Серина се наведе към него и се притисна в прегръдката му.
— И да не си посмял повече да ни плашиш така! — прошепна на ухото на баща си тя.
— Добре, де, стига си гълчала! — прошепна й той в отговор и я погали по косата. — Лоша като майка си. Да се грижиш за нея — обърна се към Джъстин. — Не искам следващият ми внук да се роди пред монетния автомат.
— Хайде на бас, че ще бъде момиче!
— Ще загубиш. — Дениъл се обърна към Даяна. — Трябва да го възпираш.
— Не бъди алчен — рече снаха му и хвана ръката му.
— Един мъж трябва да бъде алчен, когато стане на определена възраст, нали Ана?
— А една жена трябва да взема самостоятелни решения на всяка възраст.
— Ха-ха! — Изключително доволен, Дениъл огледа победоносно стаята. — Никога ли не съм ви казвал, че майка ви се бори за равноправие на жените или как там й викат — еманципация, още преди да бе станало на мода? Да живее човек с нея, не бе нищо друго освен експеримент. И престани да мериш пулса ми! Няма по-добро лекарство от децата, не го ли знаеш?
— Тогава ще трябва да ти дадем още едно — отвърна Ана и кимна на сестрата, която стоеше пред вратата. Бяха нарушили куп разпоредби и болнични правила. Какво от това, че щяха да нарушат още едно.
Почувства как Дениъл стиска пръстите й, докато Алън вкарваше Шелби върху стола-количка в стаята.
— Какво е това? — попита той и направи опит да се изправи, но Ана не му позволи.
— Това е Дениъл Кембъл Макгрегър — тържествено рече Шелби, откривайки личицето на малкото вързопче, което държеше в ръце. — Той е на осем часа и двадесет минути и иска да види дядо си.
Алън взе сина си и го сложи в ръцете на баща си. Цялата нощ се бе молил да може да го направи.
— Това се казва изненада — промърмори Дениъл, без да се опитва дори да спре сълзите, които се стичаха от очите му. — Внук, Ана! Виж, има моя нос. И ми се усмихва! — Когато Ана се наведе, той се разсмя. — Само не ми казвай, че дрънкам празни приказки. Мога да разпозная усмивката, когато я видя. — После се обърна към сина си. — Добра работа, Алън! Майсторска!
— Благодаря, татко. — Алън седна на леглото и сложи ръка върху ръката на баща си, който държеше сина му. Три поколения Макгрегър.
— Кембъл ли казахте? — рече неочаквано Дениъл. — Правилно ли чух? — Той погледна строго Шелби.
— Съвсем правилно. — Тя хвана ръката на Алън и стана от стола. Бяха минали само девет часа от раждането, но се чувстваше силна като бик. Или по-точно като Макгрегър. — Ще трябва да приемеш факта, че внук ти е наполовина Кембъл, Макгрегър. — Брат й се засмя, а тя вирна брадичка — И може би по- добрата половина.
Очите му блеснаха. Ана забеляза, че цветът на лицето му се промени. Той отвори уста и се разсмя гръмогласно.
— Ама че език има това момиче! Е, поне си го кръстила Дениъл!
— Кръстих го на човека, когото обичам и от когото се възхищавам.
— Ласкателка. — Той въздъхна и даде знак на Алън да вземе бебето от ръцете му. После взе ръката на Шелби в своята. — Много си красива.
Тя се усмихна, малко засрамена заради сълзите, които изплуваха в очите й.
— Чувствам се красива.
— Трябваше да я чуеш как проклинаше докторите — намеси се Алън и целуна жена си по слепоочието. — Заканваше се, че става и си отива в къщи да си роди бебето, без те да й се месят. Само били пречели! И щеше да го направи, да знаеш, ако малкият Дениъл нямаше други намерения.
— Съвсем добре я разбирам — рече Дениъл и си помисли, че името му звучи много добре и подхожда на внучето. — Няма нищо по-лошо от доктори, които ти се мотаят в краката и само пречат, когато имаш да вършиш някаква важна работа. — Като се усмихна уморено на Ана, той отново се обърна към Шелби. — Сега искам да се върнеш в леглото. Инак ще се тревожа за теб. Трябва да си починеш. Ти ми поднесе най- хубавия подарък.
Тя се наведе и го целуна по бузата.
— И ти си ми дал най-хубавия подарък — Алън. Обичам те, стари мърморко.
— Типично по Кембъловски. Марш в леглото!
— Страхувам се, че ще трябва да си вървите всички, преди да са ме уволнили от болницата за нарушение на правилника — намеси се Ана.
— Чакай!
— Ако баща ви си почине добре — прекъсна го тя със строг поглед — ще излезе от реанимация още утре сутрин.
Не беше лесно, нито бързо, ала все пак успя да опразни стаята. Направи се, че не чу предложението на Дениъл да изиграят един покер с Джъстин по-късно, нито нареждането му към Кейн да му донесе пурите, които били скрити в офиса. Ако не беше дал нареждания, тогава би се тревожила. Това би означавало, че не е добре. Въпреки протестите му, Ана знаеше, че посещенията изморяват болните, колкото и благоприятно да действат на настроението им. Беше доволна от състоянието му и занапред щеше да позволява само кратки визити. Въпросът бе да направи така, че той да си мисли, че идеята е негова. Знаеше това от многогодишната си практика.
— Сега — приближи тя леглото и оправи косата му, — трябва да свърша куп неща, които бях зарязала. Искам да поспиш.
Вече бяха само двамата и той можеше да покаже слабостта си.
— Не искам да си ходиш, Ана. Знам, че си изморена, но остани още малко.
— Добре. Само за минутка.
— Добра работа свършихме, а!
Тя се усмихна. Знаеше, че говори за децата.
— Да, добра работа.
— Не съжаляваш ли?
Изненадана, тя поклати глава.
— Що за глупав въпрос?
— Не. — Дениъл взе ръката й. — Не е глупав. Снощи те сънувах. Сънят ми започна с онази първа нощ, когато те срещнах, и с оня валс.
— Летният бал — прошепна Ана. Усмихна се, сякаш отново видя луната и помириса уханието на нощта. Нощта ухаеше на жасмин. Странно, но и тя бе сънувала тази първа нощ.
— Беше прекрасно!
— Ти беше прекрасна — поправи я Дениъл. — И аз те исках повече от всичко в живота си.
— А ти беше нахален, арогантен — припомни си с усмивка Ана. — И страшно привлекателен. — Тя се наведе и го целуна нежно. Вълнението, което я обземаше винаги, когато бе до Дениъл, я връхлетя отново. — И сега си такъв.
— Стар съм вече, Ана.
— И двамата сме стари.
Той притисна ръцете й до устните си. Пръстенът, който й бе дал преди толкова много години, студенееше до бузата му.
— Ала все още те искам повече от всичко в живота си.
Като пренебрегна всички забрани и правила, Ана легна до него и сложи глава на раменете му.
— Ще загубя репутацията си… — Затвори очи и се усмихна. — Но си струва. Хич не ме е грижа.
— Ти ли ми говориш за репутация? — усмихна се Дениъл и прокара устни по косата й. Уханието бе същото, както преди години. — Странна работа! Умирам за пай с праскови!
Ана остана няколко секунди безмълвна, сетне отвори очи и се заля в смях. И отново бяха млади, и отново бяха луди, и отново бяха пълни с желание и копнеж един за друг…
— Ще го получиш, когато те преместят в единична стая. Обещавам ти!
