изящната вазичка, докато говореше с родителите й.
Изглеждаше голям и непохватен в изисканата приемна на майка й. Самият той се чувстваше неудобно като момче на първата си среща. Едва седна на крайчето на стола с чувството, че се намира в кукленска къщичка и пое чашата хладен чай от госпожа Уитфилд.
— Трябва да ни дойдете на гости — рече майката на Ана. Ежедневното пристигане на букета бели рози я караше да се надява. А също така й даваше повод да се хвали на приятелките си по време на бриджа. Истината бе, че госпожа Уитфилд не разбираше достатъчно добре своята дъщеря и никога не беше я разбирала. Можеше да каже, че Ана винаги е била добро, мило и послушно дете, но тя самата не стигаше по-далеч от задълженията си да избере плат за рокля или месо за вечеря. А Ана, със своята упоритост и амбиции, бе нещо извън нейния живот, извън сферата на нейните ежедневни грижи.
Все пак госпожа Уитфилд не бе глупачка. Виждаше начина, по който Дениъл гледаше дъщеря й, и разбираше всичко много добре. Със странното чувство на облекчение и съжаление вече си представяше Ана женена и създаваща свое собствено семейство. Ако маниерите на Дениъл бяха малко грубички, знаеше, че дъщеря й много бързо щеше да ги изглади. Може би след година-две вече щеше да бъде и баба. Това бе другата мисъл, която предизвикваше смесени чувства. Тя отпи чай и погледна Дениъл.
— Разбрах, че двамата с Джон вече сте делови партньори, но вашият бизнес трябва да си остане в офиса. Освен това нищо не отбирам. — Тя посегна и потупа Дениъл по ръката. — Джон не ми казва нищо, няма значение колко му вадя душата.
— И наистина я вади — добави господин Уитфилд.
— Е, Джон! — С лек смях тя му отправи убийствен поглед. Ако този мъж имаше сериозни намерения към дъщеря й, а тя бе убедена, че е така, госпожа Уитфилд смяташе да научи всичко, което можеше да бъде научено за него. — Всичко, свързано с господин Макгрегър ме интересува. Това е естествено. Преди няколко дни Пат Донахю ми каза, че сте купили някакъв имот в Хайанис Порт. Надявам се, нямате намерение да напускате Бостън.
Не беше нужно да мирише въздуха, за да разбере накъде духа вятъра.
— О, аз обичам Бостън.
Ана реши, че достатъчно дълго го е оставила да се пържи на огъня на родителите й. Затова приближи и му подаде наметката си. Той веднага скочи, благодарен, че го измъкна от разпита, и я сложи на раменете й.
— Е, деца, приятна вечер! — Госпожа Уитфилд също стана за да ги изпрати, но мъжът й я спря с ръка.
— Лека нощ, мамо — целуна бузата на майка си Ана и се усмихна на баща си. Досега не бе осъзнавала, че е толкова тактичен. Тя го целуна с усмивка.
— Приятно прекарване — каза баща й и по стар навик я погали по косата.
Когато най-после излязоха навън, Дениъл успя да си поеме свободно дъх.
— Къщата ти е…
— Претъпкана с вещи — довърши Ана и се разсмя, като мушна ръка в неговата. — Майка ми обича да я пълни с всичко, което се мерне пред очите й. Знаеш ли, допреди няколко години не осъзнавах колко внимателен и толерантен човек е баща ми. — Доволна, че бе дошъл със синьото кабрио, тя прибра полите на роклята си и се намести на седалката. — Къде отиваме?
Дениъл седна на своето място и запали мотора.
— Ще вечеряме у дома. В моята къща.
Ана почувства трепет, който премина като гъдел по тялото й. Използвай най-доброто си оръжие — волята, каза си тя и елиминира присвиването на стомаха. Не бе забравила удивителното чувство, което я обзе днес следобед. Успя да го обърка и да запази контрола на положението в свои ръце.
— Аха, разбирам.
