Нора Робъртс
Сега и завинаги
ПРОЛОГ
— Мамо!
Ана Макгрегър стана на крака и протегна ръце към сина си. Вълна от паника, страх и мъка се надигна вътре в нея, но бе спряна от солидна стена от самообладание, което с мъка си наложи. Не биваше да губи контрол сега. Просто нямаше право. Децата й бяха дошли при нея и бяха тук.
— Кейн! — Пръстите й бяха леденостудени, когато го прегърна, ала не трепереха. Лицето й все още беше бледо и без цвят от преживяното през последните часове напрежение, но очите й бяха тъмни и сухи. Тъмни, млади и пълни със страх. Те блестяха и Кейн си помисли, че никога не бе виждал майка си толкова уплашена. Никога досега.
— Добре ли си?
— Разбира се. — Знаеше от какво имат нужда и тя, и той, затова докосна с устни бузата му. — Вече съм много по-добре, защото си тук. — Със свободната си ръка Ана придърпа снаха си Даяна да седне до нея. По дългата тъмна коса на младата жена бе полепнал мокър сняг, който вече се топеше на раменете й. Ана въздъхна дълбоко, преди да погледне отново сина си.
— Дойдохте много бързо.
— Взехме чартърен полет. — Зад големия мъж, адвокатът със солидна практика и баща на едно чудесно момиченце, се бе спотаило малкото момченце, което искаше да крещи на глас. Баща му бе неуязвим. Баща му бе Макгрегър. Не можеше да лежи изпочупен в болницата. Не можеше да умира? Това не беше истина!
— Как е той?
Ана беше лекар и можеше да му отговори съвсем точно — счупени ребра, засегнат бял дроб, множество контузии и вътрешен кръвоизлив, който колегите й в момента се опитваха да спрат. Ала беше също така и майка. Затова каза:
— В операционната е. — Стисна ръката му и направи опит да се усмихне. — Той е силен, Кейн. А доктор Файнстайн е най-добрият в целия щат. — Трябваше да се уповава на това, както и на семейството си. — Как е Лора?
— Оставихме я на Люси Робинсън — отвърна Даяна. Знаеше много добре какво е да сдържаш чувствата си, когато ти се иска да плачеш на воля. Започна да разтрива пръстите на свекърва си. — Не се тревожи.
— Не се тревожа. — Този път наистина се усмихна. — Но нали познавате Дениъл. Лора е първата му внучка. Веднага щом се събуди, ще попита за нея. Ще зададе най-малко сто въпроса. — А той ще се събуди, обеща на себе си Ана. Господи, трябва!
— Ана! — Даяна прегърна свекърва си през раменете. Изглеждаше така мъничка, така крехка и беззащитна. — Яла ли си нещо?
— Какво? — Тя поклати глава и стана. Три часа. Дениъл беше в хирургията вече три часа. Колко пъти в живота си бе била в операционната, опитвайки се да спаси нечий живот, когато отвън някой е чакал и е агонизирал от страх и любов сред безличните бели стени и студени коридори? Беше се борила и беше учила, за да бъде лекар и да облекчава болката. Да лекува другите. Сега, когато собственият й съпруг бе ранен, можеше само да чака. Както всички останали жени по света. Не, не като всички, защото Ана знаеше какво представлява хирургията, на какво мирише и как изглежда. Познаваше инструментите, сложните машини за поддържане на живота и потта на докторите. Идеше й да крещи от безсилие. Скръсти ръце и отиде до прозореца.
Зад тъмните й очи сякаш бе спусната желязна завеса. Беше необходимо заради децата, заради нея самата, ала най-вече заради Дениъл. Ако беше възможно да бъде спасен благодарение на силното й желание, значи щеше да бъде спасен.
Снегът почти спря. Точно той бе причина пътищата да бъдат толкова хлъзгави и опасни, помисли си тя. Снегът бе заслепил някакъв младок, който изгубил контрол над своя автомобил и връхлетял върху малката смешна двуместна кола на мъжа и. Ръцете й се свиха в юмруци.
