Дениъл знаеше какво е да искаш — жени, власт, пари. Сега, когато Ана се притискаше към него, когато ароматът на рози зашеметяваше главата му, а вкусът на устните й — душата му, тя бе всички тези неща, събрани в едно. Да я желае, означаваше да желае всичко останало.
Тя бе останала без дъх, когато се разделиха. Бездиханна, уплашена и възбудена. За да прикрие слабостта си, Ана реши да заложи на достойнството.
— Маниерите ти продължават да са брутални, Дениъл.
Той виждаше следите от желание в очите й и чувстваше как тялото й трепери до неговото.
— Ще трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм, Ана.
— Нямам намерение изобщо да те приемам. — Дръж се Ана, каза си тя. На всякаква цена трябваше да си възвърне поне част от достойнството. — Една целувка на задната седалка на колата не означава нищо. Само изгубено време.
Не означаваше нищо до момента, в който колата паркира пред дома й. Лицето й гореше, ала тя си каза, че бе от гняв. Отвори вратата преди шофьорът да дойде да й отвори.
— Вземи розите, Ана. Те са за теб и много ти приличат. Красиви и бодливи. Като теб.
Тя се обърна и го изгледа свирепо през рамо.
— Сбогом, Дениъл.
— Лека нощ — поправи я той и я загледа как тича по пътеката, а бледосинята рокля се мяташе край краката й. Розите останаха на седалката до него. Дениъл взе една и я докосна с устни. Листенцата й не бяха така нежни, нито толкова уханни и сладки като устните на Ана. Той пусна розата. Тя ги остави, но той щеше да й ги прати на сутринта, дори щеше да прибави още една дузина. Това бе само началото. Нямаше никакво намерение да се отказва.
Ръката му не бе съвсем стабилна, когато взе бутилката шампанско. Напълни чашата догоре и я изпи на един дъх.
ТРЕТА ГЛАВА
На следващата сутрин Ана бе на работа в болницата. Времето, което прекарваше тук, й доставяше както удоволствие, така и разочарование. Тя не бе в състояние да обясни на никого, нито на родителите, нито на приятелите си, какво вълнение я обхващаше, когато пристъпваше прага на болницата. Нямаше човек на света, способен да разбере удоволствието, което я изпълваше, знаейки, че бе част от този свят. Че можеше да учи и да лекува.
Повечето хора си мислят за болниците с ужас. За тях белите стени, ослепителните светлини и миризмата на формалин означават болест, дори смърт. За Ана те значеха живот и надежда. Часовете, прекарани тук всяка седмица, я караха да се чувства част от медицинското съсловие така, както часовете, прекарани над книгите и списанията, я караха да иска да научи повече и повече.
Тя имаше мечта, която не бе споделила с никой. Мечтата й според нея самата бе едновременно проста и претенциозна — искаше да направи нещо по-различно от останалите. За да я осъществи, трябваше да посвети години от живота си на учение.
Докато работеше с болните, сортираше бельото, раздаваше списания или изхвърляше подлоги, Ана пак се учеше. Наблюдаваше докторите и техния живот по време на смените. Голяма част от тях дори нямаха собствено жилище, независимо колко високи са били оценките им в университета. Но тя щеше да има. Ана наблюдаваше, слушаше и попиваше всичко. И си правеше плановете за бъдещето.
В болницата научи нещо, което никога нямаше да забрави. Гръбнакът на болницата не бяха хирурзите или интернистите. Това бе администрацията, въпреки че зависеше от бюджета и правеше политика. Това бе низшия медицински персонал — сестрите, санитарите. Докторите преглеждаха и поставяха диагнози, ала сестрите лекуваха. Всеки ден те прекарваха часове на крака, изминаваха километри по коридорите. Каквато и касинка да носеха — на регистраторка, санитарка или компаньонка — Ана виждаше едно и също нещо. Преданост, подплатена с умора. Докторите трябваше само да прекарат болните през ситото. Сестрите трябваше да живеят с тях.
