— Каква бланка?
— За сметката. Единственото, което трябва да направиш, е… Ау. — Хавлиеният халат се разтвори като вода под умелите му пръсти. Тя възкликна, потръпна, готова да се разтопи. — Как го направи?
— Идвай да си лягаш. — Нейт я пое на ръце. — Ще ти покажа.
Малко след разсъмване Натаниъл слизаше бавно по извитите стълби към терасата, пъхнал ръце в джобовете си, и си подсвиркваше доволно. Холандеца със същата стойка се спускаше по отсрещните стълби, когато двамата се забелязаха и се срещнаха в центъра.
Изгледаха се и изругаха.
— Какво правиш тук в този час? — попита Холандеца.
— И аз мога да ти задам същия въпрос.
— Аз живея тук, нали не си забравил?
Натаниъл наклони глава на една страна.
— Живееш ето там. — Той посочи кухненското крило.
— Разхождам се на чист въздух — каза Холандеца, след като се бе зачудил какво да излъже.
— И аз.
Холандеца насочи поглед към терасата на Меган. Натаниъл извърна очи към прозорците на Коко. И двамата прецениха, че е най-добре да престанат да се разпитват.
— Така. Предполагам, че искаш нещо за закуска.
Натаниъл прекара език по зъбите си.
— Бих похапнал нещо.
— Хайде, мърдай, няма да висим тук цяла сутрин.
Облекчени, че бе станало така, те потеглиха към кухнята в пълно доволство.
Успа се. Това бе грешка, която я накара да изфучи от стаята, докато все още закопчаваше блузата си. Спря, за да надникне в стаята на Кевин, забеляза небрежно оправеното легло и въздъхна.
Всички бяха вече станали и се бяха заели с работата си, всички, освен нея.
Отпрали се към кабинета, като мислено задраска закуската със сина си от списъка с малките удоволствия за деня.
— Мили Боже! — Коко размаха ръце, когато Меган за малко не я събори във фоайето. — Да не би нещо да не е наред?
— Не, извинявай. Просто съм закъсняла.
— Среща ли имаш?
— Не. — Меган си пое дъх. — Искам да кажа, че съм закъсняла за работа.
— Мили Боже, аз пък помислих, че има някакъв проблем. Току-що ти оставих бележка на бюрото. Хайде, мила, отивай, няма да те задържам повече.
— Ама… — Меган усети, че говори на обърнатия гръб на Коко, затова се отправи към кабинета си, за да прочете бележката.
Съобщението на Коко се оказа напълно неофициално.
Скъпа Меган, надявам се, че си спала добре. В кафеварката ти има прясно кафе и ти оставих кошничка с кифли. Трябва да закусваш. Кевин похапна като младо вълче. Толкова е приятно, когато видиш, че някое момче яде с такава наслада. Двамата с Нейт ще се върнат след няколко часа. Не се преуморявай.
Р.S. Картите ми показаха, че днес ти предстои да отговориш на два важни въпроса. Единият отговор идва от сърцето, а другият от ума. Не е ли много интересно?
Меган изпухтя и тъкмо препрочиташе така наречената бележка, когато Аманда надникна.
— Имащ ли една минутка?
— Разбира се. — Тя й подаде листа. — Би ли ми превела това?
— А, някое от обърканите съобщения на леля Коко. — Аманда стисна устни и погледна бележката. — Това с кафето и кифлите е ясно.
— И аз го разбрах. — Всъщност Меган тъкмо похапваше от тях. — Ти искаш ли?
— Не, благодаря, тя и на мен ми донесе. Кевин се нахрани добре. И аз съм свидетел. Когато го видях, поглъщаше един комбиниран сандвич, а Натаниъл не бе много по-назад.
Меган едва не се задави с кафето.
— Натаниъл е бил тук за закуска?
— Похапваше и флиртуваше с леля Коко, докато разказваше на Кевин някаква история за един огромен октопод. Ще се върнат след няколко часа — продължи тя и посочи с пръст бележката, — защото Кевин измоли от Нейт разрешение отново да го заведе на обиколка. Не че се наложи да се убеждават кой знае колко — добави с усмивка Аманда. — А пък ние преценихме, че ти няма да имаш нищо против.
— Не, разбира се, че нямам.
— Тази част с картите обаче не подлежи на превод. Това си е типично в стила на леля Коко. — Аманда остави бележката. — Тръпки ме полазват, като си помисля колко често излиза права. Напоследък да те е разпитвала?
— Не, нищо важно.
Аманда се замисли за всичко, което Слоун й бе разказал за чувствата на Натаниъл.
— Сигурна ли си?
— Ами-и-и… Да. Мислех си за книгата на Фъргюс. Според мен, това би могло да се нарече въпрос. Поне в тази връзка аз искам да ти задам въпрос.
Аманда седна удобно.
— Давай.
— Тези цифри накрая. Веднъж вече ги споменах. — Тя отвори една папка и подаде копие от страницата на Аманда. — Чудех се дали това са номера на сметки или на сейф в трезор, или комбинация за домашен сейф. Може някои от тях да са суми за покупка на недвижим имот. — Меган сви рамене. — Знам, че е много глупаво толкова да се вторачвам, но…
— Не. — Аманда махна с ръка. — Знам какво искаш да кажеш. И аз не мога да търпя, когато нещата не се връзват. Ние прегледахме почти всички книжа от тази година, докато търсехме колието. Не си спомням за нищо, с което тези цифри да се вържат, ала пак ще погледна.
— Дай на мен — каза бързо Меган. — Имам чувството, че всичко това е моя рожба.
— С най-голямо удоволствие. Имам си и без това предостатъчно работа покрай празника утре. Всичко, което може да ти дотрябва, е в склада под стаята на Бианка, горе, в едната кула. Кашоните са подредени по години и съдържание, но въпреки това си е досадна и мърлява работа.
— Много обичам такива досадни мърляви работи.
— Тогава ще попаднеш в рая. Меган, много ми е неудобно, ала тъй като бавачката има почивен ден, а Слоун е затънал до гуша в работа, за тази сутрин уредихме нещо с бебетата, но днес следобед имам една среща в селото… Мога евентуално да я сменя.
— Искаш да гледам бебето ли?
— Знам, че си много заета, но…
— Манди, мислех си, че никога няма да поискаш. — Очите на Меган светнаха. — Кога да я взема?
Кевин реши, че това е най-прекрасното лято в живота му. Липсваха му баба и дядо, също и конете, и най-добрият му приятел Джон Силвърхорн, ала имаше толкова много неща, които да върши, че така и не успя истински да почувства носталгията.
Всеки ден си играеше с Алекс и Джени, имаше си своя форт и живееше в замък. Можеше да пътува с лодките, да се катери по скалите, Коко и господин Холандеца винаги му бяха приготвили малка закуска в кухнята. Макс му разказваше страхотни истории. Слоун и Трент понякога му позволяваха да помага при
