избрания път, това не би ли означавало също половин живот?
Тези въпроси я измъчваха нощем, не й даваха мира и денем. На някои от тях намираше отговори и сетне ги отхвърляше. Така че все още не бе взела решение, защото знаеше, че направи ли го веднъж, то ще бъде окончателно и завинаги.
Насилваше се да изпълнява ежедневната си програма. За да не мисли непрекъснато, отиде на театър с приятели и на няколко партита. През деня се хвърляше в работата си в болницата с енергия, породена от объркването й.
По навик винаги първо посещаваше госпожа Хигс. Не беше необходимо да има докторска диплома, за да види, че жената отпада и линее. Преди да се захване с останалите си задължения, Ана прекарваше в стая 521 толкова време, колкото бе необходимо.
Седмица след последната й среща с Дениъл, след като сложи усмивката на лицето си, тя отвори вратата на госпожа Хигс. Този път щорите бяха пуснати и в стаята имаше повече сенки, отколкото светлина. Те сякаш се спотайваха в ъглите и чакаха. Ана видя госпожа Хигс, която бе будна и гледаше безмълвно увехналите цветя на масата. Очите й светнаха, когато я забеляза.
— Толкова се радвам, че дойде! Тъкмо си мислех за теб.
— Как няма да дойда! — Ана остави списанията. Инстинктът й подсказа, че точно днес госпожа Хигс не се нуждаеше от тях. — Иначе как бих могла да ви разкажа клюките, които чух на снощното парти?
Под претекст, че оправя чаршафите, Ана хвърли едно око на диаграмата. Сърцето й се сви. Веднага видя, че влошаването на госпожа Хигс през последните пет дни се бе задълбочило. Но се насили да се усмихне, като взе стол и седна до леглото.
— Нали знаете моята приятелка Майра? — Ана помнеше, че историите на Майра развеселяват госпожа Хигс най-много. — Снощи бе облякла черна рокля без презрамки, чието деколте бе поне с пет сантиметра под приетото за прилично. Някои от по-възрастните дами щяха да получат удар.
— А мъжете?
— Ами… Мога само да кажа, че Майра през цялата вечер не остана без кавалер.
Госпожа Хигс се разсмя, сетне се хвана за гърдите, защото болката я връхлетя. Ана веднага скочи на крака.
— Ще повикам лекар.
— Не. — Изненадващо силна, тънката ръка я спря. — Той само ще ми бие още една инжекция.
Ана погали ръката на жената и се опита да премери пулса й.
— Само за успокоение на болката, госпожо Хигс. Ще ви бъде по-леко.
Жената се поизправи и приседна.
— По-добре да чувствам болка, отколкото нищо. Сега съм добре. — Тя се усмихна. — А разговорите с теб са по-приятни от лекарствата. Върна ли се вече твоят Дениъл?
Все още мерейки пулса й, Ана също седна.
— Не.
— Беше много любезно от негова страна да ме посети преди да замине за Ню Йорк. Представи си, намина оттук преди да отиде на летището!
Този неизвестен факт добави още смущение към объркването на Ана.
— Той обича да идва при вас.
— Каза, че когато се върне, отново ще дойде. — Госпожа Хигс погледна към розите, които Дениъл й бе донесъл преди седмица. Беше забранила на сестрата да ги изнесе, макар че вече бяха увехнали. — Толкова е хубаво да си млад и влюбен.
Ана почувства лека болка в гърдите. Нима Дениъл я обичаше? Той я беше избрал, искаше я за жена, ала любовта бе друго нещо. Трябваше да говори с някой, но Майра изглеждаше прекалено заета напоследък, а нямаше никой друг, който би могъл да я разбере. Може би госпожа Хигс, когато се почувства по-добре. Затова се усмихна и я потупа по ръката.
— Сигурно сте била влюбена поне дузина пъти.
