Самообладанието й, винаги добре контролирано, започна да я напуска. Ана внимателно си отряза късче месо.
— Ако не престанеш да играеш на ухажор — прошепна тя на Дениъл, усмихвайки му се сладко, — ще излея чашата си върху панталоните ти. Уверявам те, ще се почувстваш много неудобно.
Той я потупа по ръката.
— Няма да го направиш.
Ана стисна зъби и зачака удобния момент. Сервираха десерта. Тя протегна ръка през масата и бутна чашата си. Ако Дениъл се беше разсеял в този момент, щеше да получи пълна чаша бургундско върху панталона си. Но той реагира много бързо. Сграбчи политналата чаша и тя промени посоката си на падане. Половината от съдържанието й се изля върху покривката.
Чу как Ана ругае тихичко през зъби и избухна в смях.
— Извинявайте, много съм несръчен — обърна се Дениъл към присъстващите. — Ръцете ми са толкова големи. — И съвсем естествено използва една от огромните си ръце, за да потупа крака на Ана под масата. Стори му се, макар да не бе съвсем сигурен, че дочу скърцането на зъбите й.
— О, няма нищо. — Госпожа Дитмайър огледа щетите и реши, че не е толкова страшно. — Нали затова са покривките за маса, да бъдат поливани с вино. Надявам се, че не сте се изцапали?
Той ослепително й се усмихна, после и на Ана.
— Нито капка. — Когато разговорите отново тръгнаха и изпълниха неловкото мълчание след инцидента, той се наведе към нея. — Браво! Много си бърза. Намирам те все по-интересна и вълнуваща!
— Щеше здравата да се развълнуваш, ако бях постигнала целта си.
Дениъл вдигна чашата си и се чукна с нейната.
— Какво мислиш, че ще направят домакините, ако те целуна сега?
Ана взе ножа и го загледа, сякаш се наслаждаваше на инкрустациите по дръжката му. Погледът, който отправи към Дениъл, беше остър като острието на ножа.
— Знам какво ще направя аз.
Този път той се разсмя дълго и гръмко.
— Кълна се, Ана, ти наистина си жена за мен. Единствената. — Изявлението прозвуча от единия до другия край на масата. Всички млъкнаха и обърнаха глави към тях. — Не се безпокой, няма да те целуна. Не искам да бъда първия ти пациент по хирургия.
След вечеря имаше организиран бридж в приемната. Въпреки че не обичаше да играе, Ана реши, че ще бъде по-безопасно, ако се заобиколи с хора. Преди обаче да се включи в някое каре, се оказа избутана навън и заобиколена от куп млади хора.
Бурята приближаваше и луната бе скрита зад облаци. Въздухът обаче бе свеж от връхлитащия вятър. Заваля дъжд и вятърът заигра с полите й. Сред градината бяха пръснати лампи и дърветата бяха окъпани в приглушената им светлина. Някой в къщата пусна радиото и музиката долиташе през отворените прозорци. Младежите започнаха да се разпръскват по двойки сред сенките.
— Чудя се дали разбираш от градинарство — неочаквано рече Дениъл до нея.
Всъщност не беше очаквала да се измъкне лесно от него. С небрежно свиване на раменете, Ана се запъти към няколко свои приятели.
— Малко.
— Стивън е по-добър шофьор, отколкото градинар. — Дошъл се наведе да подуши цъфналата бяла лилия. — Много е внимателен, ала му липсва въображение. — Искам да имам нещо по…
— Пищно? — предположи Ана, когато той се поколеба.
Думата му хареса.
— Тъй, пищно. Ярко. В Шотландия имахме градинка и лехите бяха пълни с диви рози. Не красивите сортове, които си купуваш от магазина, а диворасли, със стъбла колкото пръста ти и бодли, които могат да пробият дупка в него. — Пренебрегвайки мърморенето на Ана, той откъсна цветето и го сложи на ухото й. — Деликатните цветя са красиви за гледане или за окичване на женските коси, но дивите рози — те са нещо друго. Остава ти спомен от тях.
