бракът е бил Свещеният Граал, когато са залагали капани на мъжете, за да ги уловят в тях?
— В кой век живеем, бе, човек?
Фактът, че Натаниъл се разсмя, бе обнадеждаващ.
— Тя мисли, че действам прекалено бързо.
— Бих ти казал да позабавиш нещата, ала те познавам прекалено добре.
Вече по-спокоен, той вдигна някаква отвертка, помисли малко и отново я върна на мястото й.
— Сузана е имала бая задръжки след Дюмонт. Ти как ги преодоля?
— Крещях й непрекъснато — припомни си Холт.
— Това вече го пробвах.
— Купувах й цветя. Има невероятна слабост към цветята. — Което го подсети, че на връщане можеше да спре и пак да й купи.
— И това го пробвах.
— А пробвал ли си да й се помолиш?
Натаниъл се намръщи.
— Предпочитам да не го правя. — Очите му се присвиха любопитно. — Ти да не би да си го пробвал?
Холт изведнъж прояви невероятен интерес към мотора.
— Сега говорим за теб. По дяволите, Нейт, цитирай и поезията, дето толкова много я обичаш. Мен никак не ме бива в романтиката.
— Да, но си имаш Сузана.
— Да, така е. — Усмивката на Холт стана по-широка. — Затова действай, за да си спечелиш твоята жена.
Натаниъл кимна и загаси пурата.
— Това смятам да направя.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Слънцето бе вече залязло, когато Натаниъл се отправи към дома си. Беше довършил мотора и почистил корпуса, но работата не бе успяла да разсее ужасното му настроение.
Спомни си един цитат — от Хораций, ако не се лъжеше — нещо за гнева, който бил временно безумие. Просто не можеш да се справиш с временното безумие и се озоваваш в изолирана стаичка. Това не бе никак приятно.
Единственият начин да се справи бе, доколкото той можеше да прецени, да му се противопостави. И на Меган. Смяташе да го стори веднага щом разчистеше.
— И тогава тя ще трябва да се изправи срещу мен, нали така? — каза Нейт на Доги, когато кутрето изскочи след него от колата. — Да знаеш от мен, Доги, стой далече от умни жени, които имат повече ум, отколкото чувства.
Доги помаха с опашка, дали в знак на съгласие, или на съчувствие, не беше ясно, а след това затича да маркира оградата.
Натаниъл тръшна вратата на колата и закрачи през двора.
— Фюри?
Спря и присви очи към сянката, която се отдели от сумрака зад къщата.
— Да?
— Натаниъл Фюри?
Той огледа ниската, силно набита фигура на як мъж, облечен в избелели джинси. Сбръчкано лице, надута походка, омазана с машинно масло шапка, спусната ниско над челото.
Натаниъл добре познаваше този тип хора. Беше ги виждал неведнъж и знаеше, че вещаят единствено неприятности и по кейовете, и по доковете навсякъде по света. Инстинктивно се изпъна, за да подчертае ръста си.
— Точно така. Мога ли да направя нещо за вас?
— Не. — Мъжът се усмихна. — Обаче има нещо, което аз мога да направя за теб.
В момента, в който нещо като предупреждение проблесна в главата на Натаниъл, ръцете му бяха извити назад и той не успя повече да мръдне. Видя първия замах и се стегна за удара тъкмо когато един тежък юмрук го порази в стомаха. Болката бе невероятна, пред погледа му всичко се раздвои и затрептя, а след секунда усети и втори удар в челюстта.
Изпъшка и тялото му омекна.
— Преви се като някоя госпожичка. А се предполагаше, че бил як мъжага. — Гласът зад него прозвуча презрително подигравателен и Нейт веднага прецени ръста на втория противник. С бързо плавно движение той отметна глава назад и я заби в податливата кост на нечий нос. Като използва втория нападател, за да запази равновесие, а и за опора, Нейт изстреля двата си крака напред право в масивната гръд на побойника, застанал изпъчен пред него.
Мъжът зад него изруга и разхлаби хватката дотолкова, че Натаниъл успя да се отскубне. Имаше само секунди, в които да прецени и противниците, и обстановката.
Видя, че бе нанесъл и на двамата поражения. Счупеният нос на единия кървеше обилно, а другият хриптеше и се опитваше да си поеме дъх след ритника в гърдите. Нейт сви лакът и замахна назад и с удоволствие чу как лакътят му се забива в нечия плът.
Двамата му се нахвърлиха като настървени кучета.
Той бе участвал в побоища цял живот и много добре знаеше как да изолира и изключи болката. Усети вкуса на собствената си кръв и тогава същата тази кръв сякаш запя и изпълни със сила ръката му и насочи юмрука му. В следващия миг в главата му звъннаха църковни камбани, когато някой го цапна в слепоочието. Дъхът му изгаряше гърдите.
Нейт не спря, докато те го обикаляха и замахваха, въпреки че и тримата бяха потънали в кръв и пот. Изви се бързо, за да избегне последвалия ритник към гърлото и сам нанесе удар с опакото на ръката си. Кожата на кокалчетата му се сцепи, но тази болка бе сладка.
С крайчеца на окото си долови някакво движение и се извъртя. Ударът се плъзна по рамото му, а той отвърна с два замаха към чуждото гърло, след които нападателят се срина безмълвно и безпомощно на земята.
— Сега сме само двамата с теб. — Натаниъл избърса кръвта от устата си и прецени противника. — Хайде, ела ми.
Непознатият бе изгубил предимството си и незабавно отстъпи крачка назад. Застанал пред Натаниъл, бе все едно, че се намираше пред разярен вълк с оголени остри зъби. Партньорът му вече бе извън играта, затова мъжът се опита да намери най-краткия път за бягство.
В следващия момент очите му блеснаха.
Метна се напред към една от дъските, които чакаха да бъдат заковани за под на новата тераса. Ухили се, пристъпи отново и замахна с дъската като с бухалка. Натаниъл чу как въздухът изсвистя покрай ухото му, когато се хвърли встрани наляво, ала при следващия замах дъската го уцели в рамото.
Той се сниши и нападна. Инерцията ги запрати през терасата право към входната врата.
— Пожар в трюма! — изкрещя пронизително Бърди. — Всички моряци на палубата! — Той пляскаше трескаво с криле, докато двамата мъже се подмятаха из стаята.
Ниска масичка се пръсна на трески, когато двамата се стовариха отгоре й. В боя им нямаше красота, нямаше нищо приятно в ударите, нанасяни от близко разстояние. Къщата се разтрисаше при всяка счупена мебел и паднала вещ.
Нещо ново се прокрадна сред мириса на пот и кръв. Щом Натаниъл усети прилива на страх у противника, адреналинът му се качи и вля нова сила в свитите юмруци.
Стисна нападателя си за гърлото и притисна с палец гръкляна му. Непознатият се отпусна. Замаха отчаяно с ръце и крака.
— Кой те изпрати? — Натаниъл бе оголил зъби и ръмжеше, докато стискаше мъжа за косата и блъскаше главата му в пола.
— Никой.
