да се види с някого тук, или да побъбри с друг там, непрекъснато се оглеждаше за Ана.
Когато я видя, бе поразен така, както на летния бал. Беше облечена в синьо. Много бледо синьо, което правеше кожата й да блести като мляко. Косата й бе прибрана назад в кок, така че лицето й бе открито и приличаше повече от всякога на лицето върху камеята на баба му. Дениъл почувства прилив на желание, дълбоко и силно, каквото не бе изпитвал досега. Ала търпеливо изчака, докато тя обърна глава и очите им се срещнаха. Ана не пламна в червенина, нито започна да флиртува с очи, както правеха другите жени. Просто спря сериозния си поглед върху него и той почувства възбуда и желание да се хвърли в битката. Тръгна към нея.
Приближи бавно, така че никой не би могъл да го упрекне в грубост или безпардонност. Когато стигна до групичката, игнорира всички и подаде розата на Ана, сякаш бяха съвсем сами.
— Госпожице Уитфилд, с благодарност за валса.
Тя се поколеба, но реши, че няма никаква причина да откаже. Пое цветето и го вдигна да го помирише.
— Господин Макгрегър, мисля, че не познавате моята приятелка Майра. Майра Лорнбридж, Дениъл Макгрегър — представи ги Ана един на друг.
— Приятно ми е… — Майра му подаде ръка, като го изгледа внимателно. Той също я гледаше право в очите. Неговите бяха студени и проницателни. Все още не бе сигурна дали го харесва, или не, ала със сигурност този мъж вдъхваше уважение и респект, помисли си Майра. — Чувах големи работи за вас.
— Имах общ бизнес с брат ви. — Беше по-малка от Ана и по-закръглена. Един поглед му бе достатъчен да прецени, че бе интересна.
— Но не от него съм чувала за вас. Джаспър никога не клюкарства за съжаление.
Дениъл леко й се усмихна.
— Точно затова ми харесва да работя с него. Обичате ли балет, госпожице Уитфилд?
— Да, много. — Ана помириса инстинктивно розата, сетне свали ръце.
— Боя се, че не съм гледал много балет и едва ли ще разбера нещо. — Той направи печална физиономия. — Казаха ми, че в такъв случай е добре да прочета програмата или да гледам с някой, който да ми обяснява.
— Точно така.
— Чудя се дали мога да ви помоля за една голяма услуга.
В главата й прелетяха предупредителни сигнали и тя присви очи.
— Можете да ме питате, разбира се.
— Аз имам ложа. Ако седнете до мен, може би ще ми помогнете да се насладя на танците и да разбера езика им.
Ана се усмихна. Много лесно щеше да се измъкне и да му бие шута, ха, ха!
— При други обстоятелства, с голямо удоволствие. Ала аз съм дошла с приятели…
— Не се притеснявай — прекъсна я Майра, който и дявол да я бе накарал да го направи, сега я караше да продължи. — Направо ще бъде жалко господин Макгрегър да гледа „Жизел“ и да не разбере нищо, нали? — Тя им се усмихна закачливо. — Така че вървете.
— Много съм ви благодарен. — Дениъл я изгледа дълго и макар очите му да оставаха хладни, в тях проблесна искрица смях. — Много — повтори натъртено той. — Е, госпожице Уитфилд?
Предложи й ръката си. За миг Ана си помисли дали да не хвърли розата на пода и да я смачка с крак, но после се усмихна и сложи ръка върху неговата. Имаше и по-добри начини да спечели битката.
Дениъл я поведе, като намигна леко на Майра. Та му отвърна, ала като видя намръщеното лице на приятелката си, побърза да се скрие сред тълпата.
— Не е ли странно да държите ложа, когато не разбирате нищо от балет?
— Това е бизнес. — Дениъл я поддържаше леко, докато се изкачваха по стълбите. — Но съм сигурен, че тази вечер ще получа повече, отколкото съм вложил.
— О, може да сте сигурен в това. — Ана влезе в ложата и седна. Остави внимателно розата в скута си и позволи на Дениъл да свали дантелената наметка с цвят на слонова кост, която покриваше раменете й. Под нея те бяха голи. И двамата бяха изненадани от вълнението, което ги обзе, когато пръстите му докоснаха кожата й. Ана скръсти ръце и реши да му го върне, като направи точно това, което той искаше.