Защо не караш лимузина, старче? Какво искаш да докажеш с тази малка червена играчка? Такъв си беше Дениъл. Винаги бе парадирал, винаги…
Мислите и се завъртяха като калейдоскоп и върнаха миналото. Ръцете й се отпуснаха. Не беше ли това една от причините да се влюби и да преживее четиридесет години заедно с него? По дяволите, Дениъл Макгрегър, никой никога не е могъл да ти каже нищо!
Ана притисна пръсти към очите си и почти се разсмя, въпреки страха, стиснал като в менгеме сърцето й. Колко пъти му беше казвала тези думи! Не можеше да ги изброи. И как му се възхищаваше!
Звукът на приближаващи стъпки я накара да се обърне. Видя Алън, най-големия си син, първородният. Още преди да имат деца Дениъл се беше заклел, че един от наследниците му ще бъде в Белия дом. Алън бе на път да превърне клетвата на баща си в действителност. Въпреки това той бе единственият от децата й, който се грижеше за нея повече и от баща им. Гените на Макгрегърови бяха силни. Изобщо родът Макгрегър имаше силна жилка и здрави корени.
Тя се остави в прегръдките на сина си.
— Баща ти ще се радва да те види. — Гласът й не трепна, но жената в нея искаше да хлипа върху гърдите му. — Ала сигурно ще ти се накара, задето си довел жена си в нейното положение. — Ана се усмихна на Шелби и протегна ръка. Снаха й имаше благи очи, огнена коса като лъвска грива и бе в силно напреднала бременност. — Трябва да седнеш, мила.
— Ако и ти седнеш. — Без да дочака отговор. Шелби поведе свекърва си към стола. Когато се настаниха, Кейн им подаде чаши с кафе.
— Благодаря ти — продума майка му и отпи. Можеше да почувства аромата му, силен и горещ, да го усети на езика си, но в устата й нямаше никакъв вкус.
Ана се заслуша в бързия приглушен тропот от гумените подметки на персонала по пода.
Болница. Болниците бяха нейният дом, точно както крепостта, която Дениъл бе построил за двама им преди повече от четвърт век. Винаги се бе чувствала удобно и уверено в тези антисептични помещения. Сега се чувстваше безпомощна.
Кейн крачеше нервно из стаята. Такава бе природата му — винаги да кръстосва, да броди. Неспокоен дух. Колко горди бяха с Дениъл, когато спечели първото си дело! Алън седеше до нея, напрегнат, ала уверен, какъвто винаги си с бил. Знаеше, че страда мълчаливо.
Тя видя как Шелби мушна ръката си в неговата. Синовете й бяха направили добър избор в живота си. Кейн със своята уравновесена и силна Даяна, Алън със свободомислещата, енергична Шелби. В една връзка трябва да има баланс. Толкова, колкото любов и страст. Синовете й го бяха постигнали. А дъщеря й…
— Рина! — Кейн скочи, прекоси стаята и прегърна сестра си.
Колко много си приличат, помисли си Ана. Стройни и добре сложени. От всичките й деца, Серина бе взела най-много от темперамента и упоритостта на баща си. А сега самата тя бе майка.
Можеше да почувства спокойствието и силата, които се излъчваха от Алън до нея. Децата й бяха пораснали. Как бе станало това? Кога?
„Ние го направихме, Дениъл. Ние двамата.“
Ана затвори за миг очи. Можеше да си позволи само толкова.
„Няма да ме оставиш да им се радвам сама, нали?“
— Как е татко? — С една ръка Серина прегръщаше брат си, а с другата съпруга си.
— Все още е в операционната. — Гласът на Кейн бе дрезгав от цигарите, а може би и от страх. Той се обърна към Джъстин. — Радвам се, че успяхте да дойдете. Мама има нужда от всички нас.
— Мамо! — Серина приклекна в краката на майка си, както правеше това винаги, когато имаше нужда от утеха или искаше да си говори с нея. — Той ще се оправи. Той е издръжлив и силен.
Но Ана видя молбата в очите на дъщеря си.
„Кажи ми, че ще се оправи, мамо! Ако ти го кажеш, значи е вярно. Ще повярвам!“
— Разбира се, че ще се оправи. — Ана вдигна очи към зет си. Джъстин беше играч, също като Дениъл. Щеше да я разбере. Сетне докосна с нежна ласка лицето на Серина. — Мислиш ли, че ще пропусне такова събитие, всички вие заедно тук?