— Уморен съм от ресторанти. Уморен съм от тълпи. — Гласът му бе изопнат и напрегнат. Охо, той е нервен, помисли си Ана и й стана приятно. Дори седнал се извисяваше с цяла глава над нея. Гласът му можеше да накара стъклата на прозорците да треперят. А беше нервен, защото щеше да прекара вечерта с нея! Струваше й много усилия да остане сериозна и да не се издаде с усмивката, която напираше на устните й.
— Така ли? Защо имах впечатление, че ти е приятно да си заобиколен от много хора? — отвърна безгрижно тя.
— Не искам да ни зяпат, докато се храним.
— Учудващо е колко нахални и нетактични могат да бъдат хората, нали?
— И ако искам да говоря с теб, не желая половината Бостън да ме слуша.
— Естествено, като говориш толкова високо.
Дениъл изсумтя и подкара колата.
— Ако се притесняваш за благоприличието, няма да сме сами. Имам прислуга.
Ана го погледна.
— Не се притеснявам за нищо.
Без да знае как да приеме думите й, той присви очи. Тя явно играеше някаква игра с него, беше сигурен. Не знаеше обаче каква бе играта, нито знаеше правилата.
— Можеш да бъдеш спокойна за себе си, Ана.
— Дениъл… — Тя отвори вратата и излезе. — Ако не бях спокойна, нямаше да бъда тук.
От пръв поглед реши, че къщата й харесва. Беше отделена от пътя с ограда от храсти, които стигаха до раменете й. Те осигуряваха известна изолация, някаква форма на интимност. Не бе така студена и непробиваема като една каменна стена например, но бе достатъчно сериозна. Ана погледна високите прозорци, някои от които вече закрити от спуснатите завеси, и долови ухание на жасмин от градината.
Позна миризмата и се усмихна. Този мъж си бе избрал внушителен дом, достатъчно голям за десетчленно семейство, ала не бе забравил да го превърне в домашна огнище с нещо толкова просто като цветята. Изчака, докато той я настигна в края на пътеката.
— Защо избра тази къща?
Дениъл погледна тухлите, потъмнели от годините, прясно боядисаните прозорци. Къщата не му навяваше усещането за близост, а за собственост. Беше я построил някой друг, той само я обитаваше. Когато вдъхна вечерния въздух, не долови уханието на цветята, а парфюма на Ана.
— Защото е голяма.
Тя се усмихна на този отговор и загледа врабчето, което подскачаше върху кленовия клон.
— Звучи разумно. Ти не се чувстваше удобно в приемната на мама. Можех да прочета мислите ти, че ако се обърнеш по рязко, ще събориш никоя стена. Тази къща повече ти подхожда.
— Засега — промърмори Дениъл. Имаше други планове. — Можеш да наблюдаваш залеза от тези прозорци — посочи той, сетне взе ръката й и я поводи. — Не всички могат.
— Защо?
— Защото светът се е побъркал по високото строителство и небостъргачите. Трябва да освободят небето. Не навсякъде, но достатъчно, че хората да го виждат. — Дениъл отвори вратата, въведе я в хола и зачака.
Кръстосаните на стената мечове в ляво привлякоха веднага погледа й. Това не бяха деликатните оръжия, използвани в дуелите от рицари с бели ръкавици и дантелени жаба. Бяха дебели, яки, страшни бойни оръжия, с груби, недекорирани дръжки и блеснали остриета. За да бъде вдигнато всяко от тях, трябваше много силен мъж със здрави ръце. Сигурно трябваше и много умение и брутална сила, за да използва човек подобно оръжие за атака или защита. Неспособна да устои на изкушението, Ана приближи. Можеше съвсем ясно да си представи какво щеше да стане с костите и плътта на човек, ако никой замахне с подобен меч срещу него. Все пак, въпреки че сигурно бяха смъртоносни, не можеше да ги нарече грозни.
— Мечовете са моя клан. Прадедите ми са ги използвали. — Имаше много гордост в гласа му и простота. — Макгрегърови винаги са били воини.
Имаше ли предизвикателство? Или само й се счу? Може би имаше. Тя пристъпи към мечовете и ги докосна. Краищата на остриетата не бяха потъмнели. Сякаш все още ги използваха за бой.
— Всички ние сме в известен смисъл воини, нали?
