Първата дъска поддаде с недоволно скърцане. Ако се замислеше с въображение, можеше да определи звука като писък на жена. От нея течеше пот, тя се прокле, че бе забравила да донесе фенерче. Каза си, че няма да мисли за паяци или за още по-страшни неща и пъхна ръка в зейналия отвор.
Стори й се, че напипа ръба на нещо скрито, ала колкото и да се протягаше, не успяваше да го хване. Изпълнена с решимост, Меган се зае да изкърти и следващата дъска.
Ругаеше както щръкналите трески, така и собствените си меки мускули, докато се напрягаше с всички сили да я откърти. С пъшкане отметна дъската настрани и, както бе задъхана, се просна на пода, за да пъхне ръка докрай в дупката.
Пръстите й докоснаха метал. Беше готова да заплаче. Дръжката за малко да се изплъзне от потните й пръсти, но тя успя да изтегли кутията и я сложи в скута си.
Не бе повече от тридесет сантиметра дълга и тридесет широка, и не бе особено тежка. Годините бяха натрупали много прах и мръсотия отгоре й. Меган нежно избърса основния пласт боклук. Пръстите й се поколебаха на ключалката, изгаряше от желание да я отвори, ала най-сетне се отказа.
Не беше нейна, за да я отваря.
— Нямам никаква представа къде може да бъде. — Аманда крачеше в гостната и размахваше ръце. — Нито е в кабинета си, нито пък в спалнята.
— Когато я видях за последно, се суетеше около шкафа с бельото. — Колийн остави чашата на масата. — Тя е възрастна жена. Може пък да е отишла да се поразходи.
— Да, но… — Сузана стрелна Кевин с поглед. Нямаше защо да се притеснява за детето, напомни си тя. Не трябваше да се притеснява, че с Меган нещо се бе случило, само защото тя никога не закъсняваше. — Може да е в градината. — Усмихна се и подаде бебето на Холт. — Ще отида да погледна.
— Аз ще отида. — Натаниъл се изправи. Не можеше да повярва, че Меган се бе увлякла в разходка из градината и бе забравила за уговорката им за вечеря. — Ако се появи, докато ме няма… — В този момент чу стъпките й и погледна към вратата.
Косата й бе рошава, очите огромни. Лицето и дрехите бяха почернели от мръсотия. Но затова пък тя се усмихваше възторжено.
— Извинявайте, че закъснях.
— Меган, какво, по дяволите, е това? — Слоун я гледаше изумен. — Изглеждаш така, сякаш си лазила из някой ров.
— Не точно. — Тя се засмя и прокара ръка през оплетената си коса. — Малко се поувлякох и загубих представа за времето. Слоун, взех назаем някои от инструментите ти. Оставих ги горе, в кулата.
— В…
Меган мина през стаята, впила очи в Колийн. Коленичи пред старата жена и постави кутията в скута й.
— Открих нещо, което ти принадлежи.
Колийн се намръщи, ала сърцето й блъскаше оглушително.
— Защо си решила, че ми принадлежи?
Меган нежно пое ръката на Колийн и я постави на прашния метал.
— Той я е скрил под пода в кулата, нейната кула, след като тя е починала. — Тихият й глас накара всички в стаята да замълчат. — Казва, че го е преследвал духът й. — Меган извади разгадания код от джоба си и го остави върху кутията.
— Не мога да го прочета — каза нетърпеливо Колийн.
— Аз ще ти го прочета. — Само че когато Меган пое листа, Колийн я сграбчи за китката.
— Чакай. Нека дойде Коко. Искам и тя да е тук.
Докато чакаха, Меган се изправи и се приближи до Натаниъл.
— Оказа се, че е код — каза му тя, преди да се обърне към останалите. — Цифрите в самия край на книгата. Не знам защо не се сетих по-рано… — След това се усмихна. — Предполагам, че търсех нещо очевидно, но днес се сетих. Просто така, изведнъж. — Меган спря, вдигна ръце, а след това отново ги пусна. — Извинете, трябваше да ви кажа още щом се сетих. Ала дори не помислих.
— Направила си точно каквото трябва — поправи я Лайла. — Ако трябваше да го открие някой от нас, досега да сме го открили.
