харесваха. Розовата рокля хармонираше на бялата й кожа и обгръщаше съвършените й рамене. Изглеждаше като жена, която чудесно би прилягала на една здрава мъжка прегръдка.
С увереност, която никога не го напускаше, Дениъл потупа Хърбърт по рамото.
— Може ли да ви отнема дамата?
Изчака, докато Хърбърт освободи Ана, пое девойката и я върна на дансинга.
— Много хитро, господин Макгрегър.
Стана му приятно, че знае името му. Толкова приятно колкото и факта, че тя естествено се облегна на ръцете му. Ухае на лунни лъчи, помисли си Дениъл. Беше мека и спокойна, с вътрешно излъчване.
— Благодаря, госпожице…?
— Уитфилд. Ана Уитфилд. Също и много невъзпитано
Той се сепна за миг и спря, защото репликата никак не подхождаше на спокойното красиво лице. Винаги готов да приеме изненадата. Дениъл се разсмя високо, така че околните обърнаха глави към тях.
— Може, ала постигнах това, което исках, нали? Важното е че номерът работи. Не си спомням да съм ви виждал преди, госпожице Ана Уитфилд, но познавам родителите ви.
— Много вероятно. — Ръката, която я държеше, беше огромна, твърда като камък и удивително внимателна. Езикът я засърбя да го заяде.
— Нов ли сте в Бостън, господин Макгрегър?
— Трябва да отговоря да, защото живея тук само от две години, а не от две поколения.
Тя леко наклони глава, за да може да го гледа в очите.
— Не. Човек би трябвало да има зад гърба си поне три поколения, за да не го смятат за новак.
— Или трябва да бъде умен. — Той я завъртя.
Приятно изненадана, че бе толкова подвижен въпреки огромните си размери, Ана леко се отпусна. Беше срамота да не се наслади на музиката и танца.
— Казаха ми за вас, че сте.
— И пак ще ви го кажат. — Дениъл изобщо не се стесняваше да говори високо. Дансингът бе препълнен и сигурно всички го чуваха, ала това явно не го смущаваше. Властта, а не благоприличието бе силната му страна.
— Така ли? — смръщи вежди тя. — Защо сте толкова уверен?
— Защото познавам системата. Ако нямате зад гърба си поколения, трябва да имате пари. Много пари.
Макар да знаеше, че бе истина, Ана не харесваше снобизма в каквато и да била форма.
— За ваше щастие обществото има доста разтегливи стандарти. Гъвкави и променящи се.
Сухият й незаинтересован глас го накара да се подсмихне. Не беше глупачка, тази Ана Уитфилд, нито пък обвита в кожи и коприна баракуда като Катлийн Донахю.
— Лицето ви е същото като на камеята, която баба ми носеше на врата си.
Ана леко повдигна вежди и му се усмихна. Като я гледаше, той осъзна, че всъщност бе казал самата истина.
— Благодаря, господин Макгрегър, но по-добре запазете ласкателствата си за Катлийн. Тя е по- податлива към тях.
Облак премина през очите му и Дениъл се намръщи. Изведнъж почувства ярост, ала бързо успя да се овладее, преди Ана да бе забелязала промяната.
— Имаш хаплив език, момиче. Възхищавам се на жени, които казват нещата на място… Но до известна степен.
Почувствала как в нея се надига агресивност и без да може да си обясни причината, тя го погледна право в очите.
— И до каква, ако не е тайна, господин Макгрегър?
— Докато не загубят женствеността си.
Преди да успее да реагира, той я изведе на терасата. До този момент не бе усетила колко горещо и шумно бе в залата. Въпреки това естествената й реакция към който и да било непознат мъж би трябвало да бъде едно хладно извинение, след което да се върне обратно вътре. Вместо това Ана остана навън, а ръката на Дениъл все още бе върху раменете й. Лунната светлина осветяваше градината и я изпълваше с тайнствени сенки, а въздухът непоносимо ухаеше на рози.
