— Ти така и не престана да ги изпращаш.
— Да. Цял ден ли си работила?
— Да. Така че, ако ме извиниш…
— Ще те закарам до вас.
Ана поклати глава студено.
— Много любезно от твоя страна, но не е необходимо. Денят е прекрасен, пък и аз не живея далеч.
— Тогава ще вървя с теб.
Тя усети, че стиска зъби. Ала се насили да се отпусне.
— Дениъл, сигурна съм, че бях съвсем ясна.
— Разбира се. Както и аз! Така че… — Той взе и двете й ръце в своите. — Остава да видим кой от двама ни ще издържи по-дълго. Възнамерявам да бъда аз. Няма нищо лошо в това, да се опознаем по-отблизо, нали?
— Напротив, има. — Ана започваше да разбира една от причините, поради които той печелеше в бизнеса. Когато стоеше наблизо, сякаш излъчваше чар. Някакво магнетично въздействие. Не всеки можеше да устои на предизвикателството на една искрена приятелска усмивка. — Ще пуснеш ли ръцете ми?
— Разбира се… Ако се разходиш с мен.
В очите й проблесна светкавица.
— Не понасям пазарлъци. Нито приемам подкупи. Тъй като чувстваше, че е близо до победата, Дениъл пусна ръцете й.
— Ана, виж какъв хубав следобед е. Ела да се разходим. Свежият въздух и слънцето ще ти се отразят добре, би трябвало да го знаеш.
— Така е. — Е, какво толкова? Нищо лошо нямаше да направи, ако приемеше поканата му. А може би, ако успееше да го иронизира, той щеше да се убеди в безполезността на начинанието си и да насочи неудържимата си енергия към някоя друга. — Добре, за малко. Имаш хубава кола.
— И аз я харесвам. Макар че Стивън се муси, когато излизам без него и ролс-ройса. Много е смешно възрастен човек да се муси. — Той понечи да отвори вратата, за да седне, но изведнъж спря.
— Ти шофираш ли?
— Разбира се.
— Чудесно. — Извади ключовете от джоба си и й ги подаде.
— Не разбирам. Искаш да карам аз ли?
— Освен ако ти не искаш.
— О, много обичам да карам, ала откъде знаеш, че не съм безразсъдна? Или неумела?
Дениъл я изгледа за секунда, сетне избухна в гръмогласен смях. Преди да разбере какво става, тя се озова във въздуха. Беше я грабнал през кръста и я въртеше.
— Ана Уитфилд, луд съм по теб!
— Наистина си луд — промърмори тя, опитвайки се да успокои разлюлените си поли и сърце, както и достойно да стъпи с разтрепераните си крака на земята.
— Хайде, Ана! — Той седна на мястото на пасажера с усмивка. — Животът и колата ми са в твоите ръце.
Ана поклати глава, заобиколи и също седна. Неспособна да устои, тя му се усмихна искрено.
— Ти си голям играч, Дениъл.
— Тъй е. — Облегна се назад, когато колата потегли. — Защо не излезем извън града? Там е по- свежо.
Един километър, най-много два, каза си Ана, като пое посока за излизане от града.
Но съвсем неусетно се озоваха поне на петнадесет и се заливаха от смях.
— Чудесно е! — извика тя сред шума на вятъра. — Не бях карала досега открит автомобил.
— Прилича ти.
— Ще си припомня усещането, преди да реша да си купувам нова кола. — Ана прехапа долната си устна, докато вземаше завоя. — Всъщност скоро ще трябва да го направя. Ще се преместя в един апартамент по- близо до болницата, ала колата е незаменимо удобство.
— Напускаш дома на родителите си?
— Следващият месец — кимна Ана. — Те всъщност не се противиха толкова, колкото се опасявах. Вероятно най-доброто нещо, което сторих в живота си, бе, че избрах университет в друг щат. Така ги убедих, че мога да се справям и сама с проблемите. Сега всичко, което трябваше да направя, бе да ги накарам да се съгласят, че не искам да ми помагат в обзавеждането на новото ми жилище.
— Не ми харесва идеята да живееш сама.
Тя рязко обърна глава към него.
— Това не е въпрос, който ще обсъждаме, пък и не те засяга. Но защо все пак? Аз съм голяма жена, нали? Ти също живееш сам.
— Моето е друго.
— Кое му е другото?
Той отвори уста, ала я затвори, без да промълви нито дума. Защо наистина? В случая не се тревожеше за себе си, но се тревожеше за нея. Обаче това едва ли бе обяснението, което щеше да й допадне.
— Аз не живея сам. Имам прислуга — извъртя отговора Дениъл и зачака доста самодоволно аргументите й.
— Няма да имам място за прислуга. Виж колко зелена е тревата!
— Не сменяй темата!
— Добре де, смених я. Често ли излизаш извън града?
— Не. — Дениъл се поколеба и реши, че ще има време и за другия разговор. Винаги можеше да провери къде е апартамента й и да се увери, че всичко е наред. Ако не беше, щеше да се намеси, можеше дори да го купи. — Но реших, че единственият начин да те видя, е да те взема от болницата.
— Можех да кажа не.
— Можеше. Но бях сигурен, че няма. Нали времето да бодеш хората с игли и да ги режеш с ножове вече бе изтекло?
Ана се разсмя. Вятърът сладко ухаеше.
— Не бода, нито режа някого. През повечето време посещавам пациентите, говоря с тях, нося им списания. Може да сменя чаршафите им, ако има нужда.
— Ала ти не си учила за това!
— Да, но докторите и сестрите не могат да отделят на болните повече внимание поради липса на време или заради огромния им брой. Аз съм свободна и мога да го направя сега, пък макар и за кратко. То ми помага да разбера какво значи да лежиш там, в леглото, час след час, болен, нещастен, самотен или дори само притеснен от неизвестността. И се заклевам да го помня, когато започна собствената си практика.
Дениъл не бе мислил за това никога преди, ала сега си спомни дългото мъчително боледуване, което отнесе майка му, когато той бе само на десет години. Спомни си също така колко тежко й бе да прекарва цялото време на легло. Миризмата на лекарствата й и сега бе осезаемо ясна, дори сред свежестта на природата.
— Не се ли отегчаваш да се грижиш за болни хора през цялото време?
— Ако се отегчавах, нямаше да изпитвам нуждата или желанието да бъда лекар.
Дениъл я погледна. Вятърът развяваше косата й и откриваше лицето й. Той бе обичал майка си, бе седял с нея всеки ден, но се ужасяваше от болките и от това, да я вижда как линее. Ана, така млада, жизнена и красива, бе избрала да прекара живота си с болките на другите.
— Не те разбирам.
— И аз не винаги се разбирам.
— Кажи ми защо ходиш в болницата всеки ден?
Тя помисли за мечтата си. Дали би могъл да я разбере, след като никой друг не можеше? После се сети за госпожа Хигс. Това може би щеше да разбере.
— Има една жена в болницата. Преди няколко седмици я оперираха и извадиха тумор и половината от дроба й. Зная че я боли, ала тя е много храбра. Нуждае се от приказки, от човешки разговор и аз мога да й го дам. Това е всичко, което мога да направя за нея в момента.
