— А-а-а, аз съм прекалено умна, за да попадна в този капан. Може пък ти да си точно като мен. Мъжете идват и си отиват. Може и предопределеният за теб да си отиде с останалите, да го подминеш, не е ли така? Ала ние знаем какво представляват те в душата си. — Колийн се доближи още повече и прикова погледа на Меган. — Видели сме най-лошия тип от другия пол. Онези с егоизма, жестокостта, дето не знаят що е чест и етика. Може би в даден момент от живота ни се появява някой, който ни се струва различен. Само че ние сме прекалено мъдри, прекалено предпазливи, за да предприемем фаталната стъпка. Прекарваме си живота сами, но поне знаем, че нито един мъж не притежава властта да ни нарани.
— Не съм сама — отвърна неубедително Меган.
— Не си, имаш син. Някой ден той ще порасне и ти ще си го възпитала добре, ала той ще отлети от семейното гнездо, за да си свие свое. — Колийн поклати глава и за момент се стори толкова непоносимо тъжна на Меган, че младата жена протегна ръка към нея. Само че възрастната се изправи и вирна брадичка. — Със задоволство ще си казваш, че си избегнала капана на брака, както правех аз. Да не би да си мислиш, че никой не ме е искал? Имаше един — продължи Колийн, преди Меган да заговори. — Той за малко да ме прилъже, преди да съм се осъзнала, преди да го отпратя, преди да съм се подложила на ада, който преживя майка ми. — Устните на Колийн се свиха при спомена. — Той се опита да я пречупи във всяко отношение, с правилата си, с парите, с желанието си да притежава. Накрая я уби, а сетне бавно и постепенно полудя. Но това не стана от чувство за вина. Това, което го гризеше отвътре, бе мисълта, че бе загубил нещо, което никога не бе притежавал. Затова махна от къщата всичко, което му е напомняше за нея, и се заключи в собствения си ад.
— Съжалявам — прошепна Меган. — Толкова съжалявам.
— Заради мен ли? Аз съм стара и отдавна е минало времето някой да скърби заради мен. От опит научих много, както и ти. Никога не се доверявай, никога не рискувай. Нека Коко се порадва на портокаловите цветчета, ние двете с теб ще се радваме на свободата си.
Тя се отдалечи с немощната си схваната походка и остави Меган да се бори с нахлулите в душата й вълни от чувства.
Колийн грешеше, каза си тя и отново се зае със салфетките. Тя не бе нито студена, нито пък се държеше настрани, за да отблъсне любовта. Само преди няколко дни открито призна тази любов. Нямаше да позволи сянката на Бакстър да помрачи това, което имаха с Натаниъл.
Не, вече й беше позволила. Уморено се облегна на рамката на вратата. Беше й позволила и не знаеше дали ще успее да промени нещата. Любовта и любенето не означаваха обвързване. Никой не го знаеше по-добре от нея. Беше обичала Бакстър с цялата си душа, той бе нейната вселена. Точно това бе сянката. Въпреки че вече знаеше, че чувствата й към Натаниъл са по-истински, по-дълбоки, не успяваше напълно да разсее съмненията.
Трябваше отново да премисли нещата на спокойствие, веднага щом й останеше време. Отговорът си беше там, каза си Меган, трябва само да го потърсиш и да си сигурна, че ще го намериш. Просто се налагаше да прехвърли данните.
Остави грижливо сгънатите салфетки, изпълнена с недоволство. Що за жена беше тя, запита се сама. Опитваше се да превърне чувствата в уравнения, сякаш те представляваха някакъв код, който се налагаше да дешифрира, преди да опознае собственото си сърце.
На това трябваше да се сложи край. Щом не можеше да надникне в собственото си сърце, беше крайно време да…
Мислите й отлетяха незнайно къде, завихриха се и се спряха на една отделна идея, сякаш ястреб се спускаше към хукнал заек.
Мили Боже, код! Заряза разбърканите салфетки и хукна по коридора към спалнята си.
Счетоводната книга на Фъргюс си стоеше там, където я бе оставила, на самия край на бюрото. Грабна я и започна трескаво да прелиства страниците.