— Сигурна съм, че имате собствено определение за женственост, господин Макгрегър. Ала се чудя дали отчитате факта, че живеем в двадесети век.
Харесваше му начина, по който стоеше до него. Независимо и много изправено, въпреки дребния си ръст.
— Винаги съм възприемал женствеността като постоянна величина, а не като нещо, което се променя в зависимост от модата или годините.
— Разбирам. — Ръцете му сякаш стегнаха обръча си. Тя се изтръгна от тях и отиде към края на терасата, по-близо до градината. Тук въздухът беше още по-уханен, а светлината по-приглушена. Музиката звучеше романтично от разстояние.
Мина и през ума, че бе провела разговор, който повече приличаше на спор, с мъж, който току-що бе срещнала.
Ана не се притесняваше от мъже. Беше се научила да се чувства удобно в тяхна компания. Трябваше. Като единственото момиче в курса й се налагаше да се справя с мъжете на собствената им територия и да го прави без да засяга или наранява самочувствието им. През първата година в университета беше успяла да преодолее много критични забележки и недоброжелателно отношение благодарение на спокойствието и съсредоточаването си върху учението. Сега и оставаше само последната година и колегите й, в по-голямата си част, я приемаха. Но тя отлично знаеше какво я очаква, когато започне практиката си. Така че, намекът му, че не е женствена, малко я засегна, ала Ана отдавна бе свикнала с подобни етикети.
— Сигурна съм, вашето становище за женствеността е правилно от ваша гледна точка господин Макгрегър. — Краят на полата й се люшна, когато се обърна към него — Нямам намерение да го обсъждам. По-добре ми кажете какво правите в Бостън.
Той обаче изобщо не я чу. Не чу нито дума от мига, в който тя се обърна към него. Косата й се разпиля като вълна върху белите, гладки рамене. В тясната розова рокля тялото й бе фино като китайски порцелан. Лунната светлина оцветяваше лицето й и то изглеждаше като мраморно, а очите й бяха тъмни като нощта. Човек не чува нищо, освен гръмотевицата, когато е ослепен от светкавица.
— Господин Макгрегър? — За пръв път откакто излязоха на терасата, Ана се почувства неловко. Този мъж беше огромен, беше непознат и освен това я гледаше така, сякаш бе загубил ума си. Всъщност не знаеше колко близо бе до истината. Тя сви рамене и си напомни, че може да се справи с всяка ситуация. — Господин Макгрегър! — повтори настойчиво.
— Да. — Дениъл прогони с мъка фантазиите си и пристъпи към нея. Ана облекчено въздъхна. Той не изглеждаше никак опасен, когато стоеше наблизо. И очите му бяха много красиви. Всъщност, имаше съвсем прости генетични причини те да имат невероятен цвят. Можеше да напише реферат по този въпрос. Но бяха наистина красиви.
— Вие работите в Бостън, нали?
— Така е. — Вероятно причината бе в светлината. Тя изглеждаше така съвършена, така прелъстителна и съблазнителна. — Купувам. — Дениъл взе ръката й, защото този контакт му бе жизнено необходим. И защото част от него искаше да се увери, че бе истинска, а не видение. — Продавам.
Ръката му бе гореща и внимателна, както когато танцуваха. Ана издърпа своята.
— Колко интересно. Какво купувате?
— Всичко, което поискам. — Усмихна се и пристъпи по близо. — Всичко.
Пулсът й се ускори, кожата й пламна. Тя знаеше, че за подобни реакции имаше както емоционални, така и физически причини. Въпреки че не можеше да мисли за тях точно сега и да даде логично обяснение, Ана не се отдръпна.
— Сигурна съм, че това ви задоволява. Което ме кара да мисля, че продавате всичко, което повече не желаете.
— Казано с две думи, така е, госпожице Уитфилд. И винаги на печалба.
Суетно магаре, помисли си тя и наклони глава.