— Това като търсене на съкровище ли е? — полюбопитства Кевин.
— Да. — Меган го привлече до себе си и разроши косата му.
— Нямам много време точно сега — недоволстваше Коко, докато Аманда я влачеше към стаята. — Точно когато е най-голямата лудница и всички вечерят.
— Сядай и млъкни — нареди Колийн. — Момичето трябва да прочете нещо. Сипете на леля си нещо за пиене — обърна се тя към Кейкей. — Може да й се прииска да си пийне. И на мен ми долей, така и така си станала. — Колийн вдигна блесналия си поглед към Меган. — Хайде, давай. Чети.
Когато зачете, пъхна ръката си в дланта на Натаниъл. Чу възклицанието на Коко, а сетне и въздишката й. И нейното гърло се бе стегнало от мъка, когато отпусна страницата.
— Затова… Качих се и изкъртих няколко дъски. И открих това.
Дори децата бяха притихнали, когато Колийн положи тънките си ръце върху кутията. Те потрепериха, след това се успокоиха, за да отворят закопчалката и повдигнат капака. Тя извади малка овална рамка, почерняла от годините.
— Снимка — каза Колийн с дрезгав глас. — Майка ми с мен, и Шон, и Итън. Правена е годината, преди да почине. Тогава бяхме седнали в градината в Ню Йорк. — Погали я и я подаде на Коко.
— О, лельо Колийн. Това е единствената снимка, на която сте всички.
— Тя я държеше на тоалетката си, за да я гледа всеки ден. Книга с поезия. — Колийн измъкна тънкото томче и го погали. — Колко обичаше да чете поезия. Това е Йейтс. Понякога ми четеше и ми казваше, че й напомня за Ирландия. И тази брошка. — Тя извади малка емайлирана брошка, украсена с теменужки. — Двамата с Шон й я подарихме за Коледа. Бавачката ни помогна, разбира се. Бяхме още много малки. Носеше я често. — Погали часовник с марказити, стрелката му оформена като стрела, извади и нефритено кученце, не по-голямо от палеца й. Имаше и други малки съкровища — гладък бял камък, две оловни войничета и цвете, отдавна разпаднало се на прах. След това се показаха четири реда перли, спали десетилетия в кадифеното си легло. — Баба и дядо й ги подарили за сватбата. — Колийн прокара пръст по гладките перли. — Беше ми казала, че ще ми ги даде в деня на сватбата ми. Той обаче не й даваше да ги носи. Били прекалено прости, казваше. Прекалено обикновени. Тя ги държеше в кутийката за бижута. Вадеше ги често и ми ги показваше. Казваше, че перлите, подарени с любов, са дори по-скъпи от диамантите, подарени за показност. Казваше ми да ги ценя и обичам като нея, защото… — Гласът й пресекна, Колийн посегна към чашата и отпи, за да прочисти гърлото си. — Перлите имат нужда от топлина. — Затвори очи и се отпусна назад. — Мислех си, че ги е продал, че се е отървал и от тях, както и от останалото.
— Уморена си, лельо Колийн. — Сузана застана до нея. — Хайде да те заведа горе. Ще ти донеса там вечерята.
— Аз да не съм ти някой инвалид? — сопна се Колийн, но ръката й покри ръката на Сузана и я стисна. — Може да съм стара, ала не съм слаба. Имам достатъчно разум да раздам всичко това. Ти. — Тя притисна брошката в ръката на Сузана. — Това е твое. Искам да го носиш.
— Лельо Колийн…
— Сложи я още сега. Сложи я. — Отмести Сузана настрани и взе книгата с поезия. — Половината от времето си го прекарваш в мечти — обърна се Колийн към Лайла. — Мечтай и с тази книга.
— Благодаря. — Лайла се наведе, за да я целуне.
— За теб е часовника — насочи се тя към Аманда. — Ти все се притесняваш кое време е станало. А пък ти — продължи Колийн и се изви към Кейкей, докато махаше небрежно с ръка на благодарностите на Аманда, — вземи нефрита. Ти обичаш да събираш дреболии, дето потъват в прах после.
Едната й вежда се изви, когато погледна Джени.
— Чакаш да дойде твоя ред, така ли?
Джени се усмихна без следа от притеснение.
— Не, госпожо.
