нея.
— Тъй. — Отиде до нея и взе чашата. Щеше да се чувства по-добре с нещо в ръка. — Не можеш да кажеш, че не ме искаш, Ана.
Тялото й се люшна като тръстика на вятъра. Трябваше само да я докосне и я обхващаше желание, слабост, непоносим копнеж.
— Не, не мога. Ала това не променя нещата.
Дениъл остави кафето. Идеше му направо да го захвърли.
— По дяволите! Нали си тук тази вечер!
— За да вечеряме заедно — напомни му хладно Ана. — И поради неизвестни причини ми приятно с теб. Има някои неща, които не мога да отрека. Има и други, които не мога да рискувам.
— Аз пък мога. — Той посегна и обхвана врата й, макар да му беше много трудно да бъде нежен, когато искаше да я грабне и превземе. Усети бързото й отдръпване, но не му обърна внимание и я придърпа към себе си. — И искам.
Когато устните му намериха нейните, Ана осъзна още нещо. Неизбежност. Неумолима и съдбовна неизбежност. Знаеше, че не могат да бъдат заедно без помежду им да прескачат искри. Все пак бе дошла при него на равни начала и без принуда. Между тях гореше огън, който не можеше да бъде загасен. Щеше да настъпи ден, в който нищо нямаше да ги спре. Тя сложи ръце на врата му и се притисна към него.
Когато я положи на канапето, не се възпротиви, а се притисна още по-плътно към него. Само за миг, обеща си Ана, само за миг щеше да опита какво е да бъде прегръщана. Тялото му бе силно и напрегнато. Чувстваше объркване, безразсъдство и малко страх, ала въпреки това се хвърли право в тях.
Устните му преминаха по лице го и. Повтаряше името й, докато целуваше шията, челото й. Усещаше топлината на брендито на езика му до своя. И миризмата на свещите. Музиката идеше някъде отдалеч, бавна и сякаш отмерваше ритъма на сърцето й.
Трябваше да я докосва. Сигурно щеше да полудее, ако настъпеше ден, в който да нямаше да може да я докосва повече. Прекара ръце по тялото й, усети мекотата му, ритъма на сърцето й, и разбра, че никога няма да каже стига. Ръцете му я галеха с такава нежност, че тя цялата трепереше. Когато долови името си, прошепнато накъсано от устните й, едва се пребори с желанието да грабне онова, за което копнееше. Насили се да се върне на устните й и ги намери горещи, влажни и всеотдайни.
Объркан, Дениъл се опита да разкопчее копчетата на роклята й. Пръстите му бяха големи, а копчетата толкова мънички. Кръвта блъскаше в слепоочията му. Сетне откри, че неговата Ана под блузата си носи коприна и дантели.
Тя се надигна, той я обгърна и стигна далеч зад очакваното, далеч зад мечтите и сънищата си. Големите ръце продължаваха да я галят и изследват тялото й. Неспособна да устои, Ана се остави да я води. Контролът и самообладанието повече не й трябваха. Те не струваха нищо, когато бе в ръцете на този мъж. Амбициите й изглеждаха маловажни. Имаше само едно важно нещо. Желанието да бъде негова. Да бъде негова.
Дениъл чувстваше как в него се надига отчаяние с всеки удар на сърцето. Знаеше какво иска и какво щеше да иска до края на живота си. До гроба. Ана. Само Ана. Устните й бяха под неговите, тялото й бе хладно и тънко. Образите, които минаваха през главата му, бяха тъмни и опасни като неразорана земя, като старо вино. Тя му отдаваше всичко. Главата му се въртеше. Той зарови лице в шията й и остана тих и неподвижен.
— Ана? — Гласът му бе неравен, а ръцете все още нежни.
— Не мога да кажа, че е нещо, което не искам. — Играта която играеха, на дърпане и отпускане на въжето, свърши и я остави слаба и бездиханна. — Но не мога да бъда сигурна, че е. — Тя сви рамене.
Можеше да види лицето й осветено от свещите. Кожата й бе бледа, очите тъмни. Под ръката си усещаше пулса й — ускорен и забързан.
