— О, не годините — седна на края на леглото Ана. — Само следващата година.
— Ще видиш как ще завършиш без да усетиш дори. После ще дойде време, когато всичките тези дни, работа и напрежение ще ти липсват.
— Ще трябва да ви повярвам. — Ана взе китката на госпожа Хигс, за да премери пулса й. — Но сега единственото, за което мисля, е да избутам лятото и да започна отново учение.
— Да си млад е все едно да имаш прекрасен подарък и да не знаеш какво точно да правиш с него. Познаваш ли хубавата сестра, онази високата, с червената коса?
Ана свали пръсти от пулса на госпожа Хигс. Провери на диаграмата и видя, че жената не трябва да взема лекарства още час.
— Да, виждала съм я.
— Тя ми помогна за тоалета тази сутрин. Много сладко същество. Ще се жени скоро. Толкова ми е приятно, когато ми говори за любимия си. Ти никога не си го правила.
— Какво не съм правила?
— Не си ми говорила за любимия си.
В чашата на шкафчето до леглото имаше няколко по-увехнали цветя. Ана знаеше, че някоя от сестрите ги е донесла, защото госпожа Хигс нямаше семейство. Тя започна да ги подрежда.
— Нямам такъв.
— Охо, не ти вярвам. Такова хубаво момиче като теб трябва да има цяла дузина.
— Направо ме подлудяват, като се подредят на опашка пред вратата — рече Ана и се разсмя, когато старата дама се закикоти.
— Сигурно е вярно. Поне така си мисля. Бях само на двадесет и пет, когато загубих съпруга си. Реших, че никога повече няма да се оженя. Е, имах любовници, разбира се. — Леко замечтано и малко тъжно, госпожа Хигс загледа тавана. — Мога да ти разкажа истории, от които ще ти се завие свят.
Смеейки се, Ана приглади косата си. Слънцето засенчваше очите й и ги правеше по-дълбоки и по- топли.
— Не се съмнявам, госпожо Хигс.
— Бях ужасна драка, но много се забавлявах. Сега, искам…
— Какво искате?
— Ще ми се да се бях оженила. Да бях създала семейство и да имах деца. Тогава щеше да има на този свят някой, който да се грижи за мен и да ме помни.
— Има кой да се грижи за вас, госпожо Хигс. — Ана посегна и взе ръката на старата жена. — Аз.
Беше съвсем искрена. Не го правеше от съжаление или корист. Госпожа Хигс стисна леко ръката й.
— Ала в живота ти все пак трябва да има някой мъж. Някой специален мъж.
— Няма специален. Просто един мъж — отвърна с по-хладен тон и с нежелание Ана. — Той е само един досадник.
— Я ми разкажи за него! Що за птица е?
Тъй като уморените очи на жената заблестяха от любопитство, Ана реши да я развесели.
— Името му е Дениъл Макгрегър.
— Хубав ли е?
— Не… Да. — Ана сви рамене, сетне подпря брадичка с ръка. — Не е от мъжете, които виждате по списанията, но със сигурност не е обикновен. Висок е повече от метър и деветдесет. Така мисля.
— С широки рамене? — попита госпожа Хигс.
— Определено. — Беше решила да го опише по-голям отколкото беше, заради госпожа Хигс, но после осъзна, че не бе необходимо. — Изглежда така, сякаш може да носи двама здравеняци върху всяко рамо.
— Винаги съм обичала големите мъже — доволно се облегна госпожа Хигс.
Ана се понамръщи, ала сетне си каза, че за настроението на госпожа Хигс описанието на Дениъл бе далеч по-добро, отколкото парижките модни списания.
— Има червена коса, — продължи тя, изчака малко и добави — и брада.
— Брада! — Очите на госпожа Хигс светнаха. — Колко елегантно!
— Е, не бих казала. — Образът на Дениъл изплува в съзнанието и. — По скоро необичайно. Но има хубави очи. Много, много сини. — Тя отново се намръщи, спомнила си притесняващия му син поглед. — И гледа втренчено.
— Безсрамник! — Госпожа Хигс одобрително кимна. — Не можех да понасям слабохарактерни мъже. С какво се занимава?
— Бизнесмен. Печеливш, пробивен. Арогантен.
— Все повече и повече ми харесва. Сега ми кажи защо го смяташ за досадник.
— Защото не разбира от дума. — Ана стана и отиде до прозореца. — Дадох му съвсем ясно да разбере, че не ме интересува.
— Което го накара да реши, че на всяка цена трябва да промени мнението ти.
— Нещо такова. — „Аз те избрах, Ана Уитфилд. И мисля да те имам“, прозвучаха думите му в главата й. — Изпраща ми цветя всеки ден, от една седмица насам.
— Какви по-точно?
Изненадана от въпроса, Ана се обърна.
— Рози. Бели рози.
— О! — Госпожа Хигс въздъхна и въздишката й бе младежка и изпълнена с копнеж. — Много години минаха, откакто някой ми е подарявал цветя.
Трогната. Ана загледа старата жена. Госпожа Хигс изглеждаше уморена.
— Ще ви донеса от моите. Миришат чудесно.
— Ти си много мило момиче, но не е същото. Беше време… — Думите й заглъхнаха, а тя поклати глава. — Както и да е. Вероятно би трябвало да опознаеш по-отблизо този Дениъл. Не е никак умно човек да пренебрегва чувствата.
— Ще имам повече време за чувства, когато завърша.
— Ние винаги си мислим, че ще имаме повече време. Някой ден. — Госпожа Хигс затвори очи с въздишка. — Залагам на този Дениъл — промърмори тя и потъна в дрямка.
Ана я погледа още малко. Сетне я остави със слънцето и парижките модни списания и тихо затвори вратата след себе си.
След много часове излезе от болницата навън. Беше изморена, краката я боляха, ала имаше чудесно настроение. Бе прекарала голяма част от смяната си в родилното, бе слушала приказките на младите майки и бе държала бебетата на ръце. Дори си бе помислила кога ли и тя ще си има бебе. Някой ден.
— Когато се усмихваш, си още по-хубава.
Изненадана, Ана рязко се обърна. Дениъл се бе облегнал на капака на тъмносин открит автомобил. Беше облечен всекидневно, с работни панталони и риза с отворена яка. Лекият бриз рошеше косата му, а той стоеше и й се усмихваше. И въпреки че Ана не искаше да си го признае, изглеждаше великолепно. Докато се колебаеше какво да предприеме, той тръгна към нея.
— Баща ти ми каза къде си. — Изглежда така… Делова, реши той, с тази тъмна пола и бяла блузка. Не крехка и деликатна както в розовата или синята рокля, но още по-хубава.
С привичен жест Ана прибра косата си зад ухото.
— Не знаех, че имаш работа с баща ми…
— Ами сега, когато Дитмайър стана областен прокурор, отново се нуждая от опитен адвокат.
— И това е баща ми. — Тя леко се ядоса. — Искрено се надявам да не си го избрал заради мен.
Усмивката му бе ленива и широка. И много хубава.
— Никога не смесвам бизнеса с личния живот, Ана. Ала ти не отговори на нито едно от обажданията ми.
Този път тя се усмихна.
— Така е.
— Маниерите ти ме изненадват.
— Не би трябвало, като се имат пред твоите собствени. Все пак ти изпратих съобщение, нали?
— Официалната ти молба да не ти изпращам повече цветя не я считам за комуникация.
