сузана въздъхна и поклати глава.
— Няма да се наложи. Само гледай.
Лайла отпусна ръка до бедрото си, погледна многозначително Натаниъл и се обърна към питчъра. Слоун зае съвършената стойка, която накара децата да изръкопляскат. Лайла пое първия удар, докато бухалката все още беше на рамото й. Прозя се.
— Да не би да те бавим? — попита Натаниъл.
— Чакам си моята топка.
Очевидно и втората не беше нейната. Тя я остави да профучи и противниковият отбор я освирка.
Лайла пристъпи на място, протегна се и се усмихна на Слоун.
— Хайде, юначе — каза тя и зае позиция. Удари малката топка и тя полетя към базата. Сред приветствените викове Лайла подаде бухалката на Натаниъл.
— Винаги си познавам моя удар — каза му тя и бавно се оттегли.
Когато играта приключи, за да похапнат, Натаниъл се настани до Меган.
— Имаш добър замах, сладурче.
— Аз тренирах младежкия отбор на Кевин в Оклахома. — Погледът й се премести към сина й, за пореден път този следобед. — Не се чувства никак зле, доколкото забелязвам.
— Не. Ами ти?
— Вече не ме гризе чак така отвътре. — Тя притисна ръка към стомаха си. — Не бих си и помислила, че може да го направи заради Бакстър. Просто не ми мина през ума. А трябваше.
— Едно момче трябва да си има тайни. Дори от майка си.
— Сигурно. — Денят беше толкова хубав, каза си Меган, толкова приятен, че не биваше да се оставя на притесненията. — Каквото и да си му казал там, е било правилно. Искам да знаеш, че означава много за мен. — Тя го погледна. — И ти означаваш много за мен.
Натаниъл отпи от бирата си и я погледна.
— Замислила си нещо, Меган. Защо просто не ми го кажеш?
— Добре. След като си тръгна вчера, мислих много. Как ще се почувствам, ако не се върнеш. Знаех, че в живота ми ще зейне празнота. Може би щях да успея да я запълня отново, поне отчасти, ала все щеше да има нещо, което да ми липсва. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах кое е това нещо. И отговорът не се променяше.
— А какъв бе отговорът, Мег?
— Ти, Натаниъл. — Тя се наведе към него и го целуна. — Само ти.
По-късно, когато небето притъмня и луната изплува над морето, Меган наблюдаваше зарята. Наслагваха се все нови и нови цветове. Водопади от искрящи светлини валяха от небето, за да приветстват новата свобода, новото начало и, както тя си каза, новата надежда.
Огненото представление прикова погледите на децата и те останаха да му се радват. Тътнежите разтърсиха всичко, докато най-накрая картечни откоси разпратиха цвят и светлина да озарят небето. За няколко мига небето се превърна в покров в златно, червено-синьо и ослепителнобяло, набраздено от кръгове и спирали, от кули, които се разпиляваха в отделни звезди, за да паднат в морето.
Късно след като празникът приключи и всичко бе вдигнато и почистено, а децата завити в леглата, тя усети как желанието да празнува нахлува в кръвта й. Върна се в стаята си и четка косата си, докато не заблестя по раменете. В нея тръпнеше очакване, докато завързваше хлабаво халата. Тихо се плъзна през вратата на терасата и се отправи към стаята на Натаниъл.
Не й бе необходимо кой знае какво усилие, за да го убеди да остане още една нощ. Той бе уморен, болеше го цялото тяло и не му се тръгваше, въпреки че пътят с кола до тях бе съвсем кратък. Отпусна се съвсем, след като се накисна във ваната. Пред погледа му непрестанно се появяваше лицето на Меган, озарено от отблясъците на зарята.
Когато се върна от банята, я завари в спалнята си.
Беше облякла копринен син халат, който падаше до земята и подчертаваше нежните извивки на тялото й. Косата й блестеше като злато, а очите й бяха потъмнели и тайнствени също като сапфири.
— Реших, че може да поискаш един масаж. — Тя се усмихна колебливо. — Имам богат опит със схванати мускули. При конете, поне.
Нейт не смееше да диша.
