Дъщеря й се засмя.
— Същото казва и Джъстин. — Усмихна се, когато видя мъжа и да прегръща едната й снаха. — Даяна! — Тя също стана и я прегърна. — Как е Лора?
— Чудесно. Вече има второ зъбче. А Робърт?
— Истински кошмар. — Серина помисли за сина си, който вече боготвореше дядо си. — Шелби, как се чувстваш?
— Дебела. — Шелби се усмихна и опита да прикрие факта, че вече повече от час имаше контракции. — Обадих се на брат си — обърна се тя към Ана. — Грант и Джени също ще дойдат. Нали нямаш нищо против?
— Разбира се. Те също са от семейството — потупа я Ана по ръката.
— Татко направи ще се разтопи. — Серина едва преглътна през топката страх, заседнала в гърлото й. — Толкова много внимание. Освен това има и една новина, която искаме да ви съобщим с Джъстин. — Тя погледна мъжа си, търсейки неговото съгласие и подкрепа. — Ние ще си имаме второ бебе. Искахме да бъдем сигурни, затова не ви казахме по-рано. Мамо! — Гласът й едва не се пречупи, когато отново приклекна до майка си. — Дениъл ще бъде много доволен, нали?
— Да, мила. — Ана я целуна по двете бузи. Мислеше за внуците, които вече имаше, и за онези, които щеше да има. Семейство, продължение на рода, безсмъртие. Нали Дениъл искаше точно това! Дениъл… Все Дениъл. — Той винаги е желал много внуци и правнуци. Направо ще се размекне.
— А не е ли така? — продума тихо Алън.
Ана едва преглътна сълзите си. Колко добре познаваха баща си!
— Да, така е.
Минутите течаха. Децата й се разхождаха из стаята, говореха тихо, стискаха си ръцете и се прегръщаха за кураж. Ана остави полупразната чаша с кафе. Беше изстинало и безвкусно. Четири часа и двадесет минути. Много време! Почувства до себе си Шелби, която се напрегна и задиша ускорено, ала не издаде нито звук. Разбра какво става и автоматично сложи ръка върху корема й, където бе малкото неродено внуче.
— Колко начесто са?
— На по-малко от пет минути.
— Откога?
— От няколко часа. — Шелби погледна свекърва си. Очите й бяха пълни с възбуда и малко страх. — Повече от три, за да бъда точна. Ще ми се да бях избрала по-подходящ момент.
— Избрала си го чудесно. Искаш ли да дойда с теб?
— Не. — За миг Шелби сгуши нос в шията на Ана. — Всичко ще бъде наред. Ние ще се оправим. Алън! — Тя протегна двете си ръце към мъжа си, за да й помогне да стане. — Мисля, че няма да родя бебето в болницата на Джорджтаун.
— Защо? — Той внимателно й помогна да се изправи.
— Защото ще го родя тук. И то много скоро. — Тя леко се засмя, когато видя как очите му се разшириха. — Не се опитвай да търсиш логика при бебетата, Алън. То е готово да излезе.
Цялото семейство се скупчи около тях и всички им предлагаха помощ, съвети, подкрепа. Ана запази спокойствие и повика сестра и количка. След известно суетене Шелби най-сетне бе настанена.
— Ще сляза да видя как си.
— Ще бъдем добре. — Снаха й протегна ръце към Алън. — Кажи на Дениъл, че ще бъде момче. Аз му го обещавам.
Ана наблюдаваше как Шелби и синът й изчезнаха зад вратата на асансьора. В този момент доктор Файнстайн влезе в стаята.
— Сам? — извика тя и се озова за секунда при него.
Джъстин задържа Кейн, който понечи да последва майка си.
— Остави я за малко насаме с него.
— Ана, той е силен мъж. — Доктор Файнстайн сложи ръце на раменете й. Сега тя не беше колега, нито хирург. Беше съпруга на пациент. — Силен мъж — повтори докторът.
Ана почувства как я изпълва надежда и се насили да остане спокойна.
— Колко силен?
— Загубил е много кръв и не е толкова млад. Но успяхме да спрем кръвоизлива. — Поколеба се за миг, сетне осъзна, че я уважава прекалено много, за да блъфира и мънка. — Почти го бяхме изтървали на операционната маса. За секунди. Ала той се пребори. Ако желанието за живот влиза в сметките, смятай, че е прескочил трапа.
Ана обви раменете си с ръце. Студено, толкова студено беше тук. Защо всички чакални са студени?
— Кога ще мога да го видя?
— Сега ще го закарат в реанимация. — Докторът сложи ръце на раменете й. Тези ръце часове наред бяха вършили най-деликатната и благородна работа на света — да върнат един човешки живот. — Ана, няма да ти обяснявам какво означават следващите двадесет и четири часа.
Тя знаеше. Живот или смърт.
— Не, няма нужда. Благодаря ти, Сам. Ще кажа на децата. После ще се кача горе.
Обърна се и тръгна по коридора. Мъничка, хубава жена със сиви нишки в катраненочерната коса. Лицето й бе изящно оформено, а кожата й бе нежна като на момиче. Беше отгледала три деца, беше стигнала върховете на професията си с много труд и бе прекарала половината от живота си, обичайки един мъж.
— Вече не е в операционната — рече Ана спокойно, като повика на помощ всичкото самообладание, на което бе способна. — Ще го закарат в реанимация. Спрели са кръвоизлива.
— Кога ще можем да го видим? — Въпросът излезе от много устни едновременно и прозвуча като един.
— Когато се събуди. — Гласът й бе твърд, не трепна. Беше поела отговорността, а това бе нещо, което можеше да върши много добре. — Мисля да остана тук тази нощ. — Погледна часовника си. — Той може да идва в съзнание и ще бъде по-добре да знае, че съм до него. До утре едва ли ще може да говори. — Това бе всичката надежда, която можеше да им даде. — Искам да слезете в родилното и да видите как върви раждането. Стойте колкото искате, после идете у дома и чакайте. Ще ви позвъня веднага щом има нещо.
— Мамо…
Ана прекъсна Кейн само с поглед.
— Правете каквото ви казах. Искам да си починете и да сте добре, когато баща ви е готов да ви види. — Тя вдигна ръка и погали сина си по бузата. — Заради мен.
Сетне се обърна и напусна децата си, за да отиде при съпруга си.
Той сънуваше. Дори през мъглата на упойката, Дениъл осъзнаваше, че сънува. Това бе един мек и красив свят, изпълнен с видения и спомени. Той се бореше, искаше да излезе от него и да се ориентира. Когато отвори очи, видя Ана. Не се нуждаеше от нищо друго. Не искаше нищо повече. Тя беше красива. Винаги е била. Беше силната, уверената, хладнокръвната жена, на която първо се възхищаваше, после обичаше, накрая уважаваше. Опита се да посегне към нея, обаче не можа да вдигне ръка. Ядосан на слабостта си, опита отново и чу гласа й някъде отдалеч.
— Лежи спокойно, скъпи. Никъде няма да отида. Ще стоя тук до теб и ще чакам. — Почувства устните й върху ръката си. — Обичам те, Дениъл Макгрегър, дяволите да те вземат!
Устните му се извиха в нещо като усмивка и той затвори очи. Щом Ана беше тук, можеше спокойно да го напрани.
ПЪРВА ГЛАВА
Една империя. В деня, в който навърши петнадесет години, Дениъл Макгрегър си обеща, че ще има такава. Ще я създаде, построи и управлява. А той винаги бе държал на думата си.
Беше на тридесет години и правеше втория си милион със същата енергия, с която бе спечелил първия.