Ана забрави, че всъщност не искаше да бъде с него. Забрави, че трябваше да стои на разстояние от този мъж. В момента си мислеше как ли миришат дивите рози и как мъж като Дениъл може да им се възхищава и да ги отглежда.
— Липсва ли ти Шотландия?
Дениъл я погледна и сякаш за миг се усамоти някъде много далеч, в спомените си.
— Понякога. Когато имам време да мисля за нея. Липсват ми скалите, морето и тревата, която е по- зелена, отколкото където и да е другаде по света. Неприлично зелена.
Сякаш усети в гласа му носталгия. Тъга и копнеж. И през ум не беше й минавало, че той може да тъгува за земя, за хора, за трева.
— Смяташ ли да се върнеш? — Изведнъж, откри че трябваше да знае отговора, ала в същото време се страхуваше от него.
Дениъл погледна встрани. Блесна светкавица, която освети за кратък миг лицето му — изсечено и замислено.
Сърцето й подскочи лудо. Сякаш пред нея стоеше бог Тор, такъв, какъвто винаги си го бе представяла — могъщ, невъзмутим, страховит. Когато заговори, гласът му бе тих и сякаш я успокояваше. Но Ана почувства още по-силно вълнение и възбуда.
— Не. Един мъж създава дом, когато му дойде времето, там, където е.
Тя прокара пръст по нежния цвят на лилията. Това бе само измама, трик на светлината. Беше глупаво да бъде подведена от една илюзия.
— Нямаш ли роднини там?
— Не. — Стори й се, че долови в гласа му болка. Болка, която бе по дълбока от тъгата. Лицето му обаче бе каменно.
— Останах последен от рода си. Трябва да имам синове, Ана. — Не я докосна. Нямаше нужда. — Синове и дъщери. Искам ти да ми ги дадеш.
Защо вече не звучеше грубо?
Тя тръгна по пътеката.
— Не искам да говоря за това с теб, Дениъл.
— Добре. — Той я хвана през кръста и я завъртя към себе си. Сериозният поглед в очите му се смени с усмивка. — Значи ще отидем в Мериленд и ще се оженим утре сутринта.
— Не! — Осъзнаваше, че само я дразни и се опита да не му се връзва.
— Добре де, ако искаш голяма сватба, ще почакам една седмица.
— Не, не и не! — Кой знае защо й стана много смешно и се заля в смях. — Дениъл Макгрегър, под всичката си червена грива ти явно имаш най-твърдата глава, която някога съм срещала. Няма да се оженя за теб утре! Нито след седмица! Нито след години! Изобщо няма да се оженя за теб!
Той я вдигна във въздуха, така че лицата им бяха на едно ниво и на една целувка разстояние. Когато се осъзна от шока, Ана се почувства неудобно и не особено приятно.
— Обзалагаш ли се? — попита простичко Дениъл.
Гласът й бе леденостуден като планински поток.
— Моля?
— Боже мили, каква жена! — рече той и целуна ръката й. През главата й минаваха объркани обрати, толкова бързо, че не можеше да ги различи.
— Ако не исках да постъпя почтено, щях да те метна на рамо като агне и да си тръгна с теб. — Дениъл отново се разсмя и я целуна. — Вместо това обаче ще се обзаложа с теб.
Ако я целунеше още веднъж, сигурно щеше да забрави как се казва. Като се позова на всичката си сила и достойнство, тя сложи ръце на раменете му и го погледна.
— Дениъл, моля те пусни ме.
— Проклет да съм, ако го направя — отново се засмя той.
— Ще окуцееш, ако не го направиш.
Дениъл си спомни заплахата й с чашата вино. И реши да направи компромис. Затова я пусна, но задържа ръцете си на кръста й.
