Дениъл седеше зад огромното дъбово бюро в своя новообзаведен кабинет и пушеше пура. Току-що бе приключил сделка, от която бе спечелил лъвския дял в една компания, която щеше да произвежда телевизори. Дениъл бе прогнозирал, че само след няколко години тази нова измишльотина щеше да стане основна вещ във всеки американски дом. Освен това на него лично много му харесваше малката кутия с картинки. Доставяше му удоволствие, когато си купуваше нещо за собствено развлечение. Но най-големият му проект в момента бе да изправи на крака разклатената „Олд Лайн Сейвингс енд Лоун“ и да я превърне в най-голямата кредитна институция в Бостън. Вече бе започнал с отпускането на два големи заема и рефинансирането на няколко други. Дениъл вярваше, че влагането на пари в обръщение е доходна операция. Банковият му директор се колебаеше, ала той се надяваше да го пречупи или щеше да назначи друг.
Междувременно имаше да направи едно проучване. Малко по-различно от проучванията, свързани с бизнеса, които правеше обикновено. Но не по-малко важно.
Ана Уитфилд. Знаеше потеклото й, защото баща й бе един от най-известните адвокати в щата. Дениъл почти го бе ангажирал да работи за него, ала сетне реши да наеме младия и по-гъвкав Хърбърт Дитмайър. Сега, когато Хърбърт бе избран за областен прокурор, трябваше да премисли решението си. Може би отговорът бе бащата на Ана Уитфилд. Щеше му се да е самата Ана.
Фамилният им дом ни Бийкън Хил бе построен през осемнадесети век. Прадедите й били патриоти, дошли в новия свят да започнат нов живот. Поколения Уитфилдови бяха солидна част от бостънското висше общество.
Дениъл не уважаваше нищо повече от доброто родословие. Нямаше значение дали е принц или просяк, важното бе да е силен и издръжлив. Ана Уитфилд произхождаше от добър корен. Това бе и първото му условие към бъдещата съпруга. Имаше глава на раменете си. Не му трябваше много време, за да го научи. Макар че следваше нещо толкова странно като медицина, тя бе от първите в курса. Той нямаше намерение да създава малоумни деца. Беше хубава. Един мъж, който търси жена и майка за децата си, трябва да търси хубава жена. Особено с такава мека, нежна и чувствена красота.
Беше също така напориста. Дениъл не искаше жена му да е превзета или сляпо покорна, въпреки че очакваше да приеме безпрекословно факта, че в къщи той ще командва паради.
Имаше около дузина жени, които отговаряха на изискванията му и можеше да ги превземе, но нито едни от тях не притежаваше едно специално качество. Предизвикателството. След като срещна Ана Уитфилд, Дениъл бе сигурен, че тя го притежава. Да бъде ухажван от жена ласкаеше егото му, ала да бъде предизвикван… Това разпалваше кръвта му. А у Дениъл имаше достатъчно шотландска кръв на воини, за да го кара винаги да търси битките и трудните победи.
Ако знаеше нещо, то бе как да подготви почвата, сценария, за да спечели. Първо разучаваше силните и слабите страни на опонента си. Сетне залагаше и играеше и с двете.
И така, той взе телефона, настани се удобно на стола и започна играта.
Няколко часа по-късно, застанал пред огледалото, Дениъл се бореше с възела на черната копринена вратовръзка. Според него единственият проблем, когато човек бе богат, беше, че непрекъснато трябваше да се преоблича. Без съмнение изглеждаше отлично в черно, ала го дразнеше задължителният етикет. Но щом един мъж е решил да ухажва една жена, най-добре ще е да го направи в най-хубавия си официален костюм.
Според информацията, която събра, тази вечер Ана Уитфилд щеше да ходи на балет с приятели. Дениъл си каза, че ще трябва да благодари на счетоводителя си, че го бе абонирал за ложа в театъра. Може и да не беше я използвал особено интензивно досега, ала само заради тази вечер си заслужаваше да я има.
Той си подсвиркваше, докато слизаше по стълбите към първия етаж. Много хора смятаха къщата му с двадесет стаи за прекалено голяма за сам човек, но за Дениъл тя, със своите високи прозорци и тавани, бе крепост. Откакто я имаше повече не сънуваше малката къщички с три стаички, където бе роден и израснал. Къщата казваше всичко, което той искаше да каже — че човекът, който я притежава, е преуспял, има престиж и стил. Без тези неща Дениъл Дънкан Макгрегър щеше да бъде момчето от мините с пълни с въглищен прах дробове и зачервени очи.