Може би не бяха нито акции, нито номера на сметки, осъзна Меган. Не беше нужно да е нещо толкова логично. Цифрите бяха записани в самия край на книгата след поне десет празни страници, оставени след последния отчет, записан от Фъргюс. В деня, в който Бианка бе починала.
Защо не се бе сетила по-рано? Тук нямаше нито дата, нито бе правена някаква проверка на баланса. Само празни листа. Чак после идваха цифрите, подредени с прибрания му почерк.
Дали не бе съобщение, зачуди се тя, нещо, което бе искал на всяка цена да запише, ала до което не бе искал да се добере някой любопитен. Признание за вина, дали бе възможно? Или пък молба да бъде проявено разбиране?
Меган седна и си пое няколко пъти дъх, за да се успокой. Това все пак бяха цифри. Нямаше нищо, което тя да не можеше да направи с цифрите.
Мина час, мина втори. Докато Меган работеше, бюрото й се отрупваше с подхвърлени ненужни листчета. Всеки път, когато спираше, за да починат очите й и да се поразведри, тя се чудеше дали не бе напълно полудяла, като реши, че в тази прашасала книга бе записан код.
Само че идеята не й даваше мира и я държеше прикована към бюрото. Чу вой на сирена, докато минаваше някакво корабче за обиколки. Следобедните сенки се удължиха и се приготвиха да посрещнат вечерта.
След всеки провален опит решимостта й нарастваше. Щеше да открие ключа. Колкото и време да й отнемеше, щеше на всяка цена да го открие.
Нещо прещрака в главата й и Меган спря, отпусна се назад и огледа отново написаното. Сякаш парчетата от мозайка се подредиха. Бавно и неуверено тя превърна цифрите в букви и кодът доби форма.
Първата дума бе
— Мили Боже… — Меган притисна ръка към устните си. — Значи е истина.
Продължи бавно и постепенно, буква след буква, дума по дума. Когато вълнението се натрупа в гърдите й, тя го отблъсна. Този отговор можеше да бъде открит единствено със силата на мисълта. Чувствата само щяха да я накарат да прибърза, да направи грешка. Затова отново се съсредоточи в логическата последователност на кода.
Цифрите започваха да се размазват пред погледа й. Меган си наложи да затвори очи и да остави ума й да се проясни, преди отново да им се нахвърли. Пак отвори очи и зачете.
Бианка ме преследва. Нямам мира. Всичко нейно трябва да бъде премахнато, продадено, унищожено. Дали призраците могат да говорят? Това са глупости, просто една лъжа. Само че още виждам очите й, докато падаше. Зелени, също като нейните изумруди. Ще й оставя дар, за да я умилостивя И това ще бъде краят. Тази вечер ще мога да заспя.
Останала без дъх, тя зачете нататък. Упътванията бяха простички, много точни. За мъж, започнал да полудява заради всичко, сторено от него, Фъргюс Калхун бе написал удивително смислени неща.
Меган натъпка листата в джоба си и забърза навън. Дори не помисли да каже на семейство Калхун. Нещо я подтикваше сама да приключи. Това, което й трябваше, бе в семейното крило, където течеше ремонт. Взе лост, длето, метър и се качи по извитите стълби към кулата на Бианка.
Беше идвала тук и преди и знаеше, че Бианка бе стояла на този прозорец, за да наблюдава скалите и да чака появата на Крисчън. Тук бе плакала, тук бе мечтала и починала.
Семейство Калхун бяха превърнали кулата в прелестно място с издути тумбести възглавнички на перваза на прозореца, красиви масички и китайски вази. Тапициран в плюш люлеещ се стол, кристална лампа.
Бианка би останала доволна.
Меган затвори тежката врата. Приготви метъра, за да последва указанията на Фъргюс. Метър и осемдесет от вратата, два и четиридесет от северната стена.
Без дори да помисля за пораженията, които щеше да причини, тя нави избелелия килим на цветя и подпъхна длетото между две дъски.
Работата се оказа трудна и много уморителна. Дървото наистина бе старо, но пък бе дебело и здраво. Някой го бе полирал безупречно. Меган натискаше и напъваше. Спираше единствено за да отпочинат напрегнатите й мускули, а когато светлината започна да намалява, се изправи, за да запали лампата.