— Не съм очаквала, че ще се чувствам така, Дениъл. Трябва да помисля.
— Остави на мен. Мога да мисля и за двама ни.
Ана вдигна ръце към лицето му преди да успее да я целуне отново.
— Точно от това се страхувам — размърда се и седна. Роклята й бе отворена до кръста, а бялата й кожа за пръв път бе изложена на показ на мъжки очи. Ала не чувстваше срам. Започна да се закопчава. — Това, което става помежду ни, е най-важното решение в живота ми. Трябва да го взема сама.
Той я хвана за раменете.
— Но то вече е взето.
Част от съзнанието й казваше, че е прав. Част от нея бе ужасно уплашена, че е точно така.
— Ти си сигурен за това, което искаш. Аз не съм. Докато е така, не мога да ти обещая нищо. — Пръстите й уж бяха стабилни, а трепереха. — Може изобщо да не бъда в състояние да ти обещая нещо.
— Когато те държах в прегръдките си, знаеше, че така трябва. Можеш ли да твърдиш, че когато те докосвам, не чувстваш нищо?
— Не, не мога. — Колкото по-настоятелен ставаше той, толкова по-спокойна ставаше Ана. — Не мога и затова ми трябва време. Защото каквото и решение да взема, то трябва да бъде направено с ясно съзнание.
— С ясно съзнание! — Бесен, Дениъл стана и тръгна из стаята. — Моето е замъглено от мига, в който спрях очите си на теб.
Тя също стана.
— Тогава, независимо дали ти харесва, или не, и двамата имаме нужда от време.
Той взе чашата с бренди, което бе оставила и го пресуши.
— Ти се нуждаеш от време!
Никога не беше го виждала толкова гневен, толкова ядосан и развълнуван. Една умна жена би трябвало да пази сърцето си, напомни си с усилие Ана.
— Ще бъда в Ню Йорк три дни. Това е твоето време. Когато се върна, искам да си взела решение.
Тя вирна брадичка, излагайки елегантната си дълга шия на показ.
— Не ми поставяй срокове, нито ултиматуми, Дениъл.
— Три дни — повтори той и седна на канапето, което се огъна под него. — А сега ще те заведа у вас.
ШЕСТА ГЛАВА
Когато трите дни се превърнаха в седмица, Ана не знаеше дали да се чувства облекчена или сърдита. Да бъде безразлична и просто да продължи да живее живота си както досега, беше невъзможно. Той й беше поставил срок, а сетне изобщо не се появи поне за да чуе решението й, което тя, в интерес на истината, така и не беше взела.
Когато имаше проблем, Ана винаги го решаваше. Беше въпрос на обмисляне на всички нива и оценка на всички възможности и приоритети. Изглежда във връзката й с Дениъл имаше прекалено много нива, с които трябваше да се справи. От една страна той беше груб, самохвалко и досадник. От друга беше весел и с него й беше хубаво. Можеше да бъде непоносимо арогантен… И непоносимо приятен. Острите му ръбове никога нямаше да бъдат загладени. Имаше обаче бърз и остър ум. Беше интригант. Но се смееше над себе си. Имаше чувство за хумор. Беше властен, обичаше да заповядва. Беше щедър.
Ала ако не може да анализира успешно Дениъл, как би могла да анализира своите собствени чувства към него? Изпитваше ли желание? Имаше много малко опит с подобно усещане, но все пак можеше да го различи. А как би могла да разпознае любовта? И ако можеше, какво би трябвало да направи?
Единственото нещо, за което бе сигурна по време на отсъствието му бе, че той й липсваше. Беше сигурна, защото в противен случай едва ли би мислила толкова много за него. А тя мислеше. Обаче ако се предадеше, ако захвърлеше предпазливостта на вятъра и се омъжеше за него, какво щеше да стане с мечтата й?
Можеше да се омъжи, да има деца и да посвети живота си на него. И да намрази всичко, което биха постигнали двамата заедно, защото щеше да се е отказала от призванието си. Това означаваше половин живот и Ана не бе сигурна, че ще успее да го живее. Ала ако отблъснеше Дениъл и продължеше по