И сега, последното лято преди завършването на университета, тя си даде обещание. Щеше да бъде лекар, хирург, но щеше да бъде и една от сестрите в болницата. Нямаше да бяга, нито да се срамува от работата, която вършеха тези всеотдайни жени.
— Госпожице Уитфилд!
Старшата сестра госпожа Келърман спря Ана с ръка, ала продължи да попълва температурната диаграма. Тази жена бе сестра от двадесет години, толкова, колкото бе и вдовица. Сега бе на петдесет и бе корава като желязо и неуморна като хлапе. Беше внимателна с пациентите и твърда с подчинените си.
— Госпожа Хигс от стая 521 питаше за вас.
Ана вдигна глава от списанието, което четеше. Значи стая 521 щеше да бъде първата й спирка днес.
— Как е тя?
— Стабилно — отговори сестра Келърман, без да я погледне. Беше преполовила десетчасовата си смяна и нямаше време за празни приказки. — Прекара спокойна нощ.
Ана леко въздъхна. Знаеше, че госпожа Келърман лично е проверила персоналната диаграма на госпожа Хигс няколко пъти и може да й даде точна информация. Освен това знаеше отношението на старшата сестра към системата. Жените имаха определени функции в определени сфери, мъжете в други. Нямаше пресечни точки. Затова вместо да започне да я разпитва, тръгна по коридора. Трябваше сама да види какво става.
В стаята на госпожа Хигс щорите бяха вдигнати. Слънцето светеше през прозореца и хвърляше отблясъци върху белите стени и снежните чаршафи. Радиото тихо свиреше. Госпожа Хигс лежеше в кревата. Финото й лице бе набраздено от бръчки повече, отколкото би трябвало за жена под шестдесетте. Косата й бе отъняла, сива и тук-там прошарена с жълто. Ружът, който си бе сложила сутринта върху бузите, изглеждаше като две огнени петна върху бледото й лице. Въпреки че цвета й изпълни Ана с опасения, тя знаеше, че всичко, което е трябвало да бъде направено, е било направено. Ноктите й бяха лакирани в ярко червено. Това накара Ана да се усмихне. Веднъж самата госпожа Хигс й бе казала, че може да загуби всичко, но не и суетността си.
Тъй като очите на жената бяха затворени, Ана затвори безшумно вратата. Сетне остави списанието, което носеше, и пристъпи към диаграмата, окачена на леглото.
Както й каза сестра Келърман, положението на госпожа Хигс беше стабилно. Нито по-лошо, нито по- добро от една седмица насам. Кръвното й налягане бе малко ниско и тя все още не бе в състояние да стои дълго време на крака, но беше прекарала нощта добре. Удовлетворена, Ана отиде до прозореца, за да пусне щорите.
— О, недей, скъпа, толкова обичам слънцето!
Тя се обърна и видя госпожа Хигс да й се усмихва.
— Извинявайте. Събудих ли ви?
— Не. Бях само леко задрямала. — Макар че болката не я напускаше, госпожа Хигс се усмихваше. — Надявах се, че ще наминеш край мен.
— Разбира се. — Ана седна на стола до леглото. — Взех едно от модните списания на мама. Чакайте само да видите какво ни е приготвил Париж за тази есен!
Госпожа Хигс изгаси радиото със смях.
— Никога няма да стигнат двадесетте години. Това беше наистина мода, с предизвикателство и дързост. И, разбира се, една жена трябваше да има хубави крака и здрави нерви, за да носи онези дрехи. — Тя кимна с задоволство. — Аз имах и двете.
— Все още ги имате.
— Нерви да, крака не. — Госпожа Хигс въздъхна и се понадигна. Ана веднага посегна и оправи възглавницата й. — Липсва ми младостта, Ана.
— А аз бих искала да бъда по-стара.
Госпожа Хигс седна и позволи на Ана да оправи завивките й.
— Не бързай, не пришпорвай годините.
