Отговорът й го изненада, макар че не би трябвало. Той знаеше, че Ана не е жена, която ще се разтрепери при вида на оръжие иди кръв.
— Кралят на Англия — започна да разказва Дениъл и привлече напълно вниманието й — ни взел всичко — името, земите, ала не и гордостта. Рязали сме глави, когато е трябвало. — Очите му бяха дълбоки, сини и блестящи. Тя не се съмняваше, че щеше да използва мечовете със същото настървение както прадедите си, ако е необходимо. — Повече глави от Кембълови. — Той се усмихна и взе ръката й. — Искали да ни изгонят Шотландия, но не успели.
Ана си помисли как ли би изглеждал с традиционните дрехи на своята страна — поличката, наметалото, баретата. Едва ли щеше да бъде смешен иди драматичен. Отново погледна мечовете.
— Сигурна съм, че не са могли. Имаш основателни причини да се гордееш.
Ръцете му погалиха бузите й.
— Ана…
— Господин Макгрегър! — Макгий стоеше като истукан, когато Дениъл се обърна към него. В очите му имаше такива пламъци, че икономът би трябвало да се превърне в купчинка пепел.
— Какво!? — Само с една дума Дениъл зададе хиляди люти въпроси.
— Разговор с Ню Йорк, сър. Господин Лебовиц казва, че е много важно.
— Покажи на госпожица Уитфилд приемната, Макгий. Извинявай, Ана трябва да проведа този разговор. Ще се върна веднага.
— Всичко е наред. — Ох, поне щеше да има няколко минути насаме, за да се съвземе, помисли си с облекчение Ана, докато Дениъл излизаше от стаята.
— Госпожице, оттук.
Забеляза силния акцент, доста по-натрапчив от този на Дениъл и се усмихна. Значи бе запазил около себе си възможно най-много спомени за родината. Тя погледна за последен път мечовете и последва Макгий в дневната. Беше толкова голяма, че пред нея дневната на майка й приличаше на килер. Ако Дениъл искаше нещо голямо, то наистина бе такова. Голямо.
— Ще пиете ли нещо, госпожице Уитфилд?
Стресната, Ана се обърна към иконома.
— Моля?
— Дали искате нещо за пиене?
— О не, благодаря.
Той повдигна леко вежди.
— Добре, ако имате нужда от нещо, просто позвънете.
— Благодаря — отвърна тя, нетърпелива да се отърве от присъствието му. В мига, в който остана сама, Ана се завъртя из стаята. Огромна, наистина огромна. Много по-голяма от всички обикновени стаи, които бе виждала. Той сигурно бе събарял стени и бе съединявал помещения, за да постигне този простор.
Невероятните размери бяха съчетани с невероятни мебели. Имаше маса в стил Белкер с диаметър два пъти по-голям от колелото на автомобил и така инкрустирана, че приличаше на дантелена. Стол с висока облегалка в червена дамаска стоеше до нея. Дениъл можеше да раздава правосъдие в него, като старейшина на древен клан, помисли си Ана и се усмихна. А защо не?
Вместо да седне, тя тръгна из огромното помещение. Цветовете бяха ярки и контрастни, ала не се чувстваше потисната сред тях. Може би бе живяла прекалено дълго сред пастелите тонове на майка си. Тук всичко крещеше от жизненост и веселие. Покрай стената бе поставено канапе, толкова голямо и дълго, че сигурно бяха необходими четирима здрави мъжаги, за да го преместят. Със смях Ана реши, че Дениъл го бе избрал точно поради тази причина
Покрай западния прозорец имаше колекция от кристали. Уотърфорд, Бакарат. Една ваза, висока около метър, привличаше последните слънчеви лъчи и те танцуваха с нея. Ана взе малка чашка, която се загуби в ръката й, и се зачуди какво ли прави това мъниче сред тези гиганти.
Дениъл я завари така. Стояща сред лъчите на залязващото слънце, държаща в ръка малкото късче кристал. Устата му пресъхна. Макар че той не каза нищо, просто защото не можеше, тя усети присъствието му и се обърна.
— Каква прекрасна стая! — Вълнението и възхищението бяха придали цвят на бузите й, а очите й бяха по-тъмни и по-дълбоки. — Представям си през зимата, когато гори камината, сигурно е вълшебно.
Тъй като Дениъл не отговори, усмивката й повехна.
— Какво има? Лоши новини ли?
— Какво?
— Телефонът. Той ли те разстрои?
Беше забравил за телефона. Беше забравил всичко. Един поглед и езика му се върза на възел, а стомахът му се сви на топка.
— Не. Нищо особено. Трябва да прескоча до Ню Йорк за няколко дни и да сложа някои неща на място. — „Включително и себе си“ помисли си Дениъл. — Имам нещо за теб.
— Надявам се, че е вечеря — усмихнато рече Ана. — Защото умирам от глад.
— И вечеря, разбира се. — Струваше му се, че никога досега не е бил в компанията на жена. Толкова непохватен се чувстваше. Измъкна кутийката от джоба си и й я подаде.
За миг я обхвана паника. Не, не можеше, не биваше да й подарява пръстен. После разумът надделя и паниката изчезна. Всъщност кутията не беше малка, нито кадифена, в каквато обикновено слагаха годежните пръстени, а стара дървена кутия. Изпълнена с любопитство, Ана я отвори.
Камеята в нея беше дълга колкото палец и може би двойно по-широка. Старинна и много красива, тя лежеше в легло от тънка хартия. Профилът на нея бе благороден и сериозен, но брадичката бе вирната с намек за гордост, непокорство и още нещо.
— Прилича на теб — продума Дениъл. — Нали ти казах.
— Тя е на баба ти — спомни си Ана. Трогната, докосна украшението с пръсти. — Красива е, много с красива. — Беше й трудно да затвори капака. — Дениъл, знаеш че не мога да я приема.
— Не, не знам. — Той взе кутията от ръцете й, отвори я пак и извади камеята, която бе закачена на велурена връвчица. — Дай да ти я сложа.
Ана почувства пръстите му на шията си.
— Не мога да приема такъв подарък от теб.
Дениъл вдигна вежди.
— Не си ми казала, че се притесняваш от клюки. Ако те тревожеха приказките или какво мислят другите за теб, нямаше да отидеш да учиш в Кънетикът.
Той бе абсолютно прав, ала тя се опита да го спре.
— Тя е наследство, Дениъл.
— Тя е мое наследство и аз се изморих да я държа затворена в кутия. Баба ми ще се радва, ако някой, който заслужава, я носи. — С изненадващо нежно движение постави камеята на врата й и я закопча. Украшението легна в трапчинката на гърлото й сякаш винаги бе стояло там.
— Ето сега е на мястото, където трябва да бъде.
Неспособна да се съпротивлява, Ана посегна и я докосна. Обзе я някакво познато усещане.
— Благодаря ти. Ще кажем, че си ми я дал на съхранение. Ако си я поискаш обратно…
— Не разваляй всичко! — прекъсна я той и вдигна брадичката й с пръсти. — Исках и искам ти да я носиш. Така че точка по въпроса.
Тя не можа да потисне усмивката си.
— А ти винаги постигаш това, което искаш, нали?
— Винаги! — Доволен, той прокара нежно палец по лицето й. — Сега искаш ли нещо за пиене? Има малко шери.
— По скоро не.
— Не искаш да пийнеш?
— Не искам шери. Имаш ли друго?
Дениъл почувства, че се отпуска.
— Имам истински скоч. Внесен е нелегално от един приятел от Единбург. Ала ти няма да ме издадеш, нали?