— Най-малко. Да си влюбен! О, това е като да караш сърф — нагоре, надолу, върхове и спадове, вълнения, трепети. Като въртележка — въртиш се, въртиш се и музиката свири! Ала да обичаш… — Жената въздъхна, отдавайки се на спомените си. — Това е лабиринт, Ана. Има завои, обратни завъртания и улици без изход. Трябва да вървиш. Да вярваш и да продължаваш напред. Преживях го за кратко с моя съпруг и никога повече не посмях да вляза в лабиринта.
— Какъв беше той, вашият съпруг?
— О, беше млад и амбициозен. Пълен с идеи. Баща му имаше бакалия и Томас бе решил да я разшири, да направи цяла верига от магазини. Беше много умен. Ако беше жив… Но това няма значение. Вярваш ли, че някои неща в живота на човека са предопределени?
Ана се замисли за необходимостта, която изпитваше да лекува. Опита се да не мисли за Дениъл.
— Да.
— Томас бе предопределен да умре млад, да изгори като красив бенгалски огън. И въпреки това успя да постигне толкова много за краткото време, което живя. Възхищавам му се, когато се обърна назад. Твоят Дениъл ми напомня за него.
— Как?
— Тази енергия! Може да се види, изписана върху лицата им. Тя казва, че са в състояние да постигнат удивителни неща. — Жената се усмихна отново, преодолявайки нов пристъп на болка. — Има коравосърдечие, безпощадност, които обаче означават, че ще преминат през всичко, което се изпречи на пътя им, за да постигнат целта си. Обаче има и нежност, и благородство. Това, което караше Томас да дава пълна шепа бонбони на детенце, което няма пари. Това, което накара Дениъл да дойде в болницата при една стара жена, която дори не познава. Аз промених завещанието си.
Ана стреснато скочи.
— Но, госпожо Хигс…
— Моля те, почакай. — Жената затвори очи за миг, в желанието си да възвърне малко сила на умореното си тяло. — По лицето ти виждам, че се страхуваш да не съм оставила всичко на теб. Успокой се. Томас ми завеща гнездо, пълно с яйца, аз инвестирах в него и се излюпиха пиленца. Това ми даде възможност да водя удобен и безгрижен живот Нямам деца, нито внуци. Късно е да съжалявам. Искам да оставя нещо след себе си. Искам някой да ме запомни. — Тя погледна Ана. — Говорих с Дениъл за това.
— С Дениъл ли? — Ана приближи към леглото.
— Много е умен, като Томас. Казах му какво искам да направя и той ми обясни как. Заръчах на адвоката си да учреди стипендия. Дениъл се съгласи да стане изпълнител на волята ми, така че ще може да контролира нещата.
Ана отвори уста да промени темата на разговор, защото не искаше да говорят за смърт, ала реши, че не бива.
— Каква стипендия?
— За млади жени, решили да учат медицина. — Доволна от изуменото изражение върху лицето на Ана, госпожа Хигс се усмихна. — Знаех, че ще ти хареса. Мислех си какво ли мога да направя с парите си, после си мислих за теб и за всички сестри тук, които са толкова любезни и добри с мен.
— Но това е чудесно, госпожо Хигс!
— Можех да умра сама, без да има до мен никой, с когото да си поговоря. А тук бях щастлива. — Жената посегна и хвана ръката на Ана. Стисна я, ала Ана усети само леко докосване. — Мила, не прави грешката, която направих аз, като си мислех, че нямам нужда от никого. Вземи любовта, когато ти я предлагат. Нека тя да е жива заедно с теб. Не се страхувай от лабиринта.
— Добре — прошепна Ана. — Няма.
В очите на старата дама имаше само болка. Нищо друго. Тя се загледа в светлината, процеждаща се през щорите.
— Знаеш ли какво бих направила, ако можех да започна отначало?
— Какво?
— Щях да взема любовта. — Светлината помръкна, но госпожа Хигс се усмихваше. — Много е глупаво да се мисли, че може да си щастлив на части. Томас го знаеше отлично. — Изтощена, тя затвори очи. —
