С внимателен жест той взе чашата от ръцете й и я остави заедно със своята на масата.
— О, напротив, танцувам, госпожице Донахю — и я поведе към дансинга.
— Катлийн Донахю продължава да бъде нахална като конска муха. — Майра Лорнбридж отхапа от сандвича с пастет и презрително намръщи нос.
— Скрий острите нокти, Майра! — Гласът на момичето бе нисък и нежен по природа, а не изкуствено.
— Не обръщам внимание, когато някой е груб, Или пресметлив, или дори малко глупав — продължи с въздишка Майра. — Ала много се дразня, когато някой най-безочливо парадира. На какво отгоре!
— Майра!
— Добре, де, добре! Между другото, много ми харесва роклята ти.
Ана погледна розовата си рокля.
— Нали ти ми я избра.
— Казах ти, че ми харесва. — Майра хвърли доволен поглед върху дрехата, която падаше в красиви гънки покрай тялото на приятелката й. — Ако обръщаше на гардероба си поне половината от вниманието, което обръщаш на книгите, щеше да сложиш Катлийн Донахю в малкото си джобче. Направо щеше да й натриеш носа!
Ана само се засмя, като наблюдаваше танцуващите двойки.
— Носът на Катлийн изобщо не ме интересува.
— Е, да. Той наистина не е особено интересен. Но какво ще кажеш за мъжа, с когото танцува?
— Рижавият гигант ли?
— О, значи си го забелязала!
— Не съм сляпа. — Ана се чудеше как би могла да се измъкне незабелязано колкото може по-скоро. Наистина искаше да си отиде у дома и да прочете медицинското списание, което доктор Хюит й бе изпратил.
— Знаеш ли кой е?
— Кой?
— Куку! — Търпението бе черта, която Майра проявяваше само към най-добрите си приятелки. — Къде си?
Ана със смях отпи от чашата си.
— Добре, кой е той?
— Дениъл Дънкан Макгрегър. — Майра спря за миг, като се надяваше да привлече вниманието на приятелката си. Беше на двадесет и четири години, беше богата и приятна на вид. Красива — не. Дори когато изглеждаше най-добре, Майра знаеше, че не е красива. Ала знаеше също, че красотата бе само един от пътищата към властта. Другият бе мозъкът. И Майра използваше своя на пълни обороти.
— Той е най-новото откритие на Бостън. Момчето-чудо! Ако обръщаше повече внимание на това, кой кой е в нашето малко и сплотено общество, щеше да знаеш името му.
Обществото с всичките му сплетни и клюки изобщо не интересуваше Ана.
— И защо? Нали ти и без това ще ми кажеш.
— Не е толкова сигурно.
Но Ана само се усмихна и отпи от шампанското си.
— Е, добре де, ще ти кажа. — Клюкарстването бе едно от изкушенията, на които Майра не можеше да устои. — Той е шотландец, което е очевидно по цвета на косата и името му. Трябва да го чуеш как говори! Все едно сече дърва в мъглата.
В този момент Дениъл гръмко се разсмя и звукът накара Ана да трепне и вдигне вежди.
— Звучи сякаш сече дърва където и да е.
— Малко е грубичък, ала някои хора смятат… — Майра хвърли многозначителен поглед към Катлийн Донахю. — И вярват, че милионите могат да загладят този недостатък.
Щом узна, че този мъж е претеглян и оценяван според банковата му сметка, Ана изпита неочаквана симпатия към него.
— Дано да знае, че танцува с вампир — прошепна тя.
— Не изглежда глупав. Преди шест месеца купи „Олд Лайн Сейвингс енд Лоун“.
— Наистина ли? — Дори не знаеше коя е тази „Олд лайн енд не-знам-какво-си“… Сви безразлично рамене. Бизнесът я интересуваше дотолкова, доколкото имаше връзка с бюджета на болницата.