— А сега, да ви разкажа историята. — И с глас на учителка от детската градина, която чете на децата приказката за Червената шапчица, започна да му разказва съдържанието на „Жизел“. Без да му даде възможност да коментира, след „Жизел“ продължи с историята на балета изобщо и му разказа всичко, което знаеше. Достатъчно много, че да го накара да заспи.
— А, ето че завесата се вдига. Сега внимавайте!
Доволна от приложената тактика, тя се настани удобно и се приготви да се наслаждава на музиката и танците. Ала не можа да се съсредоточи. Първите десет минути през ума й прелитаха хаотични мисли. Дениъл седеше тихо до нея, но не защото беше стреснат. Бе сигурна в това. Помисли си, че ако обърне глава, ще го види да й се усмихва. Добре щеше да подреди Майра задето я напъха в ложата на този червенокос варварин с брада. Ала тя нямаше да го погледне. Дори се закле, че няма да мисли за него. Вместо това щеше да се потопи в музиката, в цветовете, в магията на това изкуство, което толкова много обичаше. Ако можеше да се отпусне щеше да забрави, че той бе до нея.
Ана си пое няколко пъти дълбоко въздух. И тогава Дениъл неочаквано докосна ръката й и накара сърцето й да подскочи.
— И всичко това е за любовта, нали?
Варварин или не, беше разбрал и освен това бе почувствал красотата на балета. Неспособна да устои, тя обърна глава към него. Лицата им бяха близо, светлината бе приглушена. Музиката се лееше и сякаш ги обвиваше с воал и ги отделяше от другите хора. Нещо в сърцето й омекна и Ана реши да не бъде груба.
— Повечето неща са за това.
Той се усмихна. В полумрака на ложата изглеждаше невероятно мъжествен и хубав.
— Това е важно. Трябва да го запомня, Ана.
Преди да успее да го отблъсне, Дениъл хвана ръката й. И продължи да гледа, без да пуска пръстите й от своите.
По време на антракта не се отдели от нея, като непрекъснато я обслужваше. Така подреди нещата, че стана късно да се опитва да потърси приятелите си и да изгледа втората част с тях. След като заеха отново местата си, Ана си каза, че от учтивост ще остане в тази ложа до падането на последната завеса. Успя да седи изправена и неподвижна първите пет минути, докато прекрасната история не я превзе. Тя се отпусна и забрави да се прави на студена и непревземаема.
Усети как сълзите й за капаха, когато Жизел страдаше. Въпреки че направи опит Дениъл да не забележи, той разбра и без думи й подаде носната си кърпа. Ана я взе с тиха въздишка.
— Толкова е тъжно! — прошепна тя. — Винаги плача, независимо колко пъти съм го гледала.
— Понякога красивите неща са тъжни, за да можем да оценим онези, които не са.
Изненадана, Ана обърна лице, покрито със сълзи. Тези думи не можеха да бъдат произнесени от варварин. Кой знае защо й се искаше да е така. Объркана, обърна очи към сцената.
Когато ръкоплясканията стихнаха и светлините бяха запалени, тя вече се бе успокоила. Дълбоко в нея продължаваха да бушуват чувства, но Ана си каза, че причина бе тъжната история на Жизел. Без да покаже с нищо вълнението си, прие ръката на Дениъл, който й помогна да стане.
— Трябва да си призная, че досега не бях гледал балет. — С изтънчен жест и без предупреждение, той докосна с устни ръката й. — Благодаря, Ана.
Изненадана, тя прочисти гърлото си.
— Няма защо. Ако ме извините, трябва да се върна при другите.
Дениъл я държеше за ръка, докато излизаха от ложата.
— Позволих си волността да кажа на Майра, че ще ви изпратя до вас.
— Вие…
— Това е най-малкото, което мога да сторя — прекъсна я учтиво той. — След като бяхте толкова добра да ми разкажете всичко за балета. Дори се чудя защо не сте се ориентирали към учителската професия.
Така значи, присмиваше й се! Ала това й се бе случвало и друг път. Сега щеше да го отреже и да върви