В подножието ни стълбите той спря и извика.
— Макгий!
Доставяше му детинско удоволствие да чува как гласът му се блъска в стените и се връща с ехото.
— Да, сър. — Макгий безшумно прекоси залата. Беше прислужвал на много джентълмени, ала нито един не бе така необикновен и щедър като господин Макгрегър. Освен това му беше приятно, че работи за земляк-шотландец.
— Ще ми трябва колата.
— Тя е отвън, сър.
— Шампанското?
— Изстудено е, сър.
— Цветя?
— Бели рози, сър. Две дузини, както наредихте.
— Добре. — На половината път към вратата, Дениъл се обърна. — Сипи си уиски, Макгий. После можеш да си вървиш.
Без да променя изражението си Макгий кимна.
— Благодаря, сър.
Дениъл продължи да си подсвирква и излезе навън. Беше купил сребристия ролс-ройс по прищявка, но нямаше причини да съжалява. Назначи градинаря и за шофьор и двамата се радваха като деца на новата сива униформа и шапката с кокарда. Граматиката на Стивън може да му куцаше, ала седнеше ли зад волана, се превръщаше в олицетворение на достойнството.
— Добър вечер, господин Макгрегър — поздрави Стивън и отвори вратата. Сетне излъска дръжката с мека кърпа, преди да я затвори отново. Господарят бе купил ролс-ройс, но Стивън се грижеше за него като за бебе.
След като се настани на луксозната седалка, Дениъл отвори куфарчето си. До театъра имаше петнадесет минути път. Значи можеше да ги използва за работа. Бездействието и мързела бяха останали в старата родина и старото време.
Ако нещата се развиваха според плана, той щеше да има онова парче земя на Хайанис Порт още другата седмица. Онези диви скали, грубите сиви камъни и високата зелена трева му напомняха за Шотландия. Щеше да построи къщата си там. Вече си я представяше съвсем ясно. Нищо нямаше да може да се сравни с нея. След това щеше да я напълни с деца. И Дениъл си помисли за Ана.
Белите рози лежаха на седалката до него. Шампанското се изстудяваше в кофичката с лед. Трябваше само да изтърпи балета, преди да започне обсадата. Вдигна една роза и я помириса. Ухаеше сладко и нежно. Белите рози бяха любимите й цветя. Не загуби много време, за да го научи. Трябва да е много корава жена, за да устои на две дузини бели рози. Да устои на лукса, който й предлагаше.
Дениъл остави розата при другите. Вече бе взел своето решение. Не след дълго щеше да я принуди и тя да вземе своето. Доволен, той затвори куфарчето. В същия момент Стивън спря колата пред театъра.
— След два часа — нареди Дениъл на шофьора. Сетне отново взе една роза от купа. Нямаше да е лошо да започне кампанията малко по-рано.
Театърът бе пълен. Дългите шумолящи вечерни рокли в пастелни цветове контрастираха с черните вечерни костюми на мъжете. Накъдето да се обърнеше, виждаше блестящи скъпоценности — перли, диаманти, изумруди. Въздухът ухаеше на парфюми.
Дениъл се разхождаше сред тълпата. Размерите и фигурата, както и небрежните му маниери, привличаха погледа на не една жена. Той ги приемаше с усмивка и лека досада. Жена, която лесно се впечатлява, лесно се и отегчава. Дивите страсти и бързата смяна на настроения не бяха от чертите, които умният мъж иска половинката му да притежава. Особено ако той самият е предразположен към тях.
Докато се разхождаше, доста хора го спираха и поздравяваха или разменяха по някоя дума с него. Дениъл бе радушен и общителен човек, обичаше хората и за него не бе проблем да завързва познанства било във фоайето на театъра, било на скелето на някой строеж. Тъй като беше до мозъка на костите си бизнесмен, можеше да говори за едно, а в същото време да мисли за съвсем друго. Не смяташе това отношение спрямо събеседника за нечестно. Напротив, намираше го за практично. Така че докато спираше