Усетила движение зад себе си. Ана се обърна и се усмихна на Хърбърт Дитмайър, който стоеше с непознат мъж.
— Как си, Хърбърт?
— Радвам се да те видя. — Той беше само няколко сантиметра по-висок от нея и имаше интелигентно, фино и аскетично лице с тъмна коса, която скоро щеше да оредее. Но в извивката на устата му се криеше сила. Нещо, което тя уважаваше. Освен това имаше страхотно чувство за хумор и остър ум. Беше приятно да бъде човек с него.
— Изглеждаш чудесно. — Хърбърт посочи с ръка мъжа до себе си. — Да ви представя братовчед ми Марк. Ана Уитфилд, Майра Лорнбридж. Погледът му се спря по-дълго на Майра, ала в този момент оркестърът засвири валс и той се обърна към Ана. — Хайде да танцуваме!
Ана обичаше да танцува, но предпочиташе да го прави с някого, когото познава. С Хърбърт й бе удобно и тя с удоволствие се съгласи.
— Чух, че приемаш поздравления — усмихна му се Ана, — господин областен прокурор.
Той се усмихна доволно. Беше млад за поста, ала нямаше намерение да спира дотук. Ако не си даваше сметка за ниския си ръст, може би щеше да сподели с Ана амбициите си да едно общо бъдеще.
— Не знаех, че бостънските новини са стигнали чак до Кънетикът. — Хърбърт се обърна и потърси с поглед Майра, която танцуваше с братовчед му. — А би трябвало да знам тези неща по-добре, нали съм в системата.
Ана се разсмя, докато заобикаляха друга танцуваща двойка.
— Само защото не бях известно време тук не значи, че не трябва да знам какво става в Бостън. Сигурно си много горд.
— Това е само началото — рече тихо Хърбърт. — А ти? Още една година и ще те наричаме доктор Уитфилд!
— Още една година — промърмори тихо тя. — Понякога ми звучи като цяла вечност.
— Ти си нетърпелива? Не е в стила ти.
Да, така беше. Бе нетърпелива, но смогваше много успешно да го прикрие.
— Искам по-скоро да завърша и да се дипломирам. Знаеш, че родителите ми не одобряват избора ми.
— Може и да не го одобряват, ала майка ти не се притеснява да тръби наляво и надясно, че си сред първите десет в курса през всичките години на следване.
— Така ли? — Искрено изненадана, Ана се замисли. Майка й винаги бе предпочитала да обсъжда прическата, а не оценките и. — Трябва да й бъда благодарна тогава, макар че тя все още таи надежда, че ще се появи някой мъж, който ще ме накара да забравя за операционната зала и скалпела.
Докато говореше, Хърбърт я завъртя. И Ана се оказа лице в лице с Дениъл Макгрегър. Усети как стомахът й се сви. Нерви? Глупости, та това бе направо смешно! Почувства хлад да пълзи по гръбнака й. Страх? Абсурд!
Въпреки че продължаваше да танцува с Катлийн, той не сваляше очи от нея. Гледаше я така, че бузите й трябваше да пламнат. Тя обаче запази самообладание и студено отвърна на погледа му, макар сърцето й да подскачаше бясно. Вероятно бе някаква грешка. Дениъл Макгрегър изглежда прие това като предизвикателство и лекичко се подсмихна.
С безпристрастна възхита Ана наблюдаваше маневрите му. Дениъл улови погледа на някакъв мъж, сигурно негов приятел, и бързо направи незабележим знак. След секунда Катлийн се озова в ръцете на другия партньор. Ана се приготви за следващата му стъпка.
Той най-безгрижно се промъкна през танцуващите двойки на дансинга. Беше мярнал Ана още в момента, когато тя започна да танцува. Първо я забеляза, сетне я наблюдава и прецени. Ана нямаше осанката на Катлийн, но беше фина и деликатна. Косата й бе тъмна и изглеждаше топла и мека. Очите й му
